— Гледай — поднесе я той на Джони.
В единия й край стърчеше черна изострена кука, която приличаше на мъничък сърп, и напразно се опитваше да го убоде.
— Отровна е. Бодне ли те, ще се почувствуваш много зле. Може и да умреш.
Мик остави раковината на скалата, а Джони се вгледа замислено в нея. Какво красиво, невинно на вид създание, а носи смърт! Нямаше да забрави този урок.
Научи също така, че може съвсем безопасно да опознава рифа, ако спазва две разумни правила. Първото беше да внимава къде стъпва, а второто — никога да не пипа нищо, освен ако не е сигурен, че е безопасно.
Най-после стигнаха края на рифа и спряха, загледани във водата, която леко се надигаше и спадаше. Отливът продължаваше и тя се оттичаше от подаващите се корали по стотици малки клисури, издълбани в живата скала. Тук имаше широки, дълбоки, открити към морето вирове и в тях плуваха много по-едри риби, отколкото Джони бе виждал.
— Ела — повика го Мик и си намести маската. После се спусна в най-близкия вир почти без да набразди повърхността и без да се обърне да види дали Джони го следва.
Джони се поколеба за миг, после реши, че не иска да се покаже страхливец, и предпазливо се спусна през трошливия корал. Още щом водата покри маската, забрави всички свои страхове. Сега, когато плуваше с потопено лице, подводният свят, който беше наблюдавал отгоре, изглеждаше още по-красив. Той самият приличаше на риба, която плува в гигантски аквариум и вижда всичко кристално ясно през стъклото на маската.
Много бавно последва Мик покрай извитите скали между кораловите канари, които се разреждаха, колкото повече приближаваха морето. Отначало водата беше около метър дълбока, после дъното пропадна отведнъж почти отвесно и преди да разбере какво е станало, Джони се озова на дълбочина шест метра. Беше се отдалечил от голямото плато на рифа и се отправяше в открито море.
За момент наистина се изплаши. Спря да плува, остана на място и се озърна да се увери, че спасителният бряг е само на няколко метра зад него. После погледна още веднъж напред и надолу.
Не можеше да прецени до каква дълбочина стига погледът му — имаше най-малко трийсет метра. Гледаше надолу по дълъг, стръмен склон. Той водеше към царство, напълно различно от яркоосветените, цветисти вирове, които току-що бе напуснал. След искрящия от слънчева светлина свят, откриваше син, тайнствен мрак. А далеч в мрака се мърдаха в достолепни танци огромни сенки.
— Какво е това? — прошепна Джони на приятеля си.
— Морски костур. Гледай! — И за ужас на Джони Мик се гмурна бързо и изящно като риба.
Колкото повече приближаваше до движещите се сенки, толкова по-малък ставаше; те сякаш нарастваха. Мик спря на петнайсетина метра дълбочина и се задържа точно над тях. Посегна, опитвайки се да докосне една от грамадните риби, но тя махна с опашка и избяга. Мик като че не бързаше да се върне на повърхността, а Джони пое поне десетина пъти въздух, докато го гледаше. Най-сетне за голямо облекчение на Джони Мик започна бавно да изплува, махайки на костурите за сбогом.
— Колко тежат тези риби? — попита Джони, когато изскочи над водата и задиша често-често.
— О, не са повече от четирийсет-петдесет килограма. Да видиш наистина големите на север! Край Кеърнс дядо ми уловил на въдица една триста и петдесет килограмова.
— Но ти не му вярваш — засмя се Джони.
— Напротив, вярвам му — засмя се в отговор Мик. — За доказателство имаше и снимка.
Докато плуваха обратно към ръба на рифа, Джони погледна отново надолу, към сините дълбини с коралови канари, надвиснали тераси и тромави сенки, които плуваха бавно сред тях. Независимо че се намираше на земята, този свят беше чужд, почти като на друга планета. И тъкмо защото бе съвършено чужд, той го изпълваше с любопитство и страх.
Имаше само един начин да овладее и двете чувства. Рано или късно трябваше да последва Мик надолу по синия, тайнствен склон.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Прав сте, професоре — заяви доктор Кийт, — макар да пукна, ако се сещам откъде разбрахте, че е така. В обсега на нашите хидрофони няма голямо стадо делфини.
— Тогава ще ги потърсим с „Летящата риба“.
— Но къде? Те се намират някъде из водното пространство от двайсет и пет хиляди квадратни километра.
— А за какво са наблюдателните спътници? Обади се на Контролната станция Умъра и поискай да фотографират район с радиус петдесет морски мили около острова. Кажи им да направят снимките колкото може по-рано след зазоряване. Положително някой спътник ще мине над нас утре сутринта.
— Но защо след зазоряване? Аха, разбирам. Дългите сенки ще ни помогнат по-лесно да ги открием.
— Точно така. Ще е много трудно да претърсим такъв огромен район, а ако мине много време, те ще се преместят другаде.
Джони чу тези планове след закуска, когато го повикаха да помага при разчитането. По всичко личеше, че професор Казан се беше нагърбил с твърде тежка задача, защото терминалът на острова беше приел двайсет и пет отделни снимки, всяка от тях на квадрат със страна двайсет морски мили и всяка попълнена с безчет подробности. Направени бяха един час след зазоряване от нисколетящ метеорологичен спътник от осемстотин километра височина и качеството им беше великолепно, тъй като нямаше облаци, които да пречат на видимостта. Мощните телескопични камери бяха приближили земята само на осем километра.
На Джони дадоха най-маловажната, но и най-интересната снимка от мозайката. Тя беше централната и показваше самия остров. Страшно интересно беше да я разглеждаш с лупа и да виждаш как сградите, пътеките и лодките просто изскачат пред погледа. Виждаха се дори отделни хора като малки черни петънца.
За първи път Джони осъзна действително огромните размери на рифа около Острова на делфините. Той се простираше с километри на изток и островът беше само една точка сред него. Имаше прилив, но през плитката вода личеше всяка подробност на рифа. Джони едва не забрави какво се искаше от него, докато изучаваше вировете, подводните долини и стотиците малки каньони, издълбани от водата при отлив.
Имаха късмет: откриха стадото на около шейсет мили на югоизток от острова, почти на самия край на фотомозайката. Нямаше грешка — по повърхността се носеха десетки тела, някои уловени от камерата над водата. А по V-образната им диря можеше да се съди, че се движат на запад.
Професор Казан погледна доволен снимката.
— Приближават се. Ако поддържат този курс, ще ги срещнем след час. Готова ли е „Летящата риба“?
— Продължава да зарежда, но след трийсет минути може да потегли.
Професорът погледна часовника си — приличаше на хлапак, комуто са обещали сладолед.
— Добре — каза припряно той. — След двайсет минути всички да са на мостика.
Джони се озова там след пет. За първи път се качваше на кораб (разбира се, „Санта Ана“ не влизаше в сметката, защото видя съвсем малко от него) и беше решил всичко да разгледа. Професорът се появи захапал огромна пура, в ярка хавайска риза и натоварен с камера, бинокъл и чанта. Едва свалиха Джони от наблюдателния пост на мачтата на десет метра над палубата.
— Да тръгваме! — нареди професорът и „Летящата риба“ потегли.
При ръба на рифа, щом се подаде от канала, прокаран през корала, тя спря.
— Какво чакаме? — обърна се Джони към Мик, с когото се бяха надвесили през перилата и гледаха към отдалечаващия се остров.
— Не съм сигурен, но мога да предположа. Аха, ето че идват! Професорът вероятно ги е повикал по подводните говорители, макар че обикновено идват и без повикване.
Към „Летящата риба“ се приближаваха два делфина, като подскачаха високо във въздуха, за да привлекат вниманието. Те дойдоха до самия кораб и за голяма изненада на Джони незабавно ги качиха на борда. Това стана с помощта на кран, който спусна във водата брезентова люлка: двата делфина влязоха в
