нея, после я вдигнаха на палубата и я пуснаха в малка цистерна с вода на кърмата. В тесния аквариум почти нямаше място за двете животни, но те видимо се чувствуваха съвсем удобно. Явно това не ставаше за първи път.
— Ейнар и Пеги — каза Мик. — Два от най-умните делфини, които сме имали. Професорът ги пусна на свобода преди няколко години, но те никога не отиват далеч.
— Как ги различаваш един от друг? Всички ми изглеждат еднакви.
Мик се почеса по рошавата глава.
— А бе, като ме питаш, и аз едва ли мога да ти кажа. Но Ейнар е лесен — виждаш ли белега на лявата му перка? А приятелката му е обикновено Пеги, това е. Всъщност само предполагам, че е Пеги — добави той със съмнение в гласа.
„Летящата риба“ беше набрала скорост и се отдалечаваше от острова с около десет възела в час. Капитанът й (един от многобройните чичовци на Мик) чакаше да отминат всички подводни препятствия, преди да даде „пълен напред“.
Когато рифът остана на две мили зад кърмата, той спусна големите ски и отвори хидродюзите. „Летящата риба“ подскочи мощно напред, после бавно ускори хода си, издигна се над водата и челното й съпротивление многократно намаля. Тя можеше да се плъзга по повърхността с петдесет възела в час при същата мощност, която й трябваше, за да я пори с десет.
Опияняващо беше да стоиш здраво хванат за въжетата на откритата палуба и да те духа ураганът, който корабът предизвиква, плъзгайки се по океана. Но не след дълго, обрулен и задъхан, Джони се прибра на завет зад мостика и се загледа как Островът на делфините потъва зад хоризонта. Скоро заприлича на покрит със зеленина плаващ сал от бял пясък. Сетне се превърна в тясна черта на небето, докато накрая съвсем изчезна.
През следващия час минаха покрай няколко подобни, но по-малки острова, според Мик — всичките необитаеми. На Джони му се струваха прекрасни и се чудеше защо ли са останали необитаеми в този пренаселен свят. Не беше живял достатъчно дълго на Острова на делфините, за да осъзнае големите проблеми за енергия, вода и снабдяване, с които беше свързан животът на Големия бариерен риф.
Никъде не се съзираше суша, когато „Летящата риба“ внезапно намали скорост, отпусна се отново във водата и спря.
— Моля всички да мълчат — чу се гласът на капитана. — Професорът иска да слуша!
Професорът не слуша дълго. След около пет минути се появи от кабината, очевидно много доволен.
— На прав път сме — съобщи той. — Те са на около пет мили от нас и бърборят на висок глас.
„Летящата риба“ отново се понесе няколко градуса на запад от първоначалния курс. А след десет минути беше наобиколена от делфини. Стотици делфини, които се движеха с привичната си лекота, без каквото и да е усилие. Когато „Летящата риба“ спря, те се струпаха наоколо, сякаш очакваха посещението, а може би наистина беше така.
Кранът влезе в действие и спусна Ейнар. Но само Ейнар.
— Сигурно там долу има немалко буйни мъжкари и не искаме да се случи нещо, докато Ейнар разузнава вместо нас — обясни професорът.
Пеги се възмути, но не можеше да направи друго, освен да оплисква всеки, който се завъртеше около нея.
Положително това е едно от най-необикновените съвещания, които някога е имало, помисли си Джони. Той стоеше с Мик на предната палуба, надвесен през борда, и гледаше надолу към гладките тъмносиви тела, струпани около Ейнар. Какво ли говореха? Напълно ли разбираше Ейнар езика на дълбоководните си братовчеди и можеше ли професорът да разбере Ейнар?
Каквото и да излезеше от тази среща, Джони изпитваше дълбока благодарност към дружелюбните, изящни същества. Надяваше се, че професор Казан ще може да им помогне, така както те му бяха помогнали.
След половин час Ейнар влезе в торбата и отново го вдигнаха на борда за голямо облекчение на Пеги, а и на професора.
— Надявам се, че повечето е било клюки — забеляза той. Дори с помощта на компютъра трийсет минути непрекъснат делфински разговор означава една седмица работа.
Двигателите на „Летящата риба“ включиха с рев и корабът бавно се повдигна над водата. Делфините се движиха заедно с него неколкостотин метра, но скоро безнадеждно изостанаха. Това надбягване не им беше по силите. Последното, което Джони видя, беше фриз от далечни тъмни тела, устремени към хоризонта, на километри зад кърмата.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Джони започна уроците си по подводно плуване край мостика, сред закотвените рибарски лодки. Водата там беше кристално чиста и можеше спокойно да прави всички грешки на един начинаещ, докато се научи да използува плавниците и маската.
Мик не беше много добър учител. Откакто се знаеше, плуваше и се гмуркаше, и вече не помнеше първоначалните си неприятности. Струваше му се невероятно, че някой може да не успее да стигне с лекота до дъното и да остане съвсем спокойно две-три минути под водата. Затова лесно губеше търпение, когато ученикът му се полюшваше като тапа на повърхността и риташе с крака във въздуха, без да може да се потопи на повече от двайсетина сантиметра.
Не след дълго обаче Джони схвана цялата тънкост. Научи се да не си пълни дробовете с въздух преди гмуркане — това го превръщаше в балон и го правеше твърде лек, за да потъне. После откри, че ако изхвърли краката си над водата, самата им тежест ще го натика надолу. А след като краката му са под повърхността, щеше да рита с плавниците, които пък го отвеждаха в желаната посока.
След няколкочасова практика загуби първоначалната си тромавост. Откри колко е приятно да пикира или да се плъзга хоризонтално, подобно на космонавт в орбита в един свят на безтегловност. Умееше да прави лупинг и тоно3 или да се задържа неподвижен на всякаква дълбочина. Но не издържаше и половината от времето, което успяваше да издържи под водата Мик. Както за всяко нещо, което си струва да се прави, и за това трябваше време и практика.
Вече знаеше, че разполага с време. Колкото и безобиден да изглеждаше, професор Казан беше човек с голямо влияние и се беше погрижил за това. Задвижени бяха връзки, попълнени формуляри и Джони беше официално включен в персонала на острова. Леля му с готовност се съгласи и с удоволствие му изпрати малкото вещи, на които той държеше. Сега, когато се намираше на другия край на света и можеше да погледне на досегашния си живот отстрани, Джони се питаше дали част от вината не е била негова. Помъчил ли се бе да се пригоди към дома, който го прие? Знаеше, че на овдовялата му леля не й е лесно. Може би щеше да разбере проблемите й, когато порасне, и тогава щяха да се сближат. Но каквото и да се случеше, нито за миг нямаше да съжалява, че е избягал.
Сякаш в живота му започна съвършено нова глава. Той осъзна, че досега само е съществувал, а не е живял истински. Загубил много малък любимите си хора, Джони се беше побоял да установи нови връзки, че и по-лошо — станал бе подозрителен и себичен. Но сега се променяше, защото непринуденият живот на острова помиташе бариерите на неговата сдържаност.
Рибарите бяха дружелюбни, добродушни, не се преработваха — нямаше нужда от трудолюбие там, където никога не ставаше студено, а посегнеш ли към морето, и ето ти готова храна. Имаше чувството, че едва ли не всяка вечер танцуваха, прожектираха филм или се веселяха на плажа. А ако се случеше да вали — обикновено по десет-двайсет сантиметра на час — винаги можеше да гледа телевизия. Благодарение на релейните спътници Островът на делфините се намираше на по-малко от половин секунда разстояние от който и да е голям град на земята. Островитяните можеха да видят всичко, което предлагаше останалият свят, и все пак да са удобно отдалечени от него. Те имаха повечето от предимствата на цивилизацията и малко от нейните недостатъци.
Но Джони не играеше по цял ден. Както всички жители на острова под двайсет години (а много и над тази възраст), той трябваше да прекарва по няколко часа на ден в училище.
Професор Казан държеше на образованието и на острова имаше дванайсет учители — двама души и десет електронни машини. Такова беше обикновеното съотношение, след като откриването на учебните
