— Много ще разбереш. Имаме страшен готвач.
Следваха извивката на плажа по северния бряг на острова, а след това тръгнаха по западния обратно към селището. Тъкмо преди да стигнат, се натъкнаха на голям басейн или по-скоро резервоар, свързан чрез канал с морето. Имаше отлив и затвореният шлюз на канала задържаше водата в басейна до следващия прилив.
— Ето за какво е всичко това на острова — каза Мик.
В басейна бавно плуваха два делфина, точно както в открития океан. Дощя му се да ги разгледа отблизо, но нямаше как да се доближи до басейна, защото около него беше издигната ограда от телена мрежа. На нея с големи червени букви пишеше: „ПАЗЕТЕ ТИШИНА — ИМА ВКЛЮЧЕНИ ХИДРОФОНИ!“
Отминаха на пръсти, а сетне Мик обясни:
— Професорът не обича да се говори близо до делфините. Казва, че можело да се разстроят. Една нощ някакъв откачен рибар се напил, дошъл и им наговорил разни мръсотии. Вдигна се голям шум и го изхвърлиха със следващия кораб.
— Що за човек е професорът? — попита Джони.
— О, бива си го — освен в неделя следобед.
— Какво става тогава?
— Жена му се обажда всяка неделя сутрин и се опитва да го убеди да се върне у дома. Но той не иска — твърди, че не обичал Москва — през лятото било прекалено горещо, а през зимата — прекалено студено. Затова имат ужасни кавги, но всеки няколко месеца стигат до компромис и се срещат някъде по средата, да речем, в Ялта.
Джони се замисли. Искаше да научи колкото може повече за професор Казан — така се надяваше да увеличи шансовете си да остане по-дълго на острова. Описанието на Мик прозвуча малко обезкуражаващо, но все пак неделята беше минала и професорът трябваше да е в добро настроение — поне няколко дни.
— Той наистина ли може да говори на езика на делфините? — попита Джони. — Останах с впечатление, че никой не може да наподоби тези невероятни звуци.
— Умее да произнася само няколко думи, но с помощта на компютри превежда магнетофонни записи. А после монтира нови ленти и им ги пуска. Сложно нещо, но върши работа.
Джони остана поразен, а любопитството му се засили. Винаги се бе стремил да си обяснява нещата, а това дори не можеше да си го представи — как така човек може да се научи да говори на езика на делфините…
— Добре де — каза Мик, след като чу въпроса му, — замислял ли си се как самият ти си се научил да говориш?
— Предполагам, че като съм слушал майка си — отговори Джони с тъга, защото почти не си я спомняше.
— Точно така. Затова професорът взе майка делфин с бебето й и ги остави в басейна сами. След това слушаше какво си говорят. Така научи делфински, също като малкото.
— Изглежда твърде лесно…
— Ами! Необходими му бяха години и все още се учи. Но вече има речник от хиляди думи и дори започна да пише История на делфините.
— История ли?
— Е, така би могло да се нарече. Тъй като те нямат книги, паметта им е чудесно развита. Могат да ни разкажат неща, които са се случили в морето преди векове — поне професорът така твърди. И в това има логика. Преди да открият писмеността, хората е трябвало да съхраняват всичко в главите си. Делфините правят същото.
Джони премисляше тези изненадващи факти, когато стигнаха административния блок и завършиха обиколката на острова. При вида на сградите, в които бяха настанени толкова упорити труженици и сложни машини, му хрумна друг, по-практичен въпрос.
— Кой плаща за всичко това? Трябва да струва цяло състояние.
— Не е толкова много в сравнение с парите, които отиват за Космоса. Професорът е започнал преди петнайсет години с около шестима помощници. След първите резултати големите научни фондации изцяло го подкрепили. Затова сега през шест месеца трябва да излъскваме всичко за посещението на куп изкопаеми, които се наричат Контролна комисия. Чувал съм професорът да казва, че едно време всичко било по- интересно.
Може и да е вярно, помисли си Джони, но му се струваше, че и сега е много интересно — затова и реши да остане.
ГЛАВА СЕДМА
„Летящата риба“ — катер на подводни криле — се появи стремглаво от запад със скорост петдесет възела. Той преминаваше разстоянието от брега на Австралия за два часа. Когато приближи Острова на делфините, той прибра огромните си водни ски и се отпусна във водата като обикновен кораб, завършвайки пътуването с достолепни седем възела.
Джони разбра за появяването му, когато цялото население започна да се стича към мостика. Любопитството го накара да се присъедини към тълпата и от плажа видя как белият катер мина предпазливо по канала, прокаран през коралите с експлозив.
Пръв на брега слезе професор Казан, облечен в безукорно чист бял летен костюм и широкопола шапка. Посрещачите, сред които имаше техници, рибари, чиновници и деца, топло го поздравиха. На острова цареше изключително демократичен дух и всеки се смяташе равен на всеки. Но Джони скоро осъзна, че професор Казан беше нещо различно и островитяните се отнасяха към него със странна смесица от уважение, обич и гордост.
Джони установи също, че ако дойдеш на плажа да гледаш как пристига „Летящата риба“, от теб се очаква да се включиш и в разтоварването й. През следващия час помагаше при пренасянето на внушителен товар от пакети и сандъци от лодката до склада. Работата тъкмо беше приключила и той се наслаждаваше на приятна студена напитка, когато по радиоуредбата съобщиха да бъде така добър да се яви колкото е възможно по-бързо в Техноблока.
Когато пристигна, го въведоха в голяма стая, пълна с електронна апаратура. Професор Казан и доктор Кийт седяха край сложен пулт за управление и не му обърнаха никакво внимание. Джони нямаше нищо против, тъй като всичко наоколо му беше интересно.
От един говорител се чуваше странна поредица от звуци, които непрекъснато се повтаряха. Приличаха, макар и не съвсем, на звуците, които издаваха делфините. След около десетина повторения разбра в какво се състоеше разликата. Звуците бяха значително забавени, за да може не така чувствителното човешко ухо да улови тънките подробности.
И още нещо. Всеки път, когато от говорителя се разнасяше поредица от делфински звуци, те се появяваха изобразени на голям монитор като система от светлини и сенки. Поредицата от светли черти и тъмни ленти наподобяваше карта и говореше много на учените, макар да не означаваше нищо за неподготвеното око на Джони. Те я следяха внимателно всеки път, щом се покажеше на екрана, а понякога с помощта на копчетата осветяваха някои части или затъмняваха други.
Внезапно професорът забеляза Джони, изключи звука и се завъртя на стола. Но остави картината, която продължи да се ниже беззвучно и с такъв хипнотичен ритъм, че погледът на момчето все се връщаше към нея.
И все пак Джони успя да използува почти докрай тази първа възможност да огледа професор Казан. Ученият беше около шейсетгодишен, пълен, прошарен мъж с мило, но доста сдържано изражение — сякаш искаше да е приятел с всички, но предпочиташе да го оставят сам с мислите му. На Джони му предстоеше да открие, че в моментите, когато бе в настроение, той ставаше великолепен събеседник, а друг път беше някъде далеч, макар и да участвуваше в разговора. И все пак никак не отговаряше на общоприетата представа за „разсеяния професор“. Нямаше по-разсеян човек от професор Казан, щом ставаше дума да се решават практически въпроси. Съзнанието му сякаш се раздвояваше, като част от него се справяше с ежедневните проблеми, а друга се боричкаше със задълбочен научен въпрос. Нищо чудно, че при това
