двигателя, когато сметнеше, че е готов. Совалката беше разтоварена до минималната възможна маса и имаше гориво точно за сто секунди полет. Ако всичко станеше както го бяха замислили, то щеше да бъде напълно достатъчно; ако не, повече от това щеше да бъде не само излишно, но и опасно.
— Тръгваме — каза небрежно Чанг.
Беше почти като някакъв фокус; всичко стана толкова бързо, че очите не можаха да го проследят. Никой не видя как „Бил Ц.“ изскочи от гнездото, защото беше скрита от облаци пара. Когато те се разнесоха, совалката вече се приземяваше на двеста метра от кораба.
Залата отекна от шумни възгласи на облекчение.
— Успя! — извика бившият капитан Ли. — Надмина рекорда на Годар — и то съвсем лесно!
Застанала на четирите си ниски крака сред пустинния пейзаж на Европа, „Бил Ц.“ приличаше на по- голяма и дори по-несъвършена версия на лунохода на „Аполо“. Не това обаче си мислеше капитан Лаплас, докато гледаше от мостика.
Струваше му се, че корабът му по-скоро прилича на изхвърлен на брега кит, който с големи мъки е успял да роди своето малко в една чужда за него среда. Надяваше се, че „новороденото“ ще оцелее.
След четирийсет и осем часа, през които всички бяха много заети, „Уилям Цанг“ беше натоварена, изпробвана на една десеткило-метрова обиколка около острова — и готова да потегли. Все още разполагаха с предостатъчно време за мисията; според най-оптимистичните изчисления „Юнивърс“ не би могъл да пристигне по-рано от три дни, а пътешествието до планината Зевс, дори и като се вземеше предвид времето, необходимо на д-р Ван дер Берг да разположи обширния си набор от инструменти, щеше да отнеме само шест часа.
Веднага щом втори помощник Чанг се приземи, Лаплас го извика в каютата си. „Капитанът изглежда малко неспокоен“, помисли си Чанг.
— Добре се справи, Уолтър, но не сме и очаквали друго от теб.
— Благодаря, сър. И тъй, какъв е проблемът?
Капитанът се усмихна. Между членовете на екипаж, който работи толкова добре заедно, не можеше да има тайни.
— Началството, както обикновено. Неприятно ми е, че трябва да те разочаровам, но получих заповед само д-р Ван дер Берг и втори помощник Флойд да тръгнат със совалката.
— Ясно — отвърна Чанг с нотки на горчивина в гласа. — Какво им казахте?
— Все още нищо, затова исках да поговоря с теб. Готов съм да кажа на шефовете, че ти си единственият пилот, който може да доведе мисията до успешен край.
— Ще разберат, че това са само празни приказки. Флойд би могъл да се справи не по-зле от мен. Не съществува и най-малкият риск, освен някоя повреда, която може да се случи на всекиго.
— Все пак мога да си затворя очите, ако настояваш. В края на краищата никой не може да ме спре, а и всички ще станем герои, когато се върнем на Земята.
Чанг, изглежда, правеше някакви сложни изчисления и явно остана доста доволен от резултата.
— Ако заменим двеста килограма полезен товар с гориво, ще имаме една нова интересна възможност; възнамерявах да спомена за нея по-рано, но „Бил Ц.“ нямаше да се справи с цялото това допълнително оборудване и пълен екипаж…
— Досещам се и сам. Великата стена.
— Разбира се; можем да направим пълно изследване с едно или две прелитания и да разберем какво представлява тя в действителност.
— Мисля, че първоначалната идея беше много добра и не съм сигурен дали трябва да се приближаваме до Стената. Не бива да злоупотребяваме с късмета си.
— Може би. Но има и друга причина; за някои от нас тя дори е по-важната…
— Слушам те.
— „Циен“. Намира се само на десет километра от Стената. Бихме искали да спуснем там венец.
Ето какво бяха обсъждали неговите офицери толкова сериозно; не за първи път капитан Лаплас съжали, че не знае малко повече китайски.
— Разбирам — каза той тихо. — Ще трябва да го обмисля и да говоря с Ван дер Берг и Флойд, за да разбера дали са съгласни.
— А началството?
— Не, по дяволите. Това решение ще бъде мое.
Парчета стъкло
— Добре ще е да побързате — посъветваха ги от централата на Ганимед. — Следващото изравняване на планетите ще бъде доста лошо — нашият спътник ще предизвика трусове заедно с Йо. И не искаме да ви плашим, но ако радарът ни не се е побъркал, планината ви е потънала с още сто метра след последната проверка.
При тези темпове, помисли си Ван дер Берг, Европа отново ще стане плоска след десет години. Колко по-бързо се развиваха нещата тук в сравнение със Земята; това бе и една от причините, поради която спътникът беше толкова популярен сред геолозите.
Седнал в кресло номер две точно зад Флойд, със затегнат колан и изцяло заобиколен от своите инструменти, той изпитваше някаква странна смесица от вълнение и съжаление. След няколко часа най- голямото интелектуално приключение в живота му щеше да е приключило — по един или друг начин. Нищо от това, което можеше да му се случи в бъдеще, нямаше да може да се мери с него.
В душата му нямаше и следа от страх; той напълно се доверяваше на пилота и машината. Неочаквано и за самия него изпита някакво странно чувство на признателност към покойната Роуз Макмахън; ако не беше тя, той никога не би имал тази възможност и вероятно щеше да отнесе в гроба своите съмнения, без да може да ги провери.
Тежко натоварената совалка „Бил Ц.“ едва успя да преодолее гравитацията от една десета джи при излитането; тя не беше предназначена за такава работа, но щеше да се справи много по-добре по обратния път, когато товарът й щеше да бъде свален. Като че ли изминаха векове, докато совалката се издигне над „Галакси“, и през това време те успяха да забележат повредите на корпуса, както и следи от корозия, причинени от падащите от време на време умерено киселинни дъждове. Докато Флойд се занимаваше с операцията по излитането, Ван дер Берг предаде кратък доклад за състоянието на кораба от неговата гледна точка на привилегирован наблюдател. Той сметна, че това е в реда на нещата — макар че ако спасителната група пристигнеше, годността на „Галакси“ за пътуване в космоса вече нямаше да представлява интерес за никого.
Сега целият остров „Убежище“ се виждаше като на длан и Ван дер Берг осъзна колко блестящо се беше справил със задачата си временно назначеният капитан Ли, когато закотви кораба на брега. Имаше само няколко места, където можеха да извършат безопасно акостиране; въпреки че и шансът му беше помогнал много, Ли бе използвал вятъра и морската котва по най-добрия възможен начин.
Мъглата около тях се сгъстяваше; „Бил Ц.“ се издигаше по една полубалистична траектория, за да неутрализира тежестта на товара, и в следващите двайсет минути нямаше да виждат нищо освен облаци. „Жалко — помисли си Ван дер Берг, — сигурен съм, че там долу плуват някакви интересни същества, и може би никой вече няма да има възможност да ги види…“
— Наближава моментът да изключим двигателя — каза Флойд. — Всичко е наред.
— Много добре, „Бил Ц.“. Няма съобщения за въздушен трафик на вашата височина. Все още сте номер едно на пистата за приземяване.
— Кой е този шегаджия? — попита Ван дер Берг.
— Рони Лим. Не е за вярване, но изразът „номер едно на пистата“ е останал още от „Аполо“.
Ван дер Берг можеше да разбере защо. Нямаше нищо по-добро от някоя духовита забележка — при условие, че не звучи изкуствено, за да разсее напрежението, когато трябваше да се извърши някакво сложно и вероятно опасно начинание.
— Петнайсет минути до задействане на спирачките — каза Флойд.
— Да видим дали има още някой в ефира.
Той стартира автоскенера и в малката кабина отекна последователност от различни радиосмущения,
