между които имаше кратки затишия, докато тунерът ги отхвърляше едно по едно и продължаваше бързото си придвижване по скалата на радиообхвата.
— Това са местните радиомаяци, които излъчват различни данни — каза Флойд. — Надявах се да… а, ето го!
Това беше само един тих музикален тон, който се усилваше и отслабваше като някакво налудничаво сопрано. Флойд погледна към скалата на обхвата.
— Доплеровият ефект намалява доста бързо — сигналът почти изчезна.
— Какво е това? Някакъв текст?
— Мисля, че е видеопредаване на бавни обороти. Доста материали се изпращат на Земята чрез голямата сателитна антена на Ганимед, когато спътникът се намира в подходящо положение. Телевизионните мрежи на Земята настояват за новини.
Те се заслушаха за известно време в хипнотичния, но лишен от смисъл звук; след това Флойд го изключи. Макар че предаването от „Юнивърс“ беше непонятно за техните човешки сетива, то им съобщаваше единственото нещо, което искаха да знаят. Помощта беше на път и скоро щеше да пристигне.
Отчасти за да запълни мълчанието, но и защото проявяваше жив интерес към това, Ван дер Берг запита уж небрежно:
— Говорил ли си с дядо си напоследък?
„Говоря“, разбира се, не беше най-подходящата дума, когато ставаше въпрос за междупланетни разстояния, но никой не бе успял да предложи някакъв друг приемлив вариант. Известно време бяха използвани названия като „гласорама“, „аудиопоща“, „гласокарта“, които накрая бяха потънали в забрава. Дори и сега по-голямата част от човешкия род вероятно не вярваше, че нормалният разговор е невъзможен в големите открити пространства на Слънчевата система, и от време на време се чуваха възмутени протести: „Защо учените не могат да измислят нещо?“
— Да — каза Флойд. — Той е в отлична форма и очаквам с нетърпение да го видя.
В гласа му се чувстваше лека напрегнатост. Чудя се, помисли си Ван дер Берг, кога ли са се срещали за последен път; но осъзна, че ще бъде нетактично да попита. Вместо това в следващите десет минути двамата с Флойд репетираха процедурите по разтоварването и монтирането на апаратурата, за да не се получи някакво ненужно объркване, когато кацнеха.
Сигнализацията за задействане на спирачките се включи частица от секундата след като Флойд активира програмата. „Намирам се в добри ръце, помисли Ван дер Берг. Мога да се успокоя и да се концентрирам върху моята работа. Къде е тази камера? Само не ми казвайте, че пак се е понесла във въздуха…“
Облаците се разкъсваха. Въпреки че радарът бе показал точно какво има под тях в нормалния за човешки поглед обхват, все пак беше шокиращо да видят планината, извисяваща се само на няколко километра от тях.
— Виж! — извика внезапно Флойд. — Там отляво, до онзи раздвоен връх, можеш ли да се досетиш?
— Сигурен съм, че си прав. Не мисля, че сме причинили някакви щети — пенетрометърът просто се е разтопил. Чудя се къде ли паднал другият…
— Височина хиляда метра. Коя площадка да изберем? Алфа не ми изглежда много подходяща оттук.
— Опитай с Гама. И без това е по-близо до планината.
— Петстотин метра. Добре, нека бъде Гама. Ще задържа над нея двайсет секунди, ако не ти хареса, ще се прехвърлим на Бета. Четиристотин… Триста… Двеста… („Успех, «Бил Ц.», пожелаха им кратко от «Галакси».“) Благодаря, Рони… Сто и петдесет… Сто… Петдесет… Как е? Има само няколко малки скали и — странно — нещо като счупени стъкла навсякъде. Някой добре се е забавлявал тук… Петдесет… Петдесет… Всичко наред ли е?
— Напълно. Спускай се.
— Четирийсет… Трийсет… Двайсет… Десет… Сигурен ли си, че не искаш да си промениш решението? … Десет … Ще издухаме малко прахоляка, както беше казал Нийл някога… или беше Бъз? … Пет… Кацнахме! Лесно беше, а? Чудя се за какво ли ми плащат…
Люси
— Ало, централата на Гани? Направихме отлично кацане — искам да кажа, Крис го направи — върху равна повърхност от някаква метаморфна скала — вероятно е същият псевдогранит, който нарекохме Хавенит. Подножието на планината се намира само на два километра оттук, но още сега мога да кажа, че няма нужда да се приближаваме повече…
В момента си слагаме лицевите маски и ще започнем разтоварването след пет минути. Ще оставим мониторите включени и ще ви се обаждаме на всеки четвърт час. Тук е Ван. Край.
— Какво искаше да кажеш с това „няма нужда да се приближаваме повече“? — попита го Флойд.
Ван дер Берг се ухили. За последните няколко минути той сякаш беше отхвърлил бремето на годините и почти се бе превърнал в безгрижно момче.
— Circumspice — каза той весело. — На латински това означава „огледай се наоколо“. Нека първо да извадим голямата камера — иха!
Внезапно „Бил Ц.“ се разтресе и за момент се залюля нагоре-надолу върху амортисьорите за приземяване с движение, което, ако беше продължило повече от няколко секунди, щеше неминуемо да предизвика морска болест.
— На Ганимед бяха прави за тези трусове — каза Флойд, когато се опомниха. — Има ли някаква сериозна опасност?
— Вероятно не; все още има трийсет часа, докато спътниците застанат на една линия, а и тази скала изглежда стабилна. Но няма да оставаме много време тук — за щастие няма да ни се наложи. Как е лицевата ми маска? Нещо не е много удобна.
— Ще затегна ремъка. Така е по-добре. Дишай дълбоко — добре, сега ти прилегна точно. Аз ще изляза пръв.
На Ван дер Берг му се искаше тази първа малка стъпка да е негова, но Флойд беше командир на мисията и имаше задължение да провери дали „Бил Ц.“ е в добро състояние и дали е готова за незабавно излитане.
Той обиколи веднъж малкия космически апарат, като провери подпорите за приземяване и тогава сигнализира с вдигнат нагоре палец на Ван дер Берг, който заслиза по стълбичката, за да се присъедини към него. Въпреки че бе използвал същата лека екипировка при проучването на остров „Убежище“, тя му беше малко неудобна и затова се спря до совалката, за да я нагласи по-добре. След това вдигна поглед и видя какво правеше Флойд.
— Не пипай! — извика той. — Опасно е!
Флойд отскочи на цял метър от парчетата стъкло, които разглеждаше. В неговите неопитни очи те изглеждаха по-скоро като някакъв дефектен продукт от огромна пещ за леене на стъкло.
— Да не би да са радиоактивни? — запита той разтревожен.
— Не. Но стой настрана, докато не дойда.
Флойд с изненада забеляза, че Ван дер Берг носеше някакви дебели ръкавици. Като космически офицер Флойд дълго време не бе могъл да свикне с факта, че тук, на Европа, е безопасно да излагаш кожата си на атмосферните влияния. Никъде другаде в Слънчевата система — дори на Марс — това не бе възможно.
Много предпазливо Ван дер Берг протегна ръка и вдигна едно продълговато парче от стъклената материя. Дори и при тази мъждива светлина то проблясваше странно и Флойд забеляза, че ръбовете му са доста остри.
— Най-острият нож в познатата ни Вселена — каза весело Ван дер.
— Преминахме през толкова изпитания, за да открием някакъв нож!
Ван дер Берг започна да се смее, но разбра, че това не е много лесно под маската.
— Значи все още не си разбрал за какво става дума?
— Започвам да си мисля, че май съм единственият, който не знае. Ван дер Берг хвана спътника си за
