имаше само една висока точка на цялата луна — знаем какво представлява тя.
— Наистина знаем. Но макар че го видях със собствените си очи, все още не мога да си представя монолита като стена! Все си мисля, че е изправен нагоре — или че се носи свободно в пространството.
— Вече разбрахме, че той може да направи всичко, каквото поиска — всичко, което бихме могли да си представим — и много повече.
— Е, добре, през ’37 година на Европа се случи нещо, между две наши наблюдения. Планината Зевс — висока цели десет километра!
— се появи съвсем внезапно.
— Вулкани с такива размери не се появяват за две седмици; освен това вулканичната активност на Европа изобщо не може да се мери с тази на Йо.
— За мен е достатъчно голяма — промърмори Флойд. — Усети ли този трус?
— А и ако беше вулкан, той щеше да изхвърли огромно количество газове в атмосферата; наистина наблюдавахме някои промени, но те бяха твърде малки, за да подкрепят тази хипотеза. Цялата работа си остана за нас пълна загадка и понеже ни беше страх да се приближим малко повече — и бяхме заети със собствените си проекти, — не направихме кой знае какво освен да развиваме фантастични теории. Но никоя от тях, както се оказа в крайна сметка, не беше по-фантастична от истината…
— За първи път това обяснение ми хрумна по време на едно случайно наблюдение през ’57 година, но не се занимах с него по-сериозно в течение на две години. Тогава доказателствата станаха още по- убедителни; ако се отнасяха до нещо по-обикновено, те щяха да бъдат напълно достатъчни.
— Но преди да повярвам, че планината Зевс е изградена от диаманти, трябваше да открия приемливо обяснение. За един добър учен — а аз се смятам за такъв — никой факт не може да бъде достатъчно убедителен, ако не е подкрепен от някаква теория. Теорията може да се окаже погрешна — в повечето случаи е така, поне с някои детайли, — но тя трябва да предостави работна хипотеза.
— А както отбеляза и ти, за диамант с тегло един милион тона в свят, изграден от лед и сяра, трябва да се намери някакво приемливо обяснение. Разбира се, сега вече то е направо очебийно и аз се чувствам като проклет глупак, задето не съм прозрял отговора още преди години. Можех да предотвратя много неприятности и да спася поне един човешки живот.
Той замълча замислено и изведнъж попита Флойд:
— Някой да ти е споменавал името на д-р Паул Кройгер?
— Не: защо? Но, разбира се, чувал съм за него.
— Просто се чудех. Случиха се доста странни неща и се съмнявам, че някога ще узнаем всички подробности около тях.
Така или иначе това вече не е тайна, така че няма значение. Преди две години изпратих на Паул поверително съобщение. 0, извинявай, забравих да спомена — той ми е чичо — и в него бях направил резюме на откритията ми. Помолих го да ги обясни или да ги опровергае.
Това не му отне много време, при всички тези данни, с които разполага. За нещастие явно не е бил достатъчно предпазлив, или пък някой е следяд компютърната му мрежа. Сигурен съм, че твоите хора, които и да са те, вече знаят доста по въпроса.
След два дена той успя да изрови една статия отпреди осемдесет години, публикувана в научното списание „Нейчър“ — да, тогава все още се е печатало на хартия! — която обясняваше всичко. Или почти всичко.
Статията бе написана от човек, който е работел в една от големите лаборатории на Съединените щати — американските, разбира се — СЮАЩ все още не са съществували по това време. В тази лаборатория са създавали ядрени оръжия, така че са знаели нещичко за високите температури и налагания…
Не зная дали д-р Рос — това е името му — се е занимавал със създаването на бомби, но знанията му очевидно са го накарали да се замисли върху температурните условия в недрата на гигантските планети. В статията си от 1984 г. — извинявай, 1981 година — междудругото, тя е само една страница — той е направил някои доста интересни предположения…
Рос е изтъкнал, че съществуват огромни количества въглерод — във вид на метан, CH4 — в недрата на газообразните гиганти. Той достига до седемнайсет процента от цялата им маса! Д-р Рос е изчислил, че при съществуващите в ядрата налягалия и температури — милиони атмосфери — въглеродът ще се отдели, ще потъне към центъра и — сигурно си се досетил — ще изкристализира. Теорията му е прекрасна: сигурно дори не си е представял, че може да се докаже…
И тъй, това е първа част от историята. В някои отношения втора част е още по-интересна. Би ли ми сипал още малко кафе?
— Заповядай: и мисля, че вече се досещам за втора част. Явно има нещо общо с експлозията на Юпитер.
— Не експлозия — имплозия. Юпитер просто е потънал в недрата си, а след това се е възпламенил. В някои отношения това прилича на взривяването на атомна бомба, само че тук новият стадий е стабилен — всъщност получило се е минислънце.
При имплозията стават доста странни неща; все едно, че отломките могат да преминават една през Друга и да излязат от другата страна. Какъвто и да е механизмът, парче от диамантеното ядро с размерите на планина е било изстреляно в орбита.
Сигурно е направило стотици орбитални завъртания — като е било отклонявано от гравитационните полета на всички сателити, — преди да се озове на Европа. Обстоятелствата трябва да са били изключително благоприятни — едното тяло сигурно е застигнало другото, така че скоростта на сблъсъка е била само няколко километра в секунда. Ако се бяха сблъскали фронтално — е, сега може би Европа нямаше да съществува, а какво остава за планината Зевс! Понякога ме избива студена пот като си помисля, че със същия успех тя можеше да се стовари върху колонията ни на Ганимед…
Новосъздадената атмосфера вероятно също е омекотила сблъсъка, но дори и това да е така, ударът е бил ужасяващ. Чудя се как ли се е отразил на нашите приятели от Европа? Но той със сигурност е дал началото на цяла серия от тектонични раздвижвания… които все още продължават.
— А също и политически раздвижвания — добави Флойд. — Едва сега започвам да оценявам някои от тях. Нищо чудно, че СЮАЩ са били разтревожени.
— А и не само те.
— Но нима някой сериозно си е въобразявал, че може да се добере до тези диаманти?
— Е, ние се справихме доста добре в това отношение — отвърна Ван дер Берг, посочвайки задната част на совалката. — При всички случаи, дори само психологическият ефект върху тази индустрия щеше да бъде огромен. Затова и толкова много хора искаха да знаят дали това е истина или не.
— Е, сега вече знаят. И какво ще стане по-нататьк?
— Това не е мой проблем, слава Богу. Но се надявам, че съм направил доста голям принос към научния бюджет на Ганимед.
„Както и към своя собствен“ — добави той наум.
Повторна среща
— Какво те е накарало да мислиш, че съм умрял? — извика Хейуд Флойд. — Не съм се чувствал толкова добре от години насам! Замръзнал от изумление, Крис Флойд се вторачи в решетката на високоговорителя. Той почувства как го изпълва огромно въодушевление — но и известно негодувание. Някой — или нещо — му беше изиграло жестока, груба шега; но каква можеше да е причината за това?
На разстояние петдесет милиона километра оттам — и приближаващ се със стотици всяка секунда — Хейуд Флойд също беше малко възмутен. Но гласът му звучеше енергично и бодро и в него личеше радостта от това, че Крис е в безопасност.
— Имам добри новини за теб; совалката ще прибере първо вас. Ще спусне някои спешно необходими медикаменти на „Галакси“, а след това ще отскочи до „Бил Ц.“ и ще ви доведе на срещата с нашия кораб при следващата орбитална обиколка. „Юнивърс“ ще се приземи след още пет завъртания; ще можете да поздравите приятелите си, когато се качат на борда.
— Засега нямам какво да добавя — освен че горя от нетърпение да наваксаме пропуснатото време.
