— Опитваме се да създадем там един космически университет — каза той — така че хората извън Земята, които не могат да живеят при степен едно джи, да могат все пак да общуват нормално със земните жители. Ще разполагаме с аудитории, зали за конференции, лаборатории — някои от тях ще бъдат съхранени само в паметта на компютър, но ще изглеждат толкова реални, че няма да можете да ги различите от истинските. Освен това ще можете да пазарувате от Земята чрез видеовръзка и така ще можете да използвате нечестно спечелените си пари.
За свое голямо учудване Флойд не само бе преоткрил внука си, но вече си имаше и племенник; той беше свързан с Ван дер Берг, както и с Крис, чрез една неповторима смесица от взаимно преживени събития. Но най-важното от тях бе загадката на видението в изоставения град на Европа под величественото присъствие на монолита.
Крис изобщо не се съмняваше в него.
— Видях те и те чух точно толкова ясно, колкото и сега — каза той на дядо си. — Но устните ти изобщо не се движеха — и най-странното е, че аз не сметнах това за необичайно. Струваше ми се напълно естествено. В цялото това преживяване имаше някакво чувство на покой. Беше някак тъжно — не, печално може би е по-точната дума. Или може би примирено.
— Сетихме се за вашата среща с Боумън на борда на „Дискъвъри“ — добави Ван дер Берг.
— Опитах се да се свържа с него по радиото, преди да се приземим на Европа. Изглеждаше малко наивно, но не можех да измисля нищо друго. Бях сигурен, че той е там независимо в каква форма.
— И не получихте ли някакъв отговор?
Флойд се поколеба. Споменът бързо избледняваше, но внезапно той си припомни нощта, когато минимонолитът се появи в каютата му.
Тогава не беше станало нищо, но от този момент нататък той знаеше със сигурност, че Крис е в безопасност и че ще се срещнат отново.
— Не — каза той бавно. — Не получих никакъв отговор. В края на краищата това може и да е било само сън.
VIII.
Царството на сярата
Огън и лед
Преди началото на ерата на планетарните проучвания в края на двайсети век много малко учени биха повярвали, че може да съществува живот на един толкова отдалечен от слънцето свят. И все пак от половин милиард години насам скритите морета на Европа изобилстваха с животински форми поне колкото земните.
Преди възпламеняването на Юпитер ледена обвивка предпазваше тези океани от вакуума над тях. В повечето случаи ледът беше дебел няколко километра, но съществуваха и по-тънки пластове, където той се пропукваше и оставяше оголени пространства. Тогава се провеждаше краткотрайна битка между две напълно враждебни стихии, които не влизаха в пряко взаимодействие на никой друг свят в Слънчевата система. Войната между Морето и Космоса неизменно завършваше с една и съща мъртва хватка; изложената на вакуума вода едновременно вреше и замръзваше, възстановявайки ледената броня.
Ако не бе влиянието на близкия Юпитер, моретата на Европа отдавна биха се превърнали в масивни ледени блокове. Гравитацията му непрекъснато мачкаше ядрото на този малък свят; силите, които караха Йо да се гърчи в конвулсии, действаха и тук, макар и с много по-малко ожесточение. Решителната схватка между планетата и сателита предизвикваше непрестанни подводни земетресения и потоци от лава, които се втурваха с изумителна скорост през равнините на морските бездни.
Навсякъде из тези равнини бяха пръснати безброй оазиси, всеки от които се простираше на неколкостотин метра около богати на минерали солени извори, бликащи от недрата на спътника. Натрупвайки своите химикали в една объркана плетеница от тръби и комини, те понякога сътворяваха природни пародии на рушащи се замъци или готически катедрали, от които бликаха черни парливи течности — бавно и ритмично, като че ли тласкани от биенето на някакво могъщо сърце. А както и кръвта, те бяха автентични признаци на живота.
Клокочещите потоци изтласкваха обратно смъртоносния студ, който се спускаше отгоре, и образуваха острови на топлината върху морското дъно. Също толкова важен бе фактът, че те извличаха от недрата на Европа всички химикали, необходими за поддържането на живота. Тук в една среда, която при други обстоятелства би била напълно враждебна, имаше енергия и храна в изобилие. Подобни геотермични извори бяха открити и в океаните на Земята през същото десетилетие, в което човечеството за пръв път бе отправило поглед към сателитите на Галилей.
В тропическите зони близо до изворите живееха десетки хиляди крехки, паякообразни създания, които бяха тукашният еквивалент на растения, макар че почти всички можеха да се движат. Между тях пълзяха чудновати охлюви и червеи, някои от които се хранеха с „растенията“, а други получаваха храната си направо от изобилстващите на минерали води около тях. На по-големи разстояния от източника на топлина — подводния огън, около който се грееха всички тези същества — имаше и по-издръжливи, по- силни организми, които доста приличаха на морски раци и паяци.
Цели армии от биолози биха могли да прекарат няколко човешки живота в изучаване на един-единствен малък оазис. За разлика от земните морета през палеозойската ера, скритите океани на Европа не представляваха стабилна природна среда и затова еволюцията тук се бе развила бързо, създавайки многобройни фантастични форми на живот. Но всички те бяха обречени на смърт по едно или друго време; рано или късно всеки един от тези фонтани на живота отслабваше и пресъхваше, а силите, които го подхранваха, съсредоточаваха вниманието си на друго място. Морските дълбини бяха осеяни с доказателства за тези трагедии — навсякъде имаше гробища, пълни със скелети и покрити с минерални останки, където цели глави са били заличени от книгата на живота.
Имаше огромни раковини с форма на тромпети, по-големи от възрастен човек. Имаше миди с най- различни форми — с две и дори с три черупки. Имаше и спираловидни каменни образувания с диаметър няколко метра, които, изглежда, бяха точният аналог на красивите амонити, така загадъчно изчезнали от земните океани в края на периода Креда.
На много места в морските дълбини горяха огньове, а реки от разтопена лава се носеха десетки километри през подводните долини. Налягането при такава дълбочина бе толкова голямо, че водата, която влизаше във взаимодействие с нажежената магма, не можеше да се превърне в пара и двете течности съжителстваха заедно в едно неспокойно примирие.
Тук, на един друг свят и с чуждопланетни актьори, се беше разиграло нещо като историята на Египет, дълго преди човекът да се появи на Земята. Така както реката Нил беше вдъхнала живот на една малка част от пустинята, така и тези топли реки бяха съживили дълбините на Европа. Покрай техните брегове, в рамките на ивици, които рядко бяха по-широки от километър, едни след други се бяха развивали, процъфтявали и отмирали различни форми на живот. Някои от тях бяха оставили след себе си и паметници под формата на купчини камъни или причудливи канали, издълбани в морското дъно.
Покрай тесните ивици на плодородие в пустините на дълбините цели култури и примитивни цивилизации бяха преживели своя възход и упадък. А останалият свят изобщо не бе разбрал за това, защото всички тези оазиси на топлината бяха изолирани един от друг също като планетите. Съществата, които се грееха в топлината на реките от лава и намираха прехрана край топлите извори, не можеха да прекосят враждебната пустош между своите самотни острови. Ако те бяха създали свои историци и философи, всяка култура щеше да бъде убедена, че е сама във вселената.
И всяка от тях бе обречена. Освен че източниците на енергия бяха непостоянни и непрекъснато се местеха, приливните сили, които ги подхранваха, постепенно отслабваха. Дори и да успееха да развият своя разум, жителите на Европа трябваше да загинат при окончателното замръзване на техния свят.
Те бяха хванати в капан между огън и лед — докато най-накрая Луцифер експлодира в небето над тях и съживи вселената им.
А една огромна правоъгълна фигура, черна като нощта, се материализира край брега на новосъздадения континент.
