образ.
Както можеше да се очаква, програмата беше открита с отдаване дължимото на неизвестния изобретател на ракетата някъде в Китай през тринайсети век. Първите пет минути представляваха кратък исторически преглед, в който набързо бяха споменати руските, германските и американските пионери, за да се премине към съществената част — кариерата на д-р Хсуе-Шен Циен. В такова време и място неговите сънародници биха могли да бъдат извинени за това, че го представяха като също толкова важна фигура в историята на ракетното дело, колкото са били Годар, Фон Браун или Корольов. И човек можеше да разбере справедливото им възмущение от арестуването му в Съединените щати по скалъпени обвинения, когато след приноса му в изграждането на прочутата Лаборатория по реактивни двигатели и след като бе назначен за първи професор със звание „Годар“ в калифорнийския университет, той бе решил да се завърне в родната си страна.
Изстрелването на първия китайски спътник от ракетата „Лонг Марч 1“ през 1970 г. беше споменато бегло, може би защото по това време американците вече бяха стъпили на Луната. Всъщност останалата част от двайсети век бе претупана за няколко минути и разказът се пренесе в 2007 г., когато в пълна тайна беше построен космическият кораб „Циен“, а другите световни събития служеха само за фон.
Дикторът не злорадства прекалено много върху смайването на останалите космически сили, когато една китайска станция внезапно беше излязла от земна орбита, за да изпревари руско-амери-канския екипаж на „Космонавт Алексей Леонов“ в полета му към Юпитер. Историята бе достатъчно драматична — и трагична, — за да се нуждае от разкрасяване.
За съжаление имаше твърде малко автентичен визуален материал за илюстриране на разказа: в по- голямата си част програмата беше изградена от специални ефекти и умел монтаж на по-късни, дале- кообхватни фотографски кадри. По време на краткото си пребиваване върху заледената повърхност на „Европа“ екипажът на „Циен“ е бил твърде зает, за да успее да заснеме телевизионна документация, или поне да постави автоматична камера.
Въпреки всичко думите, изречени по това време, бяха запечатали много от тържествеността на това първо кацане върху луните на Юпитер. Коментарът на Хейуд Флойд, предаден от приближаващия се „Леонов“, даваше великолепна представа за картината, а имаше и достатъчно снимки на Европа за неговото илюстриране:
„В момента го наблюдавам с най-мощния телескоп на кораба: при това увеличение спътникът изглежда десет пъти по-голям от Луната, гледана с невъоръжено око. А гледката е наистина необикновена.
Повърхността е равномерно розова, на места има малки кафяви петна. Покрита е със сложна плетеница от тънки линии, които криволичат и се разпростират на всички страни. Всъщност много прилича на снимка от учебник по медицина, на която са изобразени преплетени вени и артерии.
Някои от тези линии са дълги стотици — и дори хиляди — километри и напомнят за въображаемите канали, които Пърсивал Лоу-ъл и някои други астрономи от началото на двайсети век са мислели, че виждат на повърхността на Марс.
Но каналите на Европа не са илюзия, макар че, разбира се, не са с изкуствен произход. Нещо повече, те наистина съдържат вода или поне лед. Защото спътникът е почти изцяло покрит от океан със средна дълбочина петдесет километра.
Поради своята отдалеченост от Слънцето температурата на повърхността на Европа е изключително ниска — около сто и петдесет градуса под нулата. Така че вероятно единственият му океан е масивен леден блок.
За моя изненада това не е така, защото под повърхността на Европа силите на прилива и отлива генерират доста топлина — същите сили активизират големите вулкани на съседния спътник Йо.
Така че ледът непрекъснато се топи, троши се и отново замръзва, образувайки пукнатини и коридори, подобни на онези върху плаващите ледове в полярните райони на Земята. Сега виждам точно тези причудливи пукнатини; повечето от тях са потъмнели и са много древни — може би са на милиони години. Но има и някои съвсем бели; това са новите, които са се образували съвсем наскоро, а кората им е дебела само няколко сантиметра.“
„Циен“ се е приземил точно до една от тези бели линии — хиляда и петстотин километровата ивица, която бе наречена „Гранд Канал“. Вероятно китайците възнамеряват да изпомпат водите му и да напълнят горивните си резервоари, за да успеят да изследват сателитната система на Юпитер, а след това да се завърнат на Земята. Това няма да е лесно, но те сигурно са проучили много добре мястото на приземяването и знаят какво правят.
Сега вече е ясно защо са поели такъв риск — и защо предявяват претенции към Европа. Спътникът им е необходим като станция за презареждане с гориво. Той може да се окаже ключът към цялата Слънчева система…
Но не беше станало така, помисли си сър Лорънс, облягайки се в луксозното кресло под нашарения с петна и ивици глобус, който изпълваше изкуственото небе. Океаните на Европа и до днес бяха недостъпни за човечеството поради причини, които все още бяха загадка. Не само недостъпни, но и невидими; откакто Юпитер се беше превърнал в слънце и двата му вътрешни сателита бяха изчезнали зад облаци от пара, издигаща се от повърхността им. В момента той наблюдаваше състоянието на Европа през 2010 г. — а не това, което представляваше сега.
По това време той едва бе излязъл от детската си възраст, но все още помнеше гордостта, която изпита, научавайки, че негови сънародници — колкото и да не одобряваше политиката им — щяха да направят първото кацане на един непознат свят.
Там, разбира се, не бе имало камера, която да заснеме кацането, но монтажът беше направен изключително добре. Той наистина бе готов да повярва, че това е обреченият кораб, който се спуска безшумно от кехлибареночерното небе към заледената повърхност на Европа и каца до безцветната ивица наскоро замръзнала вода, която беше кръстена „Гранд Канал“.
Всеки знаеше какво се бе случило след това; предвидливо не бе направен опит тази част да бъде показана визуално. Вместо това образът на Европа изчезна, за да бъде заменен от портрет, познат на всеки китаец, както Юри Гагарин на всеки руснак.
Първата фотография показваше Рупърт Чанг на неговия абитуриентски бал през 1989 г. — сериозен млад ученик, неразличим от хилядите други, в пълно неведение за срещата си с историята две десетилетия напред в бъдещето.
На фона на тиха музика коментаторът обобщи накратко връхните точки в кариерата на д-р Чанг до назначаването му за ръководител на научния екип на борда на „Циен“. На снимките той ставаше все по- възрастен, и ето че дойде последната, направена точно преди началото на мисията.
Сър Лорънс бе доволен, че планетариумът е тъмен. И приятелите, и враговете му щяха да бъдат изненадани да видят как очите му овлажняват, докато слушаше съобщението, отправено към приближаващия се „Леонов“ от д-р Чанг, който никога нямаше да узнае дали то е било прието:
„… зная, че сте на борда на «Леонов»… може би няма да имам много време… насочвам антената на скафандъра си в посоката, където мисля, че…“
Сигналът изчезна за няколко мъчителни секунди, а след това се появи отново значително по-ясен, макар и не много силен:
„… изпратете тази информация на Земята. «Циен» беше унищожен преди три часа. Аз съм единственият оцелял. Използвам радиото на скафандъра си — нямам представа дали обхватът му е достатъчно голям, но това е единствената ми възможност. Моля, слушайте внимателно. НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ. Повтарям: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ…“
Сигналът отново се изгуби…
„… малко след полунощ, местно време. Изпомпвахме равномерно и резервоарите бяха пълни вече почти до половината. Д-р Ли и аз излязохме навън, за да проверим изолацията на тръбите. «Циен» стои — стоеше — на трийсетина метра от брега на «Гранд Канал». Тръбите тръгваха от него право надолу през леда. Много тънък — опасно е да се върви по него. Топлите вълни…“
Отново продължително мълчание…
„… без проблеми — петкиловатово осветление, закачено върху кораба. Като коледна елха — красиво, светлината направо прониква през леда. Великолепни цветове. Ли го видя пръв — някаква огромна тъмна маса, надигаща се от дълбините. Отначало го помислихме за пасаж от риба — беше твърде голямо за
