— Тя е седемдесетгодишна, плюс или минус пет години.
— Остави минуса. Бях още хлапе, когато се появи „Наполеон“.
Настъпи дълга пауза, през която и тримата се върнаха към спомените си за този прочут филм. Въпреки че някои критици смятаха за най-добрата й роля Скарлет О’Хара, широката публика все още идентифицираше Ива Мерлин (или Евелин Майлс, с това име бе родена в Кардиф, Южен Уелс) с образа на Жозефина. Преди почти половин век оспорваният епос на Дейвид Грифин беше възхитил французите и вбесил англичаните — макар че сега и двете страни бяха съгласни, че понякога той е позволявал на артистичните си импулси да надделеят над историческите факти, особено в зрелищ-ните финални сцени на коронацията на императора в Уестминстър-ското абатство.
— Тя ще бъде доста добра реклама за сър Лорънс — каза замислено Джордж.
— Мисля, че донякъде заслугата за нейното присъствие е моя. Баща й беше астроном — известно време работеше при мен, — а тя винаги се е интересувала много от науката. Така че й се обадих по видеофона.
Хейуд Флойд не сметна за нужно да добави, че както една голяма част от човечеството, и той се бе влюбил в Ива след излизането на екран на „Марк II“ на компанията Г.У.Т.У.
— Разбира се — продължи той, — сър Лорънс беше очарован от идеята, но трябваше да го убедя, че интересът й към астрономията не е повърхностен. Иначе пътешествието щеше да се превърне в социално бедствие.
— Това ми напомня — каза Джордж, изваждайки един малък пакет, който досега беше крил не съвсем успешно зад гърба си, — че имаме малък подарък за теб.
— Може ли да го отворя още сега?
— Мислиш ли, че трябва? — обърна се Джери към Джордж с известно безпокойство.
— Щом е така, непременно ще го отворя — каза Флойд, развързвайки яркозелената панделка и отвивайки хартията.
Вътре имаше картина в красива рамка. Макар че Флойд не разбираше много от изкуство, той я беше виждал и преди; впрочем кой ли би могъл да я забрави?
Импровизираният сал, подхвърлян от вълните, беше претъпкан с полуголи корабокрушенци, някои от тях вече на прага на смъртта, други махащи отчаяно към някакъв кораб на хоризонта. Отдолу имаше надпис:
САЛЪТ НА МЕДУЗА (Теодор Жерико, 1791–1824)
А под него беше бележката, написана от Джордж и Джери: „Да стигнеш дотам е само половината от удоволствието.“
— Вие сте двама негодници, но аз много ви обичам — каза Флойд, като прегърна и двамата. Светлинният сигнал „ВНИМАНИЕ“ на клавиатурата на Арчи замига енергично. Трябваше да тръгва.
Приятелите му си тръгнаха в мълчание, което бе много по-красноречиво от всякакви думи. За последен път Хейуд Флойд огледа малката стая, която бе неговата вселена през почти половината му живот.
И изведнъж си спомни как завършваше онази поема:
„Тук бях щастлив: щастлив си тръгвам и сега.“
Звездна флота
Сър Лорънс Цанг не беше сантиментален. Бе твърде голям космополит6, за да се отнася сериозно към патриотизма — макар че като студент известно време беше носил една от изкуствените плитки, характерни за Третата културна революция. Но все пак програмата в планетариума, посветена на злополуката с „Циен“, го развълнува дълбоко и го накара да съсредоточи голяма част от огромното си влияние и енергия върху космоса.
Не след дълго той вече предприемаше пътувания до Луната през уикенда си и назначи втория след най-младия си син, Чарлс (този, който му беше струвал трийсет и два милиона сола), за вицепрезидент на Астролинии Цанг. Новата корпорация притежаваше само две изстрелвани с катапулт и задвижвани с водородно гориво ракети, чиято празна маса бе едва хиляда тона; скоро те щяха да излязат от употреба, но биха могли да дадат на Чарлс опита, който, сър Ло-рънс бе напълно убеден, щеше да бъде нужен през следващите десетилетия. Защото най-после, след толкова време, Космическата Ера наистина щеше да започне.
Малко повече от половин век разделяше братята Райт от появата на евтиния, масов въздушен транспорт; беше изминало два пъти повече време, преди да се отвърне на далеч по-голямото предизвикателство на Слънчевата система.
И все пак, когато Луис Алварес и неговият екип откриха горивната смес с катализатор мюон7 през 50-те години на XX век, тя изглеждаше просто като един лабораторен куриоз, който нямаше да донесе нищо особено и представляваше интерес само на теория. Точно както великият лорд Ръдърфорд беше омаловажил перспективите на атомната енергия, така и самият Алварес се бе съмнявал, че „студената ядрена смес“ ще има някакво практическо приложение. Всъщност едва през 2040 г. неочакваното и случайно добиване на стабилни мюоно-водородни „съединения“ беше отворило нова страница в човешката история — точно както откриването на неутрона беше сложило началото на Атомната епоха.
Сега вече бе възможно построяването на малки, преносими ядрени централи с минимални средства за защита. В използваните досега горива вече бяха вложени такива огромни инвестиции, че електроцентралите в цял свят на първо време не бяха засегнати, но ефектът върху космическите полети бе незабавен; той можеше да бъде сравнен само с революцията, направена от реактивните самолети преди сто години.
С премахването на енергийните ограничения космическите кораби вече можеха да развиват много по- големи скорости; сега времето на полетите в Слънчевата система се измерваше със седмици, не с месеци или години. Но мюонният двигател си оставаше реактивно устройство — усъвършенствана ракета, чийто принцип на действие не се различаваше от този на задвижваните с химическо гориво нейни предшественици; и този двигател се нуждаеше от работна течност, която да му даде тласък. А най- евтината, най-чиста и най-подходяща от всички течности беше… обикновената вода.
Тихоокеанският космопорт едва ли щеше да изпита недостиг от това полезно вещество. Но нещата стояха различно с най-близката междинна база — Луната. Не бе открита и следа от вода при полетите на „Сървейър“, „Аполо“ и „Луна“. Ако на Луната някога е имало вода, хилядолетните бомбардировки от метеорити я бяха изпарили и изхвърлили в космоса.
Така поне смятаха селенолозите8: но доказателства за противното можеха да се видят още по времето, когато Галилей е насочил първия си телескоп към Луната. Някои лунни планини в продължение на няколко часа след зазоряване блестяха толкова ярко, като че ли са покрити със сняг. Най-известният случай е ръбът на великолепния кратер Аристарх, който Уилям Хършел, бащата на съвременната астрономия, веднъж забелязал да свети толкова силно в лунната нощ, че го помислил за действащ вулкан. Но е сгрешил; видяното от него е била светлината на Земята, отразена от един тънък и нетраен слой скреж, кондензиран по време на триста часа студен мрак.
Откриването на големите ледени наноси под долината на Шрьо-тер, криволичещият каньон, който тръгва от Аристарх, беше последната част от уравнението, която щеше да промени икономиката на космическите полети. Луната щеше да осигури станция за зареждане точно където тя бе необходима, високо върху най-отдалече-ните склонове, влияещи се от земното гравитационно поле в началото на дългия преход към планетите.
„Космос“, първият кораб от флотата на Цанг, беше предназначен за превоз на товари и пътници по линията Земя-Луна-Марс и служеше като изпитателен модел по силата на сложни сделки с дузина организации и правителства, снабден с все още експерименталния мюонов двигател. Построен в корабостроителницата „Имбриъм“, той имаше достатъчна тяга, за да излети от Луната с нулев полезен товар; като се прехвърляше от орбита на орбита, той никога вече нямаше да докосне повърхността на някоя планета. С обичайния си нюх към рекламата сър Лорънс насрочи първия му полет за деня, в който се навършваха сто години от изстрелването на първия изкуствен спътник — 4 октомври 2057 година.
Две години по-късно към „Космос“ се присъедини още един кораб от същия модел. „Галакси“
