правеше всичко възможно да го поддържа, излизането от строя на „Европа VI“ беше предизвикателство, на което не можеше да устои. Нямаше и най-малката надежда да намери парични средства за нова станция, защото замлък-ването на бъбривата и досадно дълго действала сонда бе посрещнато с голямо облекчение.
Така че каква беше алтернативата? Ван дер Берг седна да обмисли възможностите. Тъй като беше геолог, а не астрофизик, изминаха няколко дни, преди внезапно да осъзнае, че отговорът е бил пред очите му от деня, в който кацна на Ганимед. Африкаанс12 е един от най- добрите езици в света, когато става въпрос за ругатни; дори когато се говори учтиво, той може да обиди случайните минувачи. Ван дер Берг няколко минути изпускаше пара; след това се свърза с обсерваторията „Тиамат“ — разположена точно на Екватора, а малкият ослепителен диск на Луцифер винаги се намираше вертикално над нея.
Астрофизиците, занимаващи се с най-зрелищните обекти във Вселената, имат склонност да гледат отвисоко на обикновените геолози, които посвещават живота си на малки, объркани неща като планетите. Но тук, на предните постове, всеки помагаше на другия и Д-р Уилкинс беше не само заинтересуван, но и отзивчив.
Обсерваторията „Тиамат“ беше построена с една-единствена цел, която всъщност бе една от главните причини за изграждане на база на Ганимед. Изучаването на Луцифер беше от огромно значение не само за учените, но и за ядрените инженери, метеоролозите, океа-нографите и не на последно място — за държавниците и философите. Това, че имаше същества, които можеха да превърнат една планета в слънце, беше потресаваща мисъл, която бе развалила съня на много хора. За човечеството щеше да бъде добре да научи всичко възможно за този процес; някой ден можеше да се наложи да го повтори — или да го предотврати…
И тъй, повече от десетилетие „Тиамат“ наблюдаваше Луцифер с всякакви възможни инструменти, като непрекъснато регистрираше неговия спектър върху целия електромагнитен обхват и активно го изследваше с помощта на радар, разположен в една скромна сто-метрова падина, образувана по дължината на малък кратер от метеорит.
— Да — каза д-р Уилкинс, — доста често сме поглеждали към Европа и Йо. Но лъчът ни е фокусиран върху Луцифер, така че можем да ги видим само за няколко минути, докато преминават. А вашата планина Зевс е точно върху дневната страна — така че винаги е скрита.
— Разбирам това — каза Ван дер Берг малко нетърпеливо. — Но не бихте ли могли да отклоните съвсем леко лъча, така че да погледнете към Европа, преди да се е изравнила с Луцифер? Чрез десет или двайсет градуса ще попаднете достатъчно далеч в Дневната страна.
— Един градус ще бъде достатъчен, за да се отклони лъчът от Луцифер и да обхване Европа напълно от другата страна на орбитата й. Но тогава тя ще бъде три пъти по-далеч, така че ще получим само една стотна от отразителната сила. Но може и да стане: ще опитаме. Съобщете ми честотите, дължината на вълните, поляризацията и всичко друго, което хората ви за далечно обследване смятат, че ще помогне. Няма да ни трябва много време, за да инсталираме система със сменящи се фази, която ще отклони лъча с два-три градуса. Повече от това не зная — не сме предполагали, че ще ни се наложи да правим такова нещо. Макар че вероятно трябваше да сме го направили — всъщност какво очаквате да намерите на Европа освен лед и вода?
— Ако знаех — отвърна весело Ван дер Берг, — нямаше да ви моля за помощ, нали?
— А аз нямаше да ви моля да изтъкнете заслугите ми при публикуването на резултатите. Жалко, че името ми е в края на азбуката; вие сте пред мен само с една буква.
Това се случи преди година: далекообхватното сканиране не беше достатъчно добро, а отклоняването на лъча, за да попадне върху дневната страна на Европа точно преди да застане пред Луцифер, се бе оказало по-трудно от очакваното. Но най-после резултатите пристигнаха; компютрите ги обработиха и Ван дер Берг беше първият човек, който видя картата на минералите на Европа след появяването на Луцифер.
Те бяха, както д-р Уилкинс беше предположил, предимно лед, вода и някои излезли на повърхността скали от базалт, примесени със залежи от сяра. Но имаше и две аномалии. Едната, изглежда, беше резултат от дефект в системата за сканиране; тя представляваше напълно права линия, дълга два километра, която почти не даваше отражение на радара. Ван дер Берг остави д-р Уилкинс да си блъска главата над нея: той се интересуваше само от планината Зевс.
Беше му отнело доста дълго време да извърши идентификацията, защото само някой луд — или истински запален учен — би сметнал, че такова нещо е възможно. Дори и сега, когато всеки параметър беше проверен до съвсем прецизни граници, той все още не можеше да го повярва. И даже не беше се опитал да планира следващия си ход.
Когато д-р Уилкинс му се обади, нетърпелив да види как името и репутацията му нарастват в банките с данни, той измърмори, че все още анализира резултатите. Но в крайна сметка не можа да се сдържи.
— Нищо, което да представлява сериозен интерес — информира той нищо неподозиращия си колега. — Просто една рядко срещана разновидност на кварца — все още се опитвам да я открия сред образците от Земята.
За първи път той беше излъгал свой колега учен и се чувстваше ужасно.
Но какво друго можеше да направи?
Уум Паул
Ролф ван дер Берг не беше виждал чичо си Паул от цяло десетилетие и беше малко вероятно някога отново да се срещнат. И все пак той се чувстваше много близък със стария учен — последният от своето поколение и единственият, който можеше да си припомни (когато пожелаеше, а това се случваше рядко) начина на живот, воден от предците му.
Д-р Паул Кройгер — „Уум Паул“13 за семейството и повечето от приятелите му — винаги беше там, където имаха нужда от него, за да даде информация или съвет, лично или чрез радиовръзка с дължина половин милиард километра. Според слуховете само изключителният политически натиск беше накарал Нобеловия комитет да пренебрегне приноса му към физиката на елементарните частици, в която за пореден път цареше пълен хаос след генералното въдворяване на ред в края на двайсети век.
Ако това беше вярно, д-р Кройгер не се сърдеше на никого. Скромен и непретенциозен, той нямаше лични неприятели, дори и сред заядливите фракции на останалите южноафрикански емигранти. Всъщност той бе толкова уважаван навсякъде, че беше получил няколко покани да посети отново Съединените южноафрикански щати, но винаги учтиво бе отказвал — не защото, бързаше да обясни той, мислеше, че в СЮАЩ го заплашва някаква физическа опасност, а защото се страхуваше, че чувството на носталгия ще бъде непреодолимо.
Въпреки че за по-голяма сигурност говореше на език, който сега разбираха по-малко от милион хора по света, Ван дер Берг беше много потаен и използваше заобикалки и намеци, безсмислени за някой, който не беше близък роднина. Но Паул веднага разбра съобщението на племенника си, въпреки че не можеше да го приеме сериозно. Страхуваше се, че младият Ролф беше направил някаква глупост и искаше да смекчи, доколкото е възможно, последиците от разочарованието. Добре, че не беше избързал да публикува нещо: поне имаше благоразумието да си мълчи…
А ако предположи — само за миг, — че това беше вярно? Малкото останали косми по главата на Паул настръхнаха. Цял спектър от възможности — научни, финансови, политически — внезапно се разкри пред очите му и колкото повече ги преценяваше, толкова по-страховити му изглеждаха.
За разлика от набожните си предшественици д-р Кройгер нямаше бог, към когото да се обърне в моменти на криза или затруднение. Сега той почти съжаляваше за това: но дори и да можеше да се моли, това нямаше да помогне много. Когато седна пред компютъра си и започна да преглежда банките с данни, той не знаеше дали племенникът му е направил изумително откритие, или говореше абсолютни глупости. Дали Старецът наистина можеше да скрои такъв невероятен номер на човечеството? Паул си спомни известната забележка на Айнщайн, че макар и да е хитър, Той никога не е злонамерен.
Спри да мечтаеш, каза си д-р Паул Кройгер. Твоите симпатии или антипатии, твоите надежди или
