екипажът — подофицери и стюарди. А най-накрая бяха хората трета класа…
Това бе определението, което си бяха прикачили петимата млади космически учени, отначало на шега, но не след дълго започнаха да го употребяват с известна доза горчивина. Когато Флойд сравни техните тесни и претъпкани със съоръжения стаички със собствената си луксозна каюта, той застана на тяхна страна и започна да предава оплакванията им на капитана.
И все пак, като се имаше предвид всичко останало, те нямаха причини да мърморят; в бързането да се приготви корабът не беше сигурно дали изобщо ще има място за тях и оборудването им. Сега те с нетърпение очакваха момента, в който щяха да разположат инструментите си около — и върху — кометата през критичните дни, преди тя да направи обиколка на Слънцето и да изчезне за пореден път към външните предели на Слънчевата система. Членовете на научния екип щяха да изградят репутациите си по време на това пътуване, и те го знаеха. Само в моменти на изтощение или ядосани от някой инструмент, който отказваше да работи, учените започваха да се оплакват от шумната вентилационна система, от каютите, в които можеш да получиш клаустрофобия, и от появяващите се от време на време странни миризми с неизвестен произход.
Но никога не се оплакваха от храната, за която всички бяха съгласни, че е превъзходна. — Много по- добра — увери ги капитан Смит — от тази, която Дарвин е ял на кораба „Бийгъл“.
На което Виктор Уилис веднага отвърна: — Откъде знае? А между другото, капитанът на „Бийгъл“ си е прерязал гърлото, когато се върнал в Англия.
Такъв отговор беше доста типичен за Виктор, може би най-добрият научен говорител на планетата (за неговите почитатели) или учен-шоумен (за също толкова многобройните личности, които го одумваха. Не би било правилно да ги наречем неприятели; възхищението от неговия талант беше всеобщо, макар и понякога признато с неохота). Мекият му среднотихоокеански акцент и широките му жестове пред камерата бяха много пародирани и на него се приписваше заслугата (или беше обвиняван) за възраждането на модата на дългите бради. „Човек, който си пуска такава голяма брада, обичаха да казват критиците, сигурно крие доста неща.“
Сред шестте важни персони той несъмнено бе човекът, когото веднага можеш да познаеш — макар че Флойд, който вече не се смяташе за знаменитост, винаги ги наричаше иронично „Прочутата пе-торка“. Ива Мерлин често можеше да се разхожда по Парк Авеню без никой да я познае, в редките случаи, когато излизаше от апартамента си. Димитри Михайлович, за своя голяма досада, беше десетина сантиметра под средния ръст; това можеше да обясни предпочитанието му към оркестри с хиляди инструменти — истински или синтезирани с компютър, — но не го правеше по-известен сред широката публика.
Клифърд Грийнбърг и Маргарет М’Бала също спадаха към категорията на „прочутите неизвестни“ — макар че това несъмнено щеше да се промени, когато се върнеха на Земята. Първият човек, приземил се на Меркурий, имаше едно от онези приятни лица, които не се отличават с нищо особено и се помнят много трудно; още повече че дните, когато той бе на първо място в новините, вече бяха трийсет години назад в миналото. А както всички автори, които не обичат публичните разговори и раздаването на автографи, мис М’Бала би била разпозната от много малка част от милионите си читатели.
Литературната й слава беше станала една от сензациите на 40-те.
Едно научно изследване на древногръцкия пантеон обикновено не е кандидат за класациите на бестселърите, но мис М’Бала беше поставила неговите вечни, неувяхващи митове в условията на съвременната космическа епоха. Имена, които през миналия век бяха известни само на астрономите и учените, занимаващи се с класиката, сега бяха част от представата за света на всеки образован човек; почти всеки ден имаше новини от Ганимед, Калисто, Йо, Титан, Япет и дори от по-отдалечени планети като Карме, Пасифе, Хиперион, Феб…
Книгата й обаче би имала доста скромен успех, ако тя не бе наблегнала главно върху сложния семеен живот на Юпитер-Зевс, Баща на всички богове (и много други неща). И за късмет един гениален редактор беше променил оригиналното заглавие „Изглед от Олимп“ на „Страстите на боговете“. Някои завистливи академици я наричаха „Сладострастията на Олимп“, но всички те биха желали книгата да е написана от тях.
Не е чудно, че Маги М. — както бързо беше кръстена от своите спътници — първа използва фразата „Корабът на глупаците“. Виктор Уилис я възприе с охота и скоро откри интересен исторически резонанс. Преди близо един век Катрин Ан Портър беше отплувала заедно с група учени и писатели на борда на един презокеански лайнер, за да наблюдава изстрелването на „Аполо 17“ и края на първата фаза от изследването на Луната.
— Ще си помисля по въпроса — беше отбелязала заплашително мис М’Бала, когато й съобщиха за това. — Може би е време за трета версия. Но, разбира се, няма да съм сигурна, докато не се върнем на Земята…
Лъжата
Много месеци изминаха, преди Ролф ван дер Берг отново да насочи мислите и усилията си към планината Зевс. Покоряването на Ганимед беше нещо повече от всекидневна работа и понякога му се Налагаше да отсъства седмици наред от главния си офис в базата Дардан, за да проучи маршрута на бъдещата железопътна линия Гилгамеш-Озирис.
Географията на третата и най-голямата от луните на Галилей се беше променила драстично след взривяването на Юпитер — и все още се променяше. Новото слънце, което бе разтопило ледовете на Европа, не беше толкова силно тук, четири хиляди километра по-далеч — но излъчваше достатъчно топлина, за да образува умерен климат в централната част на полукълбото, което винаги беше обърнато към него. Имаше малки, плитки морета — някои с големината на Средиземно море — чак до областите с ширина четирийсет градуса на север и на юг. Малко черти на релефа бяха останали същите като на картите, съставени при мисиите на „Войиджър“ през двайсети век. Топящите се ледници и появяващите се от време на време тектонични движения, причинени от същите сили на прилива и отлива, които действаха и на другите две по-близки луни, превръщаха новия Ганимед в кошмар за картографите.
Но същите тези фактори го превръщаха в рай за планетарните инженери. Това беше единственият свят, освен безводният и много по-негостоприемен Марс, на който един ден хората биха могли да се разхождат без специална защита под откритото небе. На Ганимед имаше достатъчно вода, всички химикали, необходими за поддържането на живота, и — поне докато Луцифер грееше — по-топъл климат от много области на Земята.
Но най-хубавото от всичко беше, че херметичните скафандри вече не бяха необходими; атмосферата, макар и все още непригодна за дишане, бе достатъчно гъста, за да позволи използването на обикновени лицеви маски и бутилки с кислород. След няколко десетилетия — обещаваха микробиолозите, въпреки че избягваха да определят точни дати — дори и те нямаше да бъдат необходими. Няколко вида бактерии, които произвеждаха кислород, вече бяха разпространени по целия Ганимед; повечето от тях бяха загинали, но някои се бяха развили и бавно нарастващата крива върху картата на атмосферния анализ беше първото постижение, което с гордост беше показвано на всички посетители в Дардан.
Дълго време Ван дер Берг внимателно следеше данните, изпращани от „Европа VI“, с надеждата, че някой ден облаците отново ще се разпръснат, когато станцията се намира в орбита над планината Зевс. Знаеше, че шансовете са минимални, но докато съществуваше и най-малката възможност, той не изпробва никакъв друг метод за изследване. Нямаше защо да бърза, беше зает с много по-важна работа — а и обяснението можеше да се окаже съвсем банално и безинтересно.
И тогава „Европа VI“ внезапно престана да функционира, почти със сигурност в резултат на случаен сблъсък с метеорит. На Земята Виктор Уилис доста се беше изложил — по мнението на много хора, — като интервюира „Евросмахнатите“, които сега много точно запълваха празнината, оставена от НЛО-ентусиастите през миналия век. Някои от тях настояваха, че унищожаването на сондата е в резултат на враждебен акт от страна на света, над който летеше: фактът, че й бе позволено да функционира без никаква намеса цели петнайсет години — почти два пъти по-дълго от предвидения й живот, — изобщо не ги смущаваше. За чест на Виктор той подчерта този факт и разгроми повечето от останалите аргументи на окултис-тите: но общото мнение бе, че изобщо не трябваше да им дава гласност.
За Ван дер Берг, който доста харесваше своя образ на „упорит холандец“, изграден от колегите му, и
