Артър Кларк
3001: Последната одисея
На
Черийн, Тамара и Мелинда —
дано вашият век
е много по-щастлив от моя
Пролог
Първородните
Да ги наречем „първородните“. Макар в тях да нямаше абсолютно нищо човешко, те бяха от плът и кръв и когато се вглеждаха в глъбините на космоса, ги изпълваха благоговение и почуда — и самота. И веднага щом придобиха тази способност, започнаха да дирят другари сред звездите.
По време на търсенията си те се сблъскаха с живот в различни форми и наблюдаваха пътищата на еволюцията на хиляди светове. Виждаха колко често първите бледи искрици на разума трепват и угасват в космическата нощ.
И тъй като в цялата галактика не бяха открили нищо по-безценно от Разума, те навсякъде насърчаваха появата му. Превърнаха се в орачи на звездните ниви — сееха и понякога жънеха.
А понякога се налагаше безпристрастно да изкореняват плевелите.
Огромните динозаври отдавна бяха изчезнали. Тяхното обещаващо утро беше помрачено от случаен, сполетял ги от космоса удар, когато изследователският кораб навлезе в Слънчевата система след пътуване, продължило хиляда години. Той профуча покрай ледените външни планети, за кратко спря над пустините на умиращия Марс и после погледна надолу към Земята.
И търсачите видяха под себе си свят, който гъмжеше от живот. Години наред те изследваха, събираха и класифицираха. Когато научиха всичко възможно, започнаха да променят. Намесиха се в съдбата на много видове и на сушата, и в морето. Но в продължение на поне милион години нямаше да са в състояние да разберат кой от експериментите им ще донесе плодове.
Те бяха търпеливи, но все пак не бяха безсмъртни. В тази вселена със стотици милиарди слънца имаше толкова много неща за правене, а ги зовяха и други светове. И те за пореден път поеха из бездните с пълното съзнание, че никога не ще се върнат обратно по същия път. Не че се налагаше: помощниците, които оставиха след себе си, щяха да довършат останалото.
На Земята дойдоха и си отидоха ледниците, а над тях неизменната луна продължаваше да пази тайната си от звездите. С ритъм, по-бавен от полярния лед, вълните на цивилизацията заливаха и се отдръпваха от галактиката. Възхождаха и загиваха странни, величествени и ужасни империи, които предаваха своите познания на наследниците си.
И ето че еволюцията сред звездите пое към нова цел. Първите изследователи на Земята отдавна бяха достигнали границите на плътта и кръвта — веднага щом техните машини станаха по-добри от телата им, настана време да се преместят в тях. Те прехвърлиха първо мозъците, а сетне и мислите си в сияйни нови домове от метал и скъпоценен камък. И отново се понесоха из галактиката. Вече не строяха космически кораби. Самите те бяха такива.
Но епохата на живите машини скоро отмина. В безконечните си експерименти те се бяха научили да съхраняват познанията в тъканта на самия космос и да запазват мислите си за вечността в ледени решетки от светлина.
И така, те се преобразиха в чиста енергия, изхвърлените им на хиляди светове празни коруби за кратко потръпнаха в безмозъчен предсмъртен танц, а после се превърнаха в прах.
Сега бяха господари на галактиката и можеха да се носят сред звездите, или като нежна мъгла да се промъкват през самите цепнатини в пространството. Макар най-после да бяха свободни от тиранията на материята, те не бяха забравили съвсем произхода си от топлата тиня на отдавна изчезнало море. И чудните им уреди все още продължаваха да функционират, за да наблюдават експерименти, започнати отдавна, години по-рано.
Но вече не бяха винаги покорни на заповедите на своите творци — подобно на всички материални неща, те нямаха имунитет за покварата на Времето и неговата търпелива, вечно послушна Ентропия.
А понякога търсеха и се стремяха към свои собствени цели.
I. Стар сити
1. Кометният каубой
Капитан Димитри Чандлър [М21.04.2973/93.106/ Марс/Косм.акад.3005] — или Дим за най-добрите му приятели — беше основателно ядосан. Съобщението от Земята бе стигнало за шест часа до космическия влекач „Голиат“, който се намираше отвъд орбитата на Нептун. Ако беше закъсняло с още десет минути, можеше просто да отговори „Съжалявам, сега не мога да тръгна, току-що започнахме да разгръщаме слънчевия щит“.
Това извинение щеше да е напълно достатъчно: обвиването на кометното ядро в огледален пласт с дебелина само няколко молекули, но широк километри, не беше работа, която можеш да изоставиш по средата.
И все пак нямаше да е зле да се подчини на това смешно искане: вече бе ужасно близо до слънцето, макар и не по негова вина. Събирането на лед от пръстените на Сатурн и насочването му към Венера и Меркурий, където се нуждаеха от вода, беше започнало около 2700-та година — три века по-рано. Капитан Чандлър никога не бе успявал да открие някаква съществена разлика в картините на „преди и след“, които слънчевите еколози винаги описваха, за да обосноват обвиненията си срещу този космически вандализъм. Но все още чувствително към екологичните катастрофи от предишните векове, общественото мнение наклони везните в другата посока и при гласуването бюлетината с „Долу ръцете от Сатурн!“ получи огромно мнозинство. В резултат на това Чандлър вече не беше събирач сред пръстените, а кометен каубой.
Така че сега се намираше на значителна част от разстоянието до Алфа Кентавър и събираше комети, отклонили се от Куйперовия пояс. Тук определено имаше достатъчно лед, за да покрие Меркурий и Венера с дълбоки океани, но навярно щяха да са нужни векове, за да угасят адските им огньове и да ги направят годни за живот. Слънчевите еколози, разбира се, продължаваха да протестират срещу това, макар че вече не бяха толкова ентусиазирани. Милионите жертви на цунами, предизвикано от тихоокеанския астероид през 2304-та — каква ирония, че ако астероидът беше паднал на сушата, щетите щяха да са далеч по-малки! — напомняха на всички бъдещи поколения, че човешката раса носи прекалено много яйца само в една крехка кошница.
Е, каза си Чандлър, и без това щяха да минат петдесет години, докато тази пратка достигне предназначението си, така че едноседмичното забавяне едва ли щеше да има съществено значение. Но щеше да му се наложи отново да прави всички изчисления за въртенето, центъра на маса и тласкателните вектори и после да ги праща обратно на Марс за проверка. Не беше зле внимателно да правиш сметките си, преди да насочиш милиарди тонове лед по орбита, която може да го отведе съвсем близо до Земята.
Както толкова често преди, погледът на капитан Чандлър се зарея към древната снимка над бюрото му. На нея се виждаше тримачтов параход, миниатюрен в сравнение с извисяващия се над него айсберг — всъщност точно като „Голиат“ в този момент.
Често си бе мислил колко невероятен е фактът, че само един-единствен, макар и дълъг живот запълва пропастта между онзи примитивен „Дискавъри“ и кораба, пътувал под същото име до Юпитер! И какво ли щяха да разберат от гледката от мостика му онези някогашни антарктически изследователи?
Със сигурност щяха да загубят ориентация, защото ледената стена, до която се носеше „Голиат“, се простираше докъдето стигат очите и нагоре, и надолу. А и този лед изглеждаше странно — нямаше нищо общо с безукорната белота и синева на замръзналите полярни морета. Дори изглеждаше мръсен — какъвто всъщност и беше. Защото само деветдесетина процента от него бяха вода: останалата част представляваше дяволска смес от въглеродни и серни съставки, повечето от които стабилни само при температура малко над абсолютната нула. Разтопяването му можеше да донесе неприятни изненади — както гласеше прословутата реплика на известен астрохимик: „Кометите имат лош дъх“.
