Той предпазливо я изпитваше, като се мъчеше да определи границите на търпението й и да скицира чертите на характера й. Очевидно щяха да прекарат заедно много време и щеше да му се наложи да разчита на нея за стотици неща. И все пак Пул дори не бе сигурен дали изобщо ще я хареса: тя навярно го възприемаше просто като очарователен музеен експонат.
За негова огромна изненада, д-р Уолис се съгласи с критиката му.
— Възможно е — поне в някои отношения. Навярно сме физически по-слаби, но сме по-здрави и по- приспособени, отколкото повечето хора, живели до този момент. Могъщият дивак винаги е бил само мит.
Тя се приближи до малка правоъгълна плочка, монтирана на вратата на равнището на очите. Беше голяма приблизително колкото някое от безбройните списания, изобилствали през далечната епоха на печатното слово, и Пул забеляза, че, изглежда, във всяка стая имаше поне една такава. Обикновено бяха празни, но понякога по тях бавно течаха текстове, съвършено безсмислени за него, дори когато повечето от думите му бяха познати. Веднъж плочката в неговия апартамент бе издала настойчиво пиукане, което той пренебрегна, решавайки, че някой друг ще се справи с проблема, какъвто и да е той. За щастие звукът спря също толкова внезапно, колкото беше и започнал.
Д-р Уолис допря длан до плочката и след няколко секунди я отдръпна. Тя погледна към Пул и усмихнато рече:
— Елате и вижте това.
Надписът, който внезапно се появи, бе напълно разбираем. Той бавно го прочете:
„УОЛИС, ИНДРА [Ж03.11.2970/31.885//ИСТ.ОКСФОРД]“
— Предполагам, че това означава „Жена, родена на 11 март 2970-та“. И че работите в Историческия факултет в Оксфорд. А предполагам, че „31.885“ е личен идентификационен номер. Прав ли съм?
— Отлично, господин Пул. Виждала съм някои от вашите имейл адреси и номера на кредитни карти — ужасни върволици от буквеноцифрени безсмислици, които никой не би могъл да запомни! Но всички знаем рождената си дата и тя съвпада с тази на не повече от още 99 999 души. Така че се нуждаете само от петцифрено число… и всъщност няма никакво значение, даже да го забравите. Както виждате, то е част от вас.
— Имплантант?
— Да — наночип, имплантиран при раждането, по един във всяка длан. Дори няма да усетите вкарването им. Но вие ни изправихте пред малък проблем…
— Какъв проблем?
— Четящите автомати, с които ще се срещате през повечето време, са прекалено просто устроени, за да повярват на рождената ви дата. Така че с ваше разрешение, ние я преместихме с хиляда години напред.
— Имате разрешението ми. А останалата част от идентификацията?
— Не е задължителна. Можете да я оставите празна, да дадете настоящите си интереси и местожителство — или да я използвате за лични послания, глобални или конкретни.
Някои неща, Пул бе абсолютно сигурен, изобщо не се бяха променили през вековете. Огромна част от тези „конкретни“ послания наистина щяха да са съвсем лични.
Зачуди се дали през тази епоха все още съществуват самозвани или държавни цензори — и дали усилията им за повишаване на морала на другите хора са постигнали по-голям успех, отколкото по негово време.
Щеше да му се наложи да попита д-р Уолис за това, когато я опознаеше по-добре.
4. Стая с изглед
— Франк, професор Андерсън смята, че си достатъчно силен, за да излезеш на малка разходка.
— Много се радвам да го чуя. Чувала ли си израза „да подивееш между четири стени“?
— Не, но се досещам какво означава.
Пул дотолкова се беше приспособил към ниската гравитация, че широките крачки, които правеше, му се струваха напълно нормални. Половин g, бе преценил той — точно колкото да ти даде усещане за отлично физическо състояние. По пътя си срещаха съвсем малко хора, всички непознати, но всеки един от тях ги поздравяваше с усмивка. „Вече трябва да съм една от най-известните личности на този свят — с нотка на самодоволство си каза Пул. — Това би трябвало да ми е от огромна полза — когато реша какво да правя с остатъка от живота си. Поне още един век, ако мога да вярвам на Андерсън…“
Коридорът, по който вървяха, беше абсолютно безличен, освен обозначените с номера врати, всяка от които с универсалните идентификационни плочки. Пул бе следвал Индра навярно двеста метра, когато внезапно се закова на място, шокиран, защото не беше проумял нещо толкова невероятно очевидно.
— Тази космическа станция трябва да е огромна! — възкликна той.
Индра му се усмихна.
— По твое време не се ли е казвало „Още нищо не си зърнал“?
— „Не си видял“ — разсеяно я поправи той. Продължаваше да се опитва да прецени размерите на тази структура, когато го връхлетя поредната изненада. Кой би могъл да си представи космическа станция, достатъчно голяма, за да има метро — наистина миниатюрно, само с една мотриса със седалки за дванайсет пътника.
— Трета наблюдателна зала — нареди Индра и те безшумно и бързо потеглиха от станцията.
Пул погледна към китката си, за да види часа на сложната лента, чиито функции продължаваше да проучва. Една от по-незначителните изненади бе, че сега целият свят използва универсално време: объркващата разпокъсаност на часовите зони беше изличена от настъпването на глобалните комуникации. През двайсет и първи век много се бе приказвало за това и дори имаше предложение слънчевото време да се замени със звездно. В такъв случай през годината слънцето щеше да прави еднакви обиколки около часовника и да залязва точно по онова време, по което е изгряло шест месеца по-рано.
От това обаче не се беше получило нищо — нито пък от още по-настойчивите опити за реформиране на календара. Както цинично бе заявено, тази работа щеше да почака постигането на съществен технологичен напредък. Някой ден със сигурност щеше да бъде поправена една от дребните Божии грешки и орбитата на Земята да бъде променена така, че всяка година да се дели на дванайсет месеца с по трийсет абсолютно еднакви дни…
Доколкото можеше да прецени по скоростта и изтеклото време, трябва да бяха изминали поне три километра, преди мотрисата безшумно да спре, вратите да се отворят и приятен механичен глас да съобщи:
— Насладете се на приятната гледка. Днес облачната покривка е трийсет и пет процента.
„Поне сме по-близо до външната стена“ — помисли си Пул. Но тук го очакваше поредната загадка — въпреки изминатото разстояние, и силата, и посоката на гравитацията оставаха неизменни! Не можеше да си представи въртяща се космическа станция, толкова огромна, че g-векторът да не се повлияе от такова изместване… Можеше ли в крайна сметка наистина да е на някоя планета? Но на който и да е друг обитаем свят в Слънчевата система щеше да се чувства по-лек — много по-лек.
Когато външната врата на станцията се отвори и той се озова в малък херметичен шлюз, Пул осъзна, че наистина трябва да е в космоса. Но къде бяха скафандрите? Той тревожно се огледа: прекалената близост с вакуума, гол и незащитен, бе против всичките му инстинкти. Стигаше му и онова преживяване…
— Почти стигнахме — успокоително каза Индра.
Отвори се и последната врата и погледът му потъна в абсолютната чернота на космоса през огромен прозорец, заоблен и вертикално, и хоризонтално. Почувства се като златна рибка в аквариум. Надяваше се, че проектантите на това дръзко произведение на инженерното изкуство са знаели какво правят. Сега със сигурност разполагаха с по-добри строителни материали, отколкото по негово време.
Макар че навън трябва да блестяха звезди, приспособените му към светлината очи не можеха да видят зад огромния заоблен прозорец нищо повече, освен черна празнота. Когато понечи да се приближи към него, за да разшири полезрението си, Индра го задържа и посочи право напред.
— Вгледай се внимателно — каза тя. — Не виждаш ли?
Пул премигна и впери поглед в нощта. Сигурно беше илюзия — дори, не дай Боже, цепнатина в
