— Капитанът до целия екипаж — каза Чандлър. — Настъпи малка промяна в програмата. Помолиха ни да отложим операцията, за да проучим обект, засечен от радара на космическата охрана.
— Известни ли са подробности? — попита някой, когато масовото пъшкане по корабния интерком заглъхна.
— Почти никакви, но предполагам, че става дума за поредния проект на комисията по посрещането на новото хилядолетие, който са забравили да прекратят.
Ново изпъшкване: на всички вече им бе дошло до гуша от безкрайните тържества по случай края на третото хилядолетие. Беше се разнесла всеобща въздишка на облекчение, когато 1 януари 3001-ва премина спокойно и човешката раса можеше да възобнови нормалния си живот.
— Така или иначе, сигурно пак е поредната фалшива тревога, като миналия път. Ще се върнем на работа колкото можем по-скоро. Край.
Това бе третото гонене на Михаля, мрачно си помисли Чандлър, в което участваше по време на кариерата си. Въпреки многовековните изследвания Слънчевата система все още носеше изненади и навярно космическата охрана имаше основания за искането си. Надяваше се само някой идиот с развинтена фантазия за пореден път да не е видял легендарния Златен астероид. Ако изобщо съществуваше — в което Чандлър не вярваше нито за миг — той не би представлявал нещо повече от минералогичен куриоз: действителната му стойност щеше да е далеч по-ниска от тази на леда, който насочваха към слънцето, за да пратят живот на пустинни светове.
Имаше обаче и друга вероятност, която Чандлър приемаше съвсем сериозно. Човешката раса вече беше пръснала роботизираните си сонди на разстояние от сто светлинни години в космоса — а монолитът на Тайхо бе достатъчен, за да напомня, че същото са правили и много по-древни цивилизации. В Слънчевата система спокойно можеше да има и други неща, дело на извънземни. Капитан Чандлър подозираше, че космическата охрана има нещо подобно предвид: иначе едва ли щеше да отклони космически влекач I клас, за да го прати след някакъв неопределен радарен сигнал.
Пет часа по-късно отправилият се в търсене „Голиат“ засече обекта в края на обхвата си — дори след отчитане на разстоянието, той изглеждаше разочароващо малък. Когато обаче стана по-ясен и силен, сигналът започна да разкрива особеностите на метален предмет, навярно дълъг около два метра. Той се движеше по орбита, водеща извън Слънчевата система, затова Чандлър беше почти сигурен, че става дума за един от безбройните боклуци, които през последното хилядолетие човечеството бе изхвърлило към звездите — и които някой ден можеха да останат единствени свидетелства за съществуването на човешката раса.
После се приближиха достатъчно за директно наблюдение и капитан Чандлър с благоговейно удивление разбра, че някой търпелив историк все още събира най-ранните сведения за Космическата ера. Колко жалко, че компютрите му бяха дали отговора само с няколко години закъснение за тържествата по случай новото хилядолетие!
— Тук „Голиат“ — гордо и тържествено излъчи към Земята Чандлър. — Приемаме на борда хилядолетен астронавт. И вече се досещам кой е той.
2. Събуждането
Франк Пул се събуди, но не си спомняше нищо. Не беше сигурен дори как се казва.
Очевидно се намираше в болнична стая: подсказваха го най-първичните му сетива, макар че очите му все още бяха затворени. Всеки дъх носеше слабия и не съвсем неприятен мирис на антисептици във въздуха и разбуждаше спомени за времето, когато — разбира се! — като безразсъден хлапак си бе счупил ребро в шампионата на Аризона по делтапланеризъм.
И оттук си спомни всичко останало. „Аз съм заместник-командир Франк Пул, офицер от екипажа на ККСАЩ1 «Дискавъри», изпълняващ строго секретен полет към Юпитер…“
Сякаш леден юмрук сграбчи сърцето му. Като на филм, включен на бавни обороти, той си спомни онази избягала космическа капсула, която се носеше към него, протегнала металните си щипци. После и безшумния удар — и не толкова безшумното съскане на изтичащия от скафандъра му въздух. След това — последен спомен за безпомощно въртене в космоса в напразен опит да свърже откъснатия си въздушен маркуч.
Е, какъвто и загадъчен инцидент да се беше случил със средствата за управление на космическата капсула, сега се намираше в безопасност. Сигурно Дейв бе успял да го спаси, преди недостигът на кислород да му нанесе непоправими мозъчни увреждания.
„Добрият стар Дейв! — каза си той. — Трябва да му благодаря… чакай малко!… Очевидно вече не съм на борда на «Дискавъри»… Със сигурност не съм бил в безсъзнание чак толкова дълго, че да ме върнат обратно на Земята!“
Обърканите му мисли внезапно бяха прекъснати от появата на три медицински сестри, едната от които старша, облечени в древната униформа на своята професия. Изглеждаха малко изненадани: Пул се зачуди дали не се е събудил по-рано от предвиденото и тази идея му донесе детинско задоволство.
— Привет! — след няколко опита каза той. Гласните му струни като че ли бяха ръждясали. — Как съм?
Старшата сестра му се усмихна и притисна показалец към устните си в очевидно нареждане „Не се опитвайте да говорите“. После двете сестри бързо и с отработена вещина се засуетиха около него и премериха пулса, температурата и рефлексите му. Когато едната от тях повдигна дясната му ръка и отново я пусна, Пул забеляза нещо странно. Дланта му бавно падна и като че ли не тежеше колкото обикновено. Същото се отнасяше и за тялото му, когато се помъчи да се размърда.
„Значи трябва да съм на някоя планета — помисли си той. — Или на космическа станция с изкуствена гравитация. Определено не съм на Земята — тежестта ми не е достатъчна.“
Тъкмо се канеше да зададе очевидния въпрос, когато старшата сестра притисна нещо отстрани на шията му. Пул усети леко изтръпване и отново потъна в безпаметен сън. Точно преди да заспи, имаше време за една последна объркана мисъл.
„Колко странно: те не казаха нито дума през цялото време, докато бяха при мен.“
3. Възстановяването
Когато отново се събуди и завари сестрите, изправени до леглото му, Пул се почувства достатъчно силен, за да попита:
— Къде съм? Поне това можете да ми кажете!
Трите жени размениха поглед. Очевидно не бяха сигурни какво да правят. После старшата сестра отговори, като много бавно и внимателно произнасяше думите:
— Всичко е наред, господин Пул. След малко ще дойде професор Андерсън… Той ще ви обясни.
„Какво да ми обясни? — с известно раздразнение си помисли Пул. — Но тя поне говори на английски, макар че не мога да разбера с какъв акцент…“
Андерсън трябва вече да беше на път, защото вратата се отвори само няколко секунди по-късно — и Пул зърна за миг малка тълпа любопитни зяпачи, които надничаха към него. Започваше да се чувства като ново животно в зоологическа градина.
Професор Андерсън бе дребен, подвижен човек, чието лице изглежда обединяваше основни особености на няколко раси — китайска, полинезийска и нордическа — по извънредно смущаващ начин. Той поздрави Пул с вдигане на дясната си ръка, после изненадващо се ръкува с него с такава странна колебливост, сякаш изпълняваше някакво съвършено несвойствено му движение.
— Радвам се да видя, че изглеждате толкова добре, господин Пул… За нула време ще ви вдигнем на крака.
И пак онзи странен акцент и бавно изговаряне на думите — но увереното му поведение край болничното легло беше присъщо за всички лекари, винаги и навсякъде.
— Радвам се да го чуя. А сега навярно можете да ми отговорите на няколко въпроса…
— Разбира се, разбира се. Само след миг.
