прозореца!
Той завъртя глава. Не, беше самата истина. Но какво можеше да е това? Спомняше си Евклидовата дефиниция: „Линията има дължина, но не и дебелина“.
Защото по цялата височина на прозореца и очевидно над и под него, минаваше светла нишка, съвсем лесно забележима, когато я потърсеше с очи, и все пак толкова едноизмерна, че за нея не се отнасяше даже определението „тънка“. Тя обаче не бе напълно безлична: на неравни разстояния по дължината й имаше едва видими по-ярки точици, като капки вода по паяжина.
Пул се приближи към прозореца и гледката продължи да се разширява, докато накрая можеше да види какво лежи под него. Беше му достатъчно познато — целият европейски континент и голяма част от Северна Африка, точно както многократно ги бе виждал от космоса. Значи в крайна сметка се намираше в орбита — навярно екваториална и на височина поне хиляда километра.
Индра го наблюдаваше с иронична усмивка.
— Приближи се до прозореца — съвсем тихо каза тя. — Така че да можеш да погледнеш право надолу. Надявам се, че не ти се завива свят от високо.
„Колко тъпо да кажеш такова нещо на астронавт — помисли си той, докато вървеше напред. — Ако имах такъв проблем, изобщо нямаше да съм в този бизнес…“
Едва се бе доближил, когато извика „Боже мой!“ и неволно отстъпи назад от прозореца. После се взе в ръце и се осмели отново да погледне.
Гледаше надолу към далечното Средиземно море от фасадата на цилиндрична кула, чиято плавно заоблена стена говореше за диаметър от няколко километра. Но това не бе нищо в сравнение с височината й, защото сградата продължаваше все надолу и надолу — и накрая изчезваше в мъглите някъде над Африка. Пул предположи, че стига чак до земната повърхност.
— На каква височина се намираме? — промълви той.
— Две хиляди километра. Но сега погледни нагоре.
Този път шокът не беше толкова силен: той предполагаше какво ще види. Кулата продължаваше нагоре и се превръщаше в блестяща нишка на фона на космическата чернота. Пул не се съмняваше, че стига чак до геостационарна орбита на трийсет и шест хиляди километра над екватора. По негово време такива фантазии бяха добре познати: не бе и сънувал, че ще ги види реализирани, но сега бяха пред очите му.
Той посочи към далечната нишка, която се издигаше от хоризонта на изток.
— Това трябва да е друга кула.
— Да — Азиатската кула. За тях ние трябва да изглеждаме по абсолютно същия начин.
— Колко са?
— Само четири, разположени на равни разстояния по екватора. Африка, Азия, Америка, Тихоокеаника. Последната е почти празна — завършени са само неколкостотин етажа. Няма какво друго да се види, освен вода…
Пул все още асимилираше тази изумителна идея, когато му хрумна смущаваща мисъл.
— По мое време вече имаше хиляди сателити на всевъзможна височина. Как избягвате сблъсъците?
Индра леко се смути.
— Знаеш ли, никога не съм мислила за това, не е в моята област. — Тя замълча за миг, очевидно ровеше из паметта си. После лицето й грейна.
— Струва ми се, че преди векове е имало голяма операция по прочистването им. Просто под стационарна орбита няма каквито и да е сателити.
„Логично“ — каза си Пул. Няма и нужда от тях — четирите гигантски кули могат да изпълняват всичко необходимо, някога осигурявано от хиляди сателити и космически станции.
— И никога не е имало инциденти — сблъсъци с космически кораби, излитащи от Земята или влизащи обратно в атмосферата, така ли?
Индра изненадано го погледна.
— Вече няма. — Тя посочи към тавана. — Всички космодруми са там, където трябва — горе във външния пръстен. Струва ми се, че последната ракета е излетяла от земната повърхност преди четиристотин години.
Пул все още смилаше това, когато вниманието му привлече едва забележима аномалия. Обучението му като астронавт го беше направило бдителен за всичко, излизащо извън границите на обичайното: в космоса това можеше да се окаже въпрос на живот и смърт.
Слънцето беше високо и не се виждаше, но лъчите му струяха през огромния прозорец и обагряха пода със сияйна ивица светлина. Под ъгъл я прерязваше друга, много по-бледа лента, така че рамката на прозореца хвърляше двойна сянка.
Пул трябваше почти да застане на колене, за да може да погледне нагоре към небето. Беше си мислил, че вече нищо не е в състояние да го изненада, но видът на две слънца за миг го лиши от дар слово.
— Какво е това? — възкликна той, когато дишането му се възстанови.
— А, не ти ли казах? Това е Луцифер.
— Земята има още едно слънце, така ли?
— Ами, то не ни дава много топлина, но изхвърли Луната от бизнеса… Преди Втората мисия да замине да те търси, това е била планетата Юпитер.
„Знаех си, че ще се наложи да уча много за този нов свят — каза си Пул. — Но изобщо не съм си представял колко точно.“
5. Учението
Пул беше едновременно изумен и възхитен, когато в стаята му докараха телевизор и го поставиха до леглото му. Възхитен, защото страдаше от слаб информационен глад — и изумен, защото този модел бе остарял още по негово време.
— Трябваше да обещаем на музея, че ще го върнем — съобщи му старшата сестра. — И предполагам, че знаете как да го използвате.
Докато си играеше с дистанционното управление, Пул усети, че го обзема остър пристъп на носталгия. Малко други предмети можеха да го върнат към детството му и към дните, в които повечето телевизори бяха прекалено глупави, за да разбират команди, изречени на глас.
— Благодаря ви, сестро. Кой е най-добрият новинарски канал?
Въпросът му очевидно я озадачи, после лицето й грейна.
— А, разбирам какво искате да кажете. Но професор Андерсън смята, че още не сте съвсем готов. Затова от Архивите събраха някои неща, които ще ви накарат да се почувствате у дома.
Пул се зачуди за миг какви ли са информационните носители през тази епоха. Все още си спомняше компактдисковете, а неговият ексцентричен стар чичо Джордж беше горд притежател на отбрана колекция дългосвирещи плочи. Но тази технологична надпревара трябваше да е свършила преди векове — по обичайния дарвинистки начин с оцеляването на най-годните.
Трябваше да признае, че изборът наистина е направен добре — от някой (Индра?) запознат с началото на двайсет и първи век. Нямаше нищо смущаващо — нито войни, нито насилие и съвсем малко бизнес и политика, вече загубили каквото и да е значение. Имаше няколко леки комедии, спортни срещи (откъде ли знаеха, че си е падал по тениса?), класическа и попмузика и документални филми за дивата природа.
Освен това онзи, който беше събрал материалите, трябва да притежаваше чувство за хумор, иначе не би включил епизоди от всеки сериал на „Стар Трек“. Като съвсем малък, Пул се бе срещал и с Патрик Стюърт, и с Ленърд Нимой: чудеше се какво ли биха си помислили те, ако можеха да научат съдбата на момчето, срамежливо помолило ги за автограф.
Скоро след като започна да проучва — през повечето време на бързи обороти — тези реликви от миналото, му хрумна потискаща мисъл. Някъде беше чел, че към края на века — на неговия век! — едновременно са излъчвали приблизително петдесет хиляди телевизионни станции. Ако този брой се бе запазил — а можеше и да се е увеличил многократно — до този момент в ефира трябва да бяха излъчени милиони ТВ часове. Дори най-закоравелият циник би признал, че навярно си струва да се видят поне един милиард часа… и че милиони биха задоволили даже най-високите стандарти. Как да открие тези няколко игли в толкова гигантска копа сено?
