Тази мисъл беше толкова поразителна — всъщност толкова деморализираща — че след седмица все по-безцелно прехвърляне на каналите Пул помоли да отнесат телевизора. Навярно за щастие, той имаше все по-малко време за себе си.
Не съществуваше опасност да се отегчи, благодарение на постоянната върволица не само сериозни учени, но и любопитни — и вероятно влиятелни — граждани, успели да се промъкнат през дворцовата стража, поставена от старшата сестра и професор Андерсън. Въпреки това се зарадва, когато един ден телевизорът отново се появи — започваше да страда от симптомите на затваряне в себе си — и този път реши да прояви повече избирателност.
Крехката антика бе придружавана от Индра Уолис, която широко се усмихваше.
— Открихме нещо, което непременно трябва да видиш, Франк. Ние смятаме, че ще ти помогне да се приспособиш — във всеки случай сме сигурни, че ще ти достави удоволствие.
Пул винаги бе смятал тази забележка за гаранция за досада и се приготви за най-лошото. Но началото мигновено прикова вниманието му и го върна към някогашния му живот така, както биха могли малко други неща. Той незабавно позна един от най-прочутите гласове на неговото време и си спомни, че е гледал същата тази програма.
— Атланта, 31 декември 2000-на…
Тук е Си Ен Ен Интернешънъл, пет минути преди зората на Новото хилядолетие, с всички негови неизвестни опасности и обещания…
Но преди да се опитаме да прекрачим в бъдещето, нека хвърлим поглед хиляда години назад и се запитаме: „Възможно ли е някой, живял през 1000-та година след Христа, дори бегло да си представи нашия свят или да го разбере, ако по някакво вълшебство се прехвърли през вековете?“ Почти всички технически средства, които днес приемаме за даденост, са изобретени към самия край на нашето хилядолетие — повечето през последните двеста години. Парната машина, електричеството, телефоните, радиото, телевизията, киното, авиацията, електрониката — и през един-единствен човешки живот, ядрената енергия и космическото пътуване. Какво биха могли да разберат от всичко това дори най-великите умове на миналото? Колко време Архимед или Леонардо биха запазили разума си, ако внезапно се озовяха в нашия свят? Изкусително е да смятаме, че ако се прехвърлим хиляда години напред в бъдещето, ние бихме се справили по-добре. Фундаменталните научни открития вече със сигурност са направени: макар че ще има сериозен напредък в технологията, възможно ли е да съществуват устройства, толкова вълшебни и неразбираеми за нас, колкото биха били джобният калкулатор или видеокамерата за Исак Нютон? Навярно нашата епоха наистина е съвсем различна от предишните. Телекомуникациите, способността за запис на изображения и звуци, някога безвъзвратно загубвани, надпреварата за въздуха и космоса — всичко това е създало цивилизация, далеч надхвърляща и най-дръзките фантазии на миналото. И не по-малко важно е, че Коперник, Нютон, Дарвин и Айнщайн дотолкова са променили начина ни на мислене и възгледите ни за вселената, че дори за най-блестящите от предците си ние може би бихме изглеждали като същества от друг вид. И дали след хиляда години потомците ни ще гледат на нас със същото съжаление, с което ние се отнасяме към нашите невежи, суеверни и покосявани от болести предци? Смятаме, че знаем отговорите на въпросите, които те дори не биха могли да зададат: но какви ли изненади ни готви третото хилядолетие? Е, ето че настъпва…
Огромна камбана започна да отмерва ударите до полунощ. Последната вибрация отекна и стихна…
— Да, така беше. Сбогом, чудесен и ужасен двайсети век…
После образът се пръсна на безброй фрагменти и думата взе друг коментатор. Той говореше с акцент, който вече беше съвсем разбираем за Пул и който мигновено го върна в настоящето.
— Сега, в първите минути на 3001 година можем да отговорим на въпроса от миналото… Хората от 2001-ва, които току-що видяхте, не биха се чувствали в нашето време толкова поразени, колкото някой от 1001-ва в тяхното. Те биха очаквали много от нашите технологични постижения — сателитните градове и колониите на Луната и планетите. Дори може би биха останали разочаровани, защото все още не сме безсмъртни и сме пратили сонди само до най-близките звезди…
Индра внезапно изключи записа.
— По-късно ще видиш останалото, Франк — вече започваш да се уморяваш. Но се надявам, че това ще ти помогне да се приспособиш.
— Благодаря ти, Индра. Ще трябва да се наспя и да смеля всичко това. Но то определено доказва нещо.
— Какво?
— Трябва да съм благодарен, че не съм някой от хиляда и първа година, озовал се в две хиляди и първа. Това би било почти квантов скок: не вярвам някой да е в състояние да се приспособи към него. Аз поне зная за електричеството и няма да умра от страх, ако някой образ започне да ми говори.
„Надявам се — помисли си Пул, — че тази увереност е оправдана. Някой някога беше казал, че всяка достатъчно съвършена техника не може да се различи от вълшебството. Дали в този нов свят и аз ще се сблъскам с вълшебство — и дали ще успея да го приема?“
6. Мозъчната шапка
— Страхувам се, че ще трябва да вземете мъчително решение — каза професор Андерсън с усмивка, която неутрализира подчертаната сериозност на думите му.
— Мога да се справя, докторе. Просто ми го кажете направо.
— Преди да ви поставим мозъчната шапка, главата ви трябва да е напълно гола. Това е дилемата. При скоростта, с която расте косата ви, ще се налага да ви бръснат поне веднъж месечно. А можем да я отстраним и завинаги.
— Как се прави това?
— С лазер. Унищожават се фоликолите в корените.
— Хмм… процесът обратим ли е?
— Да, но е сложен и болезнен, и отнема седмици.
— Тогава преди окончателно да реша, ще видя как ми понася да съм плешив. Не мога да забравя какво се е случило със Самсон.
— С кого?
— Герой от прочута стара книга. Приятелката му отрязала косата му, докато спял. Когато се събудил, цялата му сила го била напуснала3.
— Сега си спомням — съвсем очевидна медицинска символика!
— Все пак не бих имал нищо против да се разделя с брадата си — ще се радвам веднъж завинаги да престана да се бръсна.
— Ще се погрижа за това. А каква перука ще искате?
Пул се засмя.
— Не съм особено суетен — предполагам, че ще ми е досадно и навярно няма да си правя труда да нося перука. Във всеки случай мога да реша този въпрос и по-късно.
Когато с известно закъснение го откри, фактът, че всички през тази епоха са изкуствено обезкосмени, изненада Пул. За първи път се сблъска с него, когато две от медицинските сестри без какъвто и да е признак на срам свалиха разкошните си плитки точно преди неколцина също толкова плешиви лекари да влязат, за да му направят микробиологични тестове. Никога не се бе оказвал сред толкова много плешиви хора и отначало предположи, че това е поредната стъпка в безкрайната война на медиците срещу микробите.
Както много от догадките му, тази се оказа абсолютно погрешна и когато научи действителната причина, той се забавляваше, като броеше колко често косата на посетителите му е истинска. Отговорът беше: „Рядко при мъжете и никога при жените“. Това очевидно бе велика епоха за перукерите.
Професор Андерсън не губи време: този следобед сестрите намазаха главата на Пул с някакъв зловонен крем и когато час по-късно се погледна в огледалото, не успя да се познае. „Е — помисли си той, — навярно в края на краищата перуката не е чак толкова лоша идея…“
Поставянето на мозъчната шапка отне малко повече време. Първо трябваше да му вземат мярка, което изискваше да седи неподвижен в продължение на няколко минути, докато веществото засъхне. Докато сестрите с абсолютно непрофесионален кикот полагаха мъчителни усилия да го освободят, Пул искрено
