Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

псевдопрозрачност; ясно е обаче, че тя може да заблуди само наблюдатели, които ви гледат от една страна. За калкана такова свойство е напълно подходящо по простата причина, че той е плосък и се крие по дъното от хищници, които плуват над него. Този трик едва ли би дал много добри резултати в открита вода, макар че и там би помогнал нещичко; ето защо у много риби горната част на тялото е боядисана в тъмен, а долната — в светъл цвят. Благодарение на това те по-трудно се забелязват и отгоре, и отдолу.

Нито една мислима оптическа или телевизионна система не може да предаде изображението на фона през разположеното пред него твърдо тяло така, че то да остане невидимо за всички точки на наблюдение. Това може да се докаже, като проведете мислено следния най-сложен опит. Става дума да се възпроизведе, така да се каже, с помощта на електронна техника същият трик, който калканът извършва, когато го сложим върху шахматната дъска.

Представете си човек, настанен между два големи телевизионни екрана. Нека той има в ръцете си две камери: едната, насочена напред, другата — назад. Насочената напред камера ще предава изображението си върху екрана, разположен зад човека, а камерата, насочена назад — върху екрана пред него.

Ако и двете телевизионни системи (обезателно цветни!) бъдат точно регулирани, тогава човекът ще бъде съвършено невидим при наблюдаването му от две точки — непосредствено пред него и непосредствено зад него. Наблюдателите, разположени в тия две точки, ще си мислят, че виждат някакъв отдалечен фон; същевременно обаче една част от него — площта, покриваща човека — в действителност ще бъде изображението, съвпадащо точно с този фон. Най-малката промяна в положението на наблюдателя ще разруши илюзията: телевизионното изображение ще изглежда или много голямо, или много малко, или пък изобщо няма да съвпада с елементите на реалния фон, така както става при изместване на една от панелите на кръговия екран при панорамното кино.

Ясно е, че такава една невидимост, основана върху „предаване на изображения“, би била крайно ограничена в своите възможности. И аз си припомням само един-единствен разказ, в който е използувана подобна идея. През тридесетте години в доброто старо списание „Амейзинг сторийз“ (Изумителни истории) беше напечатан разказ, в който се описва стъклен сандък, голям колкото един ковчег. Той бил направен целият от призми, отражаващи фона зад него; сандъкът бил празен и в него можел да се побере един човек. Всеки, който гледал този сандък, си мислел, че вижда през стъклените му стени това, което се намирало зад него; в действителност той гледал „покрай“ сандъка, в който се криел човек. Идеята е остроумна — тя дори може да се окаже полезна за шпиони и контрабандисти. И макар че е невъзможно да се предаде изображение чрез призмите, образуващи стените на сандъка, така че то да не изглежда изопачено за наблюдателите от различни гледни точки, в дадения случай такова изопачение е допустимо и дори естествено. Аз предоставям по-нататъшното разглеждане на този проблем в ръцете на специалистите по оптика; за нас ползата от нея е малка: ние търсим пълната невидимост.

Друг един, излязъл вече от мода фантастичен метод е постигането на невидимост с помощта на вибрации. Днес ние знаем за колебанията много повече, отколкото през миналото поколение, когато Вибрациите (с главна буква В) съставлявали част от „съоръженията“ на всеки спиритист и медиум. Радиото, сонарите, готварските печки с инфрачервени лъчи, ултразвуковите перални и тем подобни устройства безвъзвратно „свалиха колебанията на Земята“ и ние вече не очакваме от тях мистически чудеса.

Невидимостта, основана на колебания, обаче е малко нещо по-правдоподобна, отколкото нейният наивен химически вариант, на който е разчитал Уелс. Тя е основана на добре позната аналогия: всеки знае как „изчезват“ перките на вентилатора, когато електромоторът развие големи обороти. Представете си сега, че всички атоми в нашето тяло могат да се накарат да вибрират с достатъчно висока честота…

Тази аналогия, разбира се, е погрешна. Ние не виждаме през перките на вентилатора, а покрай тях. Във всеки даден миг от време някаква част от задния фон остава незакрита, а при достатъчно голяма скорост на въртене с помощта на инерцията на зрителното възприятие се създава впечатлението, че ние непрекъснато виждаме все това, което се намира зад перките. Ако перките на вентилатора се покриваха една друга, то те биха си останали „непрозрачни“, колкото и голяма да е скоростта на тяхното въртене.

Освен това тук възниква още едно неприятно усложнение. Вибрацията е свързана с топлината — тя по същество е топлина; а нашите атоми и молекули и без това се движат с пределна скорост, по-голяма от която ние едва ли бихме могли да издържим. Дълго време преди човек да стане невидим чрез вибриращи движения, той чисто и просто ще се свари.

Ето защо това положение не ни дава особени основания за оптимизъм; воалът на невидимостта очевидно ще си остане мечта, намираща се извън границите на научните възможности. Но тук именно ни очаква една изненада: не се ли опитваме ние да се доберем до разрешаването на този проблем по погрешен път? Обективната невидимост може би е нещо непостижимо, но субективната невидимост е възможна и често се демонстрира публично!

Опитният хипнотизатор може да ви застави да не виждате този или онзи човек, при което силата на хипнотическото въздействие е толкова голяма, щото хипнотизираният е неспособен да види дори човека, който стои непосредствено пред очите му. Хипнотизираният ще прибегне до какви ли не хитрости, за да докаже „отсъствието“ на невидимия за него човек, ако последният се опита да му докаже, че той наистина е пред него. В крайна сметка обектът под хипноза може дори да изпадне в истерия, ако например види, че мебелите, към които по негово мнение никой не се докосва, започват да се движат из стаята.

Този факт е не по-малко удивителен от истинската невидимост, ако такава би могла да съществува. Той позволява да се предполага, че при подходящи обстоятелства и под определени въздействия (впръскани във въздуха медицински препарати, внушение, отвличане на вниманието и т.н.) човек може да стане съвсем невидим за достатъчно голяма група хора, които при това ще бъдат абсолютно уверени, че те напълно владеят всички свои органи на чувствата. Аз изтъквам тая мисъл с известна неувереност, ала моята интуиция ми подсказва, че ако някога бъде постигната невидимост, то това ще стане именно по този път. Тя не може да бъде осъществена нито с химически препарати, нито с оптически устройства, нито с помощта на вибрации.

Има обаче нещо друго, което може предоволно да замени невидимостта поне във фантастиката. Невидимият човек лесно може да бъде открит и заловен по най-различни начини; другояче обаче стои работата с — как да го назовем? — неосезаемият човек. Ако би могло да се избира между невидимостта и способността да минаваме през стени, аз мога предварително да кажа кое от двете биха предпочели повечето хора.

Неколцина писатели фантасти (особено Уил Дженкинс, наричан още Мърей Лайнстър) са правили смели опити да сложат идеята за проницаемостта на твърдите тела върху рационална основа. Техните доводи, общо взето, се свеждат към следното:

Така нареченото „твърдо“ вещество в действителност представлява от само себе си почти съвършено празно пространство — само нищожно количество електрически частици сред огромна пустота. Празните пространства вътре в атомите са относително толкова големи, колкото и пространствата между планетите или между звездите. И тъй, също както две слънчеви системи или дори две галактики могат да минат една през друга без никакво пряко физическо стълкновение, така и две твърди тела биха могли да минат едно през друго, ако ние само знаехме как да ги накараме да сторят това.

Преди повече от двадесет години находчивият Мърей Лайнстър използувал една аналогия, която оттогава се е врязала в ума ми. Една колода карти за игра може да „мине“ през друга без особени трудности, ако двете колоди се държат в съвсем паралелно положение. Но ако ги разбъркате така, че краищата им да стърчат на всички страни, вие вече не ще можете да повторите този опит. Ето защо на нас ни трябва някакво поляризуващо поле, което би подредило или ориентирало всички атоми в дадено тяло; ако ние успеем да се доберем до такова средство, тогава две твърди тела ще могат да „минават“ едно през друго, също както правят две взаимно паралелни колоди карти.

Този аргумент беше достатъчно добър за научно-фантастичното списание „Астаундинг сторийз“ през 1935 година, но аз се боя, че той ще се окаже неубедителен за днешното „разглезено“ поколение. Вярно е, че слънчеви системи и галактики могат взаимно да проникват една през друга без никакви преки физически стълкновения, обаче подобно събитие остава неизгладими следи и върху двете участвуващи в него страни. Макар че слънцата и техните планети в такъв случай може и да не се приближат едно до друго на разстояние, по-малко от няколко милиона километра, обаче гравитационното им въздействие ги отклонява в съвършено нови орбити. А когато две галактики се сблъскат, взаимната реакция на разредените облаци