Вие навярно ще попитате: какво общо има всичко това е минаването през стени и измъкването на скъпоценности от подземията на Форт Нокс? Потърпете още малко, моля, няма леки пътища към успеха, дори и ако те водят през четвъртото измерение.
А сега нека накараме флатландците да си поблъскат главите. Ще вдигнем един от триъгълниците, ще го обърнем с долния край нагоре и отново ще го сложим „на земята“ във Флатландия.
Вие изведнъж ще разберете, че е станало нещо странно. Въпреки че двата триъгълника продължават да имат същите размери,
Сблъсквайки се с това вълшебно превръщане на дадено тяло в своето огледално отражение, достатъчно съобразителният флатландец би могъл да стигне до единственото възможно обяснение: това тяло е било „обърнато“ в пространството под прав ъгъл към неговата вселена, в митическото трето измерение. По съвсем същия начин, ако ние някога се натъкнем на твърди тела, превърнати в техните огледални изображения, това ще бъде доказателство за съществуването на четвъртото измерение38.
Нещо подобно наскоро се случи в ядрената физика; теоретиците и до ден днешен не са се опомнили от този шок. През 1958 година рухна един от най-старите „закони“ на физиката — Принципът за четността. Това по същество означава, че между дясна и лява страна няма никаква реална разлика — в природата едното е равностойно на другото. В продължение на цели десетилетия този принцип се е смятал за очевиден, тъй като всяко друго схващане изглеждало абсурдно.
А ето сега ние открихме, че при някои ядрени реакции природата, така да се каже, е „левачка“, а в други — предпочита да си служи с „дясната ръка“. Това откритие нарушава всичките наши представи за симетрия и на мене ми се струва (макар и тук да навлизам в област, където дори и серафими, станали магистри по квантова механика, не биха се осмелили да пристъпят), че от така създаденото положение може да се излезе само като призовем на помощ четвъртото измерение. Тогава въпросът, кое е дясна и кое лява страна, няма повече да ни тревожи, тъй като те ще бъдат идентични. В четиримерната вселена заедно с това различие естествено ще изчезне и парадоксът, който сега смущаваше физиците. Комитетът за Нобеловите награди може да се свърже с мен чрез моите издатели…
Ако на някого се струва, че проявите на четиримерност в мащаба на атомно ядро, ако такива прояви съществуват, биха били твърде слаби, за да представляват какъвто и да било практически интерес, то аз мога да му напомня, че не тъй отдавна и делението на урана засягаше само една шепа атоми, а не цялото човечество. Важен е принципът, а с проблема за мащаба може да се заемем и по-късно.
Трябва да си призная, че когато пристъпих към търсене на разрешение на проблемите за невидимостта, аз не мислех, че след няколко страници ще стигна до четвъртото измерение. Но това е типично за науката; прекият и очевиден подход към решението на даден проблем често се оказва погрешен — програмата на изследване, насочена към една обективна цел, често извежда към съвършено друго откритие. В продължение на векове алхимиците смесваха безчислени дози препарати, опитвайки се да „образуват“ злато; злато те не откриха, но затова пък създадоха химията. Оказва се, че пътят към превръщането на елементите се е простирал не през ретортите и огнеупорните колби, а през припламващата плазма във вакуумната тръба. И това довело до метали, по-скъпоценни и дори „по-опасни“ от златото.
Невидимост, проникване през твърди вещества, четвърто измерение — всичко това са мечти и блянове на науката. И вероятността, че те винаги ще си останат такива, е пре-преголяма. Но в миналото са се случвали далеч по-странни неща, които се случват и днес. Сега, когато пиша тия редове, моята стая и моето тяло биват пронизвани от милиарди частици, които аз не мога да видя, нито да усетя; някои от тях преминават вихрено, подобно на беззвучен ураган, през твърдата кора на нашата планета и отлитат в пространството. Пред такива чудеса отстъпва и самата недоверчивост; и човек започва да разбира, че има смисъл да се проявява скептицизъм и по отношение на самия скептицизъм.
15. Пътят към страната на лилипутите
Когато в началото на XVII век бил изобретен микроскопът, пред човечеството се открила една съвсем нова област на мирозданието. Оказало се, че отвъд пределите на видимото от просто око се намира цяла вселена от невъобразимо мънички живи създания, за чието съществуване никой и не подозирал. Това откритие, извършено по същото време, когато бил създаден телескопът, позволяващ на хората да се загледат в свят, разположен на другия край на мащабната стълбица, ги накарало да се замислят над проблема, свързан с размера.
Като един от най-първите и, разбира се, най-известния резултат на тия размишления се явява романът „Пътуването на Гъливер“. Гениалният Свифт, вдъхновен от собствените любителски наблюдения, се хванал за породените от микроскопа промени в мащабните представи за света, използувал ги като сатирически средства и ето че днес думите „лилипут“ „бробдингнаг“ влязоха в нашия ежедневен език. Влезе в нашия език и стихотворната строфа на Свифт, често наистина цитирана съвсем неуместно:
За всеобщо облекчение скоро станало ясно, че Свифтовите бробдигнаги ги няма никъде на Земята, обаче по-привлекателната мисъл за съществуването на мънички и дори микроскопически хора продължила да вълнува писателите. (Това, разбира се, е по-приятно, тъй като ние винаги сме се бояли от великани, а с миниатюрните човечета — поне така ни се струва — бихме се справили много по-лесно. Но всъщност на дело всичко би излязло тъкмо обратното.) Има един класически разказ за микросвета — „Елмазната леща“ от американския писател Фиц Джеймз О’Брайън, появил се на бял свят през 1858 година. Авторът бил тогава на двадесет години: оставало му да живее само още четири години — на блестящата му кариера сложила край Гражданската война. „Елмазната леща“ е може би най-безизходната романтическа история в цялата световна литература. Това е трагедията на микроскописта, който се влюбил в жена толкова малка, че не можела да се види с просто око — тя живеела в капка вода.
По-късните писатели вече не позволявали на такива препятствия като ръста на техните герои да пречат на развитието на сюжета; те измисляли разни хапчета, с помощта на които действуващите лица ставали по-малки или по-големи на ръст според случая. Безсмъртната Алиса на Луис Карол вероятно първа е вкусила едно от тия средства, които все още не са включени във Фармакопеята; и неприятностите, които може да причини тяхното употребяване, никъде другаде не са били описани по-ярко.
Идеята за микро– и субмикросвета се появи отново на сцената през 20-те години на нашия век, когато работите на Ръдърфорд и други учени разкриха ядрената природа на атома. Изразената в стиховете на Свифт мисъл получи ново потвърждение, ала в много главозамайващи размери. Всеки атом би могъл да бъде една миниатюрна Слънчева система, където електроните играят ролята на обитаеми планети, а, от друга страна — нашата Слънчева система може да е само един атом от някоя свръхвселена.
Тази тема била подхваната с ентусиазъм от плодовития писател фантаст Рей Къмингз. Мнозина от неговите колеги биха могли да позавидят на научната му подготовка — в продължение на цели пет години той бил секретар на Едисон. В разказа си „Девойката в златния атом“ (1919), както и в по-късните си разкази, Къмингз умалява редица свои герои до субелектронни размери, боравейки някак доста словоохотливо с такива проблеми като навигация в междуядрени пространства и намиране на търсения атом (търсената девойка) сред няколко септилиона атоми, от които се състои късче злато, и др.
Не много отдавна Холиууд изненада мнозина от нас, произвеждайки един прекрасен филм със сюжет из „живота“ на тия мънички същества: имам предвид филма „Невероятно умаляващия се човек“; 90 процента от по-културните любители на киното вероятно са си съставили за него мнение по неудачното название и
