затова са пропуснали да го видят. Впрочем най-невероятното нещо в този „умаляващ се човек“ (и на мен ми се струва, че ние трябва да благодарим на сценариста Ричард Матисън за това) представлява фактът, че той е необикновено
Във връзка с тия разкази за миниатюрни светове и микросветове възникват два въпроса: могат ли такива светове да съществуват (не непременно на нашата планета) и ако съществуват, то можем ли ние да ги наблюдаваме и да проникнем в тях?
Що се отнася до първия въпрос, аз мисля, че на него може да се даде напълно определен отговор, основан върху законите, известни на всички инженери и биолози, ала не и на разните там журналисти, които обичат да предъвкват изтъркани лъжеафоризми от рода на: „Ако мравката беше голяма колкото човекът, тя би могла да носи товар от десет тона“. В действителност тя не би могла да носи дори себе си.
За всеки вид размери едни неща са възможни, други — невъзможни. Целият животински свят с всичкото негово изумително богатство и разнообразие се подчинява на елементарния геометрически факт, който гласи: ако удвоите линейните размери на даден обект, то неговата площ се увеличава четворно, но обемът (а следователно и теглото) нараства осем пъти. От тази банална математическа истина произлизат твърде важни заключения. От нея следва например, че мишката не може да бъде голяма колкото слонът, нито слонът толкова малък, колкото мишката, а човек не може да има ръста нито на слона, нито на мишката.
Нека разгледаме случая с човека. Той и без това е гигант — едно от най-големите измежду всички живи същества. Тази мисъл ще изглежда изненадваща за повечето хора, които забравят, че имената на животните, по-големи от човека, могат да се поместят на лист хартия, докато с имената на животните, по- малки от човека, биха могли да се изпълнят няколко тома.
Размерите на homo sapiens колебаят в достатъчно широки граници, въпреки че представители на крайностите се срещат твърде рядко. Най-високият човек, живял някога на Земята, е бил вероятно пет пъти по-голям от най-ниския. Но вие ще трябва да преброите милиони хора, за да срещнете заедно двамина, единият от които да бъде четири пъти по-голям от другия, освен ако, разбира се, не попаднете в някой цирк, където показват осемфунтов великан (2 метра и 40 сантиметра) и двуфунтово (60-сантиметрово) джудже. Но дори и да се натъкнете на такава двойка, вие скоро ще откриете, че и двамата са болни и нещастни същества, които едва ли ще достигнат средната човешка възраст.
Работата е там, че човешкото тяло е едно архитектурно произведение, построено така, че да притежава най-добрите си характерни черти при ръст от 150 до 180 сантиметра. Удвоете височината, и човек ще тежи осем пъти повече, а площта на напречните скелетни кости, които поддържат тялото, ще се увеличи само четири пъти. Тогава величината на налягането, действуващо върху костите, ще се увеличи два пъти. Съществуването на гигант с ръст до три и половина метра е възможно, обаче неговите кости често ще се чупят и той ще трябва да се движи много внимателно. За да се създаде един три и половина метров вариант на homo sapiens, ще трябва да се направят значителни изменения в неговата конструкция, а не само едно мащабно увеличение. Краката му ще трябва да бъдат пропорционално много дебели, както ни показва устройството на слона. Както конят, така и слонът по принцип имат еднакво устройство — типично за всички четириноги, но сравнете относителната дебелина на техните крака! Слонът очевидно притежава размери, почти пределни за едно сухоземно животно. Този предел е бил някога достигнат (ако не е надминат) от четиридесеттонния бронтозавър и от най-огромния измежду всички бозайници — гигантския носорог Baluchii therium, чиито плешки се извишавали над земята почти пет и половина метра. (Главата на жирафа се намира на непълни пет метра от земята.)
Отвъд пределите на тия размери нито една структура от плът и кости не би издържала собствената си тежест; ако някъде във вселената наистина съществуват гиганти, техните кости трябва да са направени от метал, а това би било свързано с твърде сложни биохимически проблеми. Или пък трябва да живеят на някой свят със слаба гравитация, а може би и непосредствено в космическото пространство, където теглото престава да съществува. Но може ли животът да се приспособи към условията на космическото пространство само за сметка на чисто еволюционни процеси? Това е един от най-интересните въпроси на извънземната зоология. Почти всички биолози биха отвърнали: „Разбира се, не!“ Ала на мен ми се струва, че би било неразумно да подценяваме възможностите на природата, взимайки под внимание съвременното ниво на нашето невежество.
Минавайки към малките размери, ние откриваме, че свързаните с тях проблеми не са тъй очевидни, обаче не са и по-малко важни. На пръв поглед изглежда, че няма никаква сериозна причина, поради която човек, висок само тридесет сантиметра, да не може да бъде жизнеспособен. Та нали има много бозайници с такива размери и с такива скелети; някои от по-малките маймуни например много приличат на дребни човечета.
Обаче при по-внимателно изследване става ясно, че у тях пропорциите са съвършено други, техните крайници са много по-тънки, отколкото у човека. И ако човек, увеличен до шестметров ръст, се окаже прекалено крехък и немощен за теглото си, така и човек, умален на ръст до тридесет сантиметра, би се оказал безнадеждно тромав и извънредно мускулест. Малките животни се нуждаят от много по-тънки крака; това се доказва нагледно от насекомите, които често имат невероятни нежни крачка и крилца. Така че, когато „невероятно умаляващият се човек“ започва да измерва ръста си в сантиметри, неговите извънредно силни мускули биха го разкъсали на парчета.
Впрочем дълго преди това в него биха се разстроили толкова много жизнени процеси, че той би умрял по десетина други причини. Нарушено би било действието на всички сложни механизми на тялото — дишането, кръвообращението, терморегулацията, да не споменаваме други, по-малко известни. Станал десет пъти по-нисък, този „невероятен човек“ би тежал хиляди пъти по-малко. (Ние не ще се запитваме къде са се денали останалите 99,9 процента от теглото му; ако са си останали на мястото, тогава неговото тяло е станало петдесет пъти по-плътно от платината и той вече е продънил някъде пода.) А в това време дихателната площ на неговите дробове, на стомашните стени, площта на напречното сечение на вени и артерии се е умалила не хиляда, а само сто пъти. Целият процес на обмяната на веществата в неговия организъм за единица маса трябва да се извършва десет пъти по-бързо; такъв човек вероятно ще издъхне от топлинен удар в резултат на свръхпроизводство на енергия в неговия организъм.
Подобни разсъждения неминуемо ще ни изведат към все тъй абсурдни изводи за всяка една от функциите на организма, защото самата изходна предпоставка ни напомня известния логически принцип: „reductio ad absurdum“. Сега ни е съвсем ясно, че даже и да съществуваха средства за увеличаване или намаляване размерите на човека, той, дори и при сравнително малки изменения на мащабите, би загубил своята жизнеспособност и скоро би загинал. Човек никога не ще може да тръгне на война срещу мравките, пробивайки си път през тревните джунгли, нито пък да се ожени за принцеса, настанена в атома на златото.
Изказвайки това твърдение, аз бих желал да прибавя една малка уговорка. Могат да бъдат изнесени твърде убедителни доводи в подкрепа на становището, че днес човекът е значително по-едър, отколкото е нужно. Голямата физическа сила и високият ръст ще станат все по-малко необходими за бъдещето. Освен това едрото телосложение ще бъде едно неудобство — особено в тесните помещения на космическите кораби. Някой бе предложил — полусериозно, полушеговито, — че един от начините за намаляване опасността от нарастващия недостиг на храни и суровини е да се отгледа по-дребна порода човешка раса. Намаляването ръста на хората, дори и само с 10 процента средно, би имало твърде важни последствия, тъй като за по-ниските хора ще са нужни и по-малки къщи, по-малки автомобили, мебели, дрехи и тъй нататък.
Ако
