световна диктатура може да спре и върне назад този процес. Диктаторите обикновено биват ниски на ръст и не е трудно да си представим как някой бъдещ Хитлер или Мусолини, за да намали чувството си на малоценност, реши да направи своите поданици още по-ниски. Трябва да прибавим обаче, че той едва ли би доживял да види дори и най-незначителни резултати от своето дело.
Мъничките живи същества не могат да приличат на човека, а човек не би могъл да живее, ако неговите размери бъдат намалени. Обаче това не изключва възможностите за съществуването на дребни и същевременно разумни организми при условие, че по своето устройство те няма да приличат на човека. Разнообразявайки своите конструкции, природата отлично заобикаля ограниченията, налагани от измененията в мащаба. Нека разгледаме например различията между албатроса и най-малката, едва забележима с просто око мушичка. И двете летят, размахвайки своите криле, и с това сходството между тях свършва. Всеки, който познава само мушицата, би могъл да представи съвсем убедителни доводи против възможното съществуване на албатроса и обратното. И въпреки това и мушицата, и албатросът съществуват, и двете летят, макар че албатросът тежи милиард пъти повече от мушицата. Те представляват крайните точки на еволюционния спектър, където ресурсите на биологическите материали и механизми са използувани до техните предели. Нито една птица, много по-голяма от албатроса, не би могла да лети, както ни показват щраусите и техните гигантски прадеди — тъй ужасяващи, както и динозаврите. Нито едно насекомо, много по-малко от мушицата, не би могло да контролира своите движения във въздуха; то би дрейфувало безпомощно в атмосферата така, както планктонът безводно се носи по морските течения, ала не би могло да лети.
Ето защо дори и пълното изменение в строежа на организма прави възможно само едно ограничено, а не безпределно намаляване на размерите. Рано или късно ние се сблъскваме с обстоятелството, че основните структурни елементи на живите организми — така да кажем, строителни тухли на живота — не биха могли да бъдат намалени много повече от това, което са. Всички животни са построени от клетки и всички клетки имат, кажи-речи, еднакви размери. Клетките на слона са само два пъти по-големи от тези на мишката.
Живите същества могат да бъдат сравнени със сгради, построени от тухли, които само незначително се различават една от друга по размери. От всичко това следва, че много малките организми трябва да бъдат същевременно и много примитивни, понеже се състоят от ограничено количество компоненти. Никой не може да построи куклена къщичка с обикновени тухли.
Разумът, както и да си обясняваме неговата същност и произход, се явява поне частично като страничен, допълнителен продукт на многоклетъчните структурни сложности. Малкият мозък не може да бъде тъй сложен, колкото големият мозък, тъй като в него има по-малко клетки. Ние можем да си представим как човешкият мозък продължава да работи задоволително, ако размерите му се намалят два пъти, ала не и ако се намалят десеторно. Ако на планети с мощни гравитационни полета живеят същества, чийто ръст е само няколко сантиметра, то те не могат да бъдат разумни, ако не попълнят недостига си в ръста с увеличаване на ширината, за да вместят съответното количество мозък. На светове, където притегателните сили са 50 пъти по-големи от тия на Земята, могат да съществуват животни с куклени размери, обаче всяко същество, способно да размишлява, би приличало не на кукла, а на палачинка.
Не само разумът, но и самият живот става невъзможен, колкото повече намаляваме размерите на живия организъм. Гранулярността, присъща на живата природа, започва да се появява едва отвъд границите, определяни от възможностите на съвременния микроскоп. И тъй както клетката представлява основната строителна тухла на всичко живо, така атомите и молекулите представляват на свой ред тухли, от които са построени клетките. Някои микроскопически бактерии наброяват само няколко десетки молекули във всяка една от своите страни; вирусите, които отбелязват границата между живото и неживото, имат още по-малки размери. Но никоя къща не може да бъде по-малка от една тухла и нищо живо не може да бъде по-малко от една протеинова молекула, която е и химическата основа на живота. Дължината на най-голямата протеинова молекула е равна приблизително на една милионна част от сантиметъра; тази удобна за запомняне кръгла цифра представлява последният „километричен камък“ надолу по пътя на размерите в живия свят.
Макар и да е твърде възможно, че някъде на другите планети съществуват по-ефективни видове организми (наистина би било нескромно да се твърди обратното), все пак тяхната ефективност едва ли е
Съществуващите тук-там теории за субвселени, както и предположенията, че атомите може би представляват от само себе си миниатюрни слънчеви системи, не заслужават да бъдат разглеждани подробно. Тази тема сега вече е почти изчезнала от страниците на научната фантастика; нейният край дойде, когато беше установено, че електроните съвсем не се държат като някакви „планети“, а се явяват ту като частици, ту като вълни. Удобният и прост модел на атома Ръдърфорд-Бор просъществува само няколко години, но дори и в този модел се е предполагало мигновеното прескачане на електроните от орбита на орбита — обстоятелство, което би причинило немалко безпокойства за техните обитатели. Механиката на вълните, принципът на неопределеността, както и откриването на такива загадъчни частици като мезони и неутрино съвсем ясно показаха, че атомите никак не приличат нито на слънчеви системи, нито на нещо друго, с което по-рано се е сблъскал човешкият разум.
Тук бих желал да спомена с леко потръпване, че в списанието „Амейзинг сторийз“ през 1932–1935 година някой си Дж. Скидмор публикува цяла серия разкази за субатомната любов между електрона Нега и протона Пози. Как изобщо е могъл авторът да разтегли тази ужасна приумица в пет дълги разкази, когато тя не заслужава и един, аз просто не мога да си представя. Колко успешна е била тази измишльотина, може да се съди по това, че макар и да бях прочел цялата серия за Нега и Пози още на времето, когато представляваше някаква „новост“, сега аз не мога да си спомня състояла ли се накрая срещата между двамата субатомни влюбени и ако да, то как завърши тя. Тази неясност започва да ме тревожи, но тъй като се намирам на шестнадесет хиляди километра от Конгресната библиотека във Вашингтон, аз едва ли бих могъл да сторя нещо по този въпрос.
Почти неизменно в разказите за микроскопически вселени бива игнориран фактът, че всяко изменение на размерите неизбежно е свързано със съответното изменение в хода на времето. За малките същества е характерен кратък, активен живот; за птиците и мухите ние сигурно изглеждаме като някакви много бавни, мудни създания. И ако разгледаме пределния случай — тоест атома, и предположим, че кръжащите по орбита електрони представляват от само себе си цели светове, то тяхната „година“ трябва да е фантастически кратка. В модела на атомния водород на Ръдърфорд-Бор единственият орбитален електрон извършва приблизително квадрилион оборота на
Ето защо нито един герой на научнофантастичен роман не би могъл два пъти да посети един и същ субатомен свят. Ако той се върне в нашата вселена, макар и само за един час, и след това отново проникне в атома, той ще открие, че през време на неговото отсъствие са изминали стотици милиарди години. И обратното: всяко едно пътуване в микросвета трябва да става според нашите часовници фактически мигновено, иначе пътникът ще умре от старост сред атомите. Спомням си един разказ, в който някакъв учен изпраща дъщеря си и свой асистент на непродължително пътешествие в субатомната вселена, а само след няколко минути остава смаян при връщането на няколкостотин негови пра-пра-пра-пра-правнуци. Но дори и в този случай, макар и авторът на разказа да е бил на прав път, той коренно е подценил мащабите на този проблем. Тук става дума не за няколко човешки поколения, а за време, много пъти превишаващо възрастта на хиляди слънца.
Работата е там, че времето може да бъде много по-непреодолима бариера от пространството; ние бихме почувствували това особено силно, ако някога открием разумни същества с много по-големи размери и се опитаме да установим връзка с тях. Неколцина писатели вече са разработвали тази идея, която съвсем не противоречи на моите забележки за невъзможността за съществуването на великани. Аз имах предвид
