обитатели на планети, но може да има същества, превишаващи по размер и самите планети.
С тази тема се е занимал професор Фред Хойл и каквото мнение да имаме относно неговите космологически теории, никой не може да се съмнява в това, че той добре познава астрофизиката. В своя роман „Черният облак“ Хойл твърде убедително описва газообразен пришълец от междузвездното пространство, някаква своего рода мислеща комета с диаметър от няколкостотин милиона километра.
Дори и ако „мислите“ на такова едно същество биха се разпространявали посредством радиовълни, както предполага и Хойл, то за изминаването на такова разстояние — от „главата до петите“ — на един- единствен импулс биха били потребни цели десет минути. За достигане на човешкия мозък нервният импулс изразходва няколко хилядни части от секундата, следователно продължителността на мисловния процес, в който ще участвува целият „черен облак“, общо взето, би била милион пъти по-голяма, отколкото в мозъка на човека. И ние наистина бихме се поизморили, докато чакаме отговорите на „облака“; за предаването на едно късо изречение на него ще му трябват около два месеца.
Обаче „черният облак“ би могъл да разговаря в усвоения от нас темп или дори в темпа на нашите най- бързи телетайпи, ако той би предоставил някои свои по-малки по обем „местни“ „органи“ да се разправят с този не тъй важен проблем. В такъв случай обаче ние едва ли бихме имали право да твърдим, че сме установили връзка с „облака“ като цяло; това би било все едно да се каже, че една мравка е установила връзка с човека, само защото палецът на крака му е мръднал, когато тя е попълзяла по него.
Наистина тези размишления не допринасят много за укрепването на нашите представи за величието на човека, ала ние не трябва да ги смятаме непременно за фантастични. Гледайки надолу, към страната на умаляващите се размери, по посока на атома, ние ще видим, че на няколко „стъпала“ под нас завършва най-напред висшата нервна деятелност, а после животът. В обратната посока няма такава „задънена улица“; и ние още нямаме дори и най-малката представа какво място заема човечеството в йерархията на вселената. В междузвездното пространство може да съществуват разумни същества невъобразимо огромни, като планети или слънца… или дори цели слънчеви системи. И може би, както преди много години бе предложил Олаф Степлдън, цялата галактика еволюционира по посока на съзнанието, ако тя все още не е постигнала това. В края на краищата в галактиката има десет пъти повече звезди, отколкото клетки има в човешкия мозък…
Пътят към страната на лилипутите е къс и не извежда до никъде. Обаче пътят към „страната“ на Бробдигнагите — това е съвсем друг въпрос. Ние можем да видим само една малка част от този път, зареян из междузвездното пространство, и все още не можем дори да си представим какви незнайни скитници шествуват по него. Впрочем в интерес на нашето душевно спокойствие може би ще е по-добре, ако никога не узнаем това.
16. Гласове от небето
През последните дни на 1958 година от космоса за първи път прозвуча човешки глас. Това първо радиопредаване с помощта на ретранслационен спътник, който летеше над всички географски и етнографски граници, беше едно от най-съдбоносните постижения в историята на човечеството. То ознаменува началото на нова ера в съобщенията, ера, която в крайна сметка ще ни изведе до решителни промени в световната култура, политика, икономика и дори към преобразувания в лингвистичната картина на света.
Не е трудно да се докаже всичко това — нещо, което възнамерявам да сторя; трудното обаче е да се осъзнае докрай цялото значение на предстоящите промени. Днешните съобщителни средства са толкова изумителни, тъй дълбоко са навлезли в нашия обществен живот, че ние не забелязваме техните ограничени възможности и трудно бихме разгледали възможностите за каквито и да било основни подобрения и усъвършенствувания в тях. Ние приличаме на съвременниците на кралица Виктория, които не са могли да разберат значението на електрическия телеграф; съобщенията чрез семафори и сигнални фенери напълно задоволявали тия „нетърпеливци“, за които пощенските коли се оказали твърде бавни…
Ние можем сега да се смеем над такива едни гледища; обаче ето че и самите ние, макар и да знаем вече как да ловим звукове и изображения от въздуха, едва току-що престъпваме прага на епохата на Морзовата азбука. След няколко години надатмосферните съобщителни спътници ще направят нашата съвременна апаратура да изглежда тъй примитивна като сигналните огньове на индианците, а самите нас тъй слепи и глухи каквито са били нашите деди до появяването на електронната лампа.
Цялата тази нахлуваща техническа революция почива на един-единствен факт, тъй прост и очевиден, че за него е дори неудобно да се говори. Радиовълните, които засега представляват главните преносвачи на информация, се разпространяват по права линия, така както и светлината. Ала Земята за съжаление е кръгла.
Само странната случайност, че около Земята се намира един отражаващ слой — йоносферата, — прави възможна радиосъобщителна връзка на далечни разстояния. Това невидимо огледало връща обратно на Земята дългите, средни и къси радиовълни, обаче работата му съвсем не е безпогрешна и при това то съвсем не отразява ултракъсите вълни. Тези вълни прорязват йоносферата и навлизат в космическото пространство, поради което не могат да се използуват за далечни връзки, далечни — според нашите, земни схващания; обаче за свръзка с други планети или с космически кораби те са особено подходящи.
От цялото това положение на нещата най-много страда телевизията. По технически причини телевизията може да използува само най-късите вълни — именно тези, които не се връщат на Земята. Телевизионните програми излитат право в космическото пространство: те могат отлично да бъдат приемани на Луната, ала не и в съседната нам област.
По тази именно причина са нужни буквално стотици телевизионни станции, за да обслужват големи територии като Европа или Съединените щати. Още по-сериозно стои работата с океаните: за телевизията те си остават все тъй трудно преодолими прегради, каквито са били за човешкия глас до изобретяването на радиото. Обмяната на телевизионни програми между Европа и Америка би изисквала електронна релейна връзка от петдесетина плавателни съда, разположени на котва пряко целия Атлантически океан, които да си предават сигналите от един на друг. Това, меко казано, не е особено практично разрешение.
Но има и по-прост изход от това положение. Достатъчна е само
Трансатлантическото телепредаване обаче е само едно скромно начало. Ако ретранслиращият спътник бъде достатъчно отдалечен — да речем на 15 000 километра — от повърхността на Земята, тогава той би могъл да обслужва половината наша планета. А два или три такива спътника, равномерно наместени в околоземни орбити, биха могли да осигурят телевизионни предавания за цял свят, от полюс до полюс. Ясните, чисти сигнали, идващи направо от небето, без никакви фонови вмешателства и без изопачения, предизвикани от отраженията на съседните сгради, биха позволили осъществяването на много по- качествени изображения в сравнение с тия, които получаваме днес.
Нека ми бъде позволено тук скромно да се поизкашлям, така както правят по време на своите уводни бележки второразредните поети. Доколкото ми е известно, първото предложение за използуване на изкуствен спътник около Земята за телевизионни предавания от световен мащаб беше направено от мен в октомврийския брой на английското радиосписание „Уайърлес уърлд“ през 1945 година. Проектът, който бе изложен тогава под гръмкото заглавие „Извънземни ретранслатори“, предвиждаше използуването на три спътника, изхвърлени на височина от 35 хиляди километра над екватора. На такава височина спътникът извършва един оборот около Земята точно за 24 часа; по този начин той — така да се каже — ще „виси“ над една и съща точка от земната повърхност. Така законите на небесната механика ще ни позволят да създадем еквивалентни невидими телевизионни кули, високи 35 хиляди километра.
На пръв поглед всемирното телевизионно предаване може и да не изглежда такава революционизираща сила, способна да преобрази нашата цивилизация. Ето защо нека разгледаме по-подробно някои от неговите последствия.
След няколко години всяка голяма страна ще може да пусне в космоса (или да наеме) радио– и телевизионни спътници, способни да препредават действително висококачествени програми из цялата планета. Тогава няма да има претоварване на диапазоните на радиовълните, което днес се усеща дори и в
