бе връчила на Патрик необикновен чертеж.
— Ето така искам да изглежда езерото — бе казала с тон, който Патрик вече добре познаваше.
— Какво трябва да представлява това? — й беше отговорил с очевидна неприязън. — Някаква буболечка?
— Би могло да се нарече и така — се беше намесил Доналд с глас, който изразяваше „не съм виновен аз, всичко е идея на Едит“ — Манделбуболечка. Накарай Ейда да ти обясни някой ден.
Няколко месеца по-рано О’Брайън би възприел тази забележка за наставление, но сега вече разбираше всичко. Ейда бе странно дете и същевременно някакъв гений. Патрик усещаше, че родителите й гледаха на нея с възхищение и почит. Доналд му харесваше значително повече, отколкото Едит; не беше толкова лош за англичанин.
— Езерото не е проблем. Но как ще преместим тези огромни кипариси? Бях момче, когато ги посадиха. Това може да ги убие. Ще трябва да се допитам до Отдела по лесовъдство в Дъблин.
— Колко време ще отнеме? — запита Едит, без да обръща ни най-малко внимание на протестите му.
— Искате да стане бързо, евтино или добре. Имате право да изберете две.
Това вече беше стара шега между Патрик и Доналд и отговорът дойде такъв, какъвто го очакваха и двамата:
— Сравнително бързо и много добре. Математикът, открил тази форма, вече е минал осемдесет и искаме да го види колкото се може по-скоро.
— На негово място не бих се гордял.
Доналд се разсмя.
— Това е само груб модел на откритието. Почакай, Ейда да ти покаже истинското нещо на компютъра. Ще бъдеш наистина изненадан.
„Много се съмнявам“, помисли си Патрик.
Мъдрият стар ирландец не грешеше често. Това щеше да бъде един от редките случаи.
16. Апартаментът на Киплинг
Джейсън Брадли и Рой Емерсън имат нещо много общо помежду си, мислеше си Рупърт Паркинсън. И двамата принадлежаха към един застрашен, да не кажем отмиращ вид — самоукият американски предприемач, който беше създал нова индустрия или бе станал водещ в някоя от вече съществуващите. Възхищаваше им се, но не им завиждаше; както често казваше, беше доволен за себе си, че е бил „роден в бизнеса“.
Изборът му на Апартамента на Киплинг в „Браунс“ за тази среща бе доста преднамерен, макар че той нямаше представа доколко добре посетителите му познаваха автора. Във всеки случай Емерсън и Брадли бяха впечатлени от обстановката с историческите снимки по стените и бюрото, на което някога бе работил великият писател.
— Никога не съм си падал по Т. С. Елиът — започна Паркинсън, — преди да попадна на неговия „Подбор на стихове от Киплинг“. Спомням си как заявих на учителя си по английска литература, че човек, който харесва Киплинг, не може да е лош. Но той така и не схвана шегата.
— Боя се — каза Брадли, — че не съм чел много поезия. Единственото нещо от Киплинг, което знам, е „Ако“.
— Жалко, той е точно за теб; поетът на морето и конструкторите. Трябва наистина да прочетеш неговия „Химн на Макандрю“, макар че техниката му е остаряла със сто години; ненадминато е възпял машините. Освен това е написал стихотворение за дълбоководните кабели, което непременно ще ти хареса. Започва така:
— Харесва ми — обади се Джейсън. — Но не е прав за „и следа от звук“. Морето е доста шумно място ако имаш подходящ слухов апарат.
— Той едва ли е знаел това в неговия XIX век. Би бил абсолютно очарован от нашия проект, особено след като е писал роман за Големите плитчини.
— Ами! — възкликнаха в един глас Емерсън и Брадли.
— Не така добър като „Ким“, но кое ли пък друго е? „Смелите капитани“ е за нюфаундлендските рибари и трудния им живот; Хемингуей написа нещо по-добро половин век по-късно и 20 градуса по на юг.
— Чел съм го — прекъсна го Емерсън с гордост, „Старецът и морето“.
— Първокласна творба, Рой. Но винаги съм смятал за трагедия, че Киплинг не е написал епос за гибелта на „Титаник“. Може би е възнамерявал, но Харди го е изпреварил.
— Харди ли?
— Няма значение. Сега, драги Ръдиард, извини ни, но ще трябва да се заловим за работа.
Всеки отвори своя лаптоп7. (Те пък как ли биха удивили Киплинг!) Поглеждайки към своя, Рупърт Паркинсън започна пръв:
— Получихме доклада ти от 30 април. Предполагам, че нямаш добавки към него.
— Нищо съществено. Сътрудниците ми провериха всички цифри. Мисля, че можем да подобрим резултатите, но предпочитаме да си останем консерватори. Не съм чувал за някоя голяма подводна операция, която да е минала без изненади.
— Дори прочутата ти среща с Оскар?
— Тя се оказа най-голямата от всички. Мина по-добре, отколкото очаквах.
— А какво е състоянието на „Иксплорър“?
— Няма промени, Руп. Дреме в нафталин в залива Суисън.
Паркинсън примигна леко като чу това „Руп“, но поне беше по-добре от „Парки“ — прякор, позволен само на най-близки приятели.
— Не е за вярване — каза Емерсън, — че толкова скъп, уникален дори кораб е използван само веднъж.
— Прекалено е голям, за да бъде използван за каквато и да е стопанска дейност. Само ЦРУ можаха да си позволят това, но Конгресът ги удари през пръстите.
— Струва ми се, че веднъж се опитаха да го дадат под наем на руснаците.
Брадли погледна Паркинсън и се усмихна:
— Значи знаеш за това?
— Разбира се, всичко е добре проучено, преди да дойдем при теб.
— Нищо не разбирам — каза Емерсън. — Хайде, информирай ме и мен.
— Ами още през 1989 г. една от най-новите руски подводници…
— Единствената от този клас, която са конструирали.
— …потъна в Северно море и някакъв умник от Пентагона си казал: „Хей, може би ще успеем да си върнем поне част от парите.“ Но доколкото знам, нищо не е излязло от тази работа. А, Джейсън?
— Това не беше идея на Пентагона; там нямат такова въображение. Но мога да ви кажа, че прекарах една приятна седмица в Женева в компанията на заместник директора на ЦРУ и трима адмирали — един наш и двама техни. Това беше през пролетта на 1990. Перестройката вече беше започнала, така че никой нямаше интерес. После Игор и Алексей се заловиха с някаква търговия; все още получавам коледни
