— Точно това ще се опитам да открия.
— По-добре вие, отколкото аз. И как смятате да го направите?
— Аа, това е професионална тайна.
— Но не е свързано с насилие, надявам се…
— Вече обещах да не използвам ядрени заряди… сър.
Принцът се усмихна едва забележимо, след това посочи малкия очукан пожарогасител, който Брадли бе прегърнал внимателно като бебе.
— Може би сте първият водолаз, който носи едно от тези неща под водата. Да не би да го използвате като спринцовка? Ами ако „пациентът“ се възпротиви?
Нелоша хипотеза, помисли си Брадли и му даде шест от десетте възможни точки. Освен това не съм британски поданик, така че не може да ме изпрати в затвора „Тауър“ за отказ да отговарям на въпросите му.
— Нещо подобно, Ваше благородие. Няма да му навреди задълго.
Надявам се, добави мълчаливо. Съществуваха и други възможности: Оскар можеше да остане напълно безразличен или пък да се разяри. Брадли беше убеден, че ще е в пълна безопасност под металната броня на Джим, но щеше да му бъде доста неприятно да се лашка като грахово зърно в буркан.
Принцът изглеждаше все още разтревожен и Брадли бе уверен, че тази тревога не е свързана с него, човека — участник в бъдещата схватка. Думите на Негово високоблагородие бързо потвърдиха наблюдението му.
— Моля ви, помнете, господин Брадли, че това същество е уникално. Светът за първи път вижда подобно нещо. А може би става дума за най-голямото животно на планетата. Навярно най-голямото, което някога е съществувало. Е, сигурно някои динозаври са тежали повече, но пък не са били така големи.
Брадли размишляваше върху тези думи, докато бавно се спускаше към дъното на океана и бледата североатлантическа слънчева светлина избледняваше в пълен мрак. Наместо да го тревожат, те го въодушевяваха; не би избрал професията си, ако се плашеше лесно. Усещаше, че не е сам: два доброжелателни призрака се спускаха заедно с него в дълбочините.
Единият беше първият човек, проникнал в тайните на морския свят, кумирът от детските му години Уилям Бийб, който бе минал по ръба на пропастта в примитивната си батисфера още през 30-те години. Другият, Тед Колиър, бе загинал — кротко и без всякакъв шум, тъй като не можеше да направи нещо друго в абсолютно същото пространство, в което проникваше сега Брадли.
— Приближавам дъното; видимост на около 20 метра, но все още не забелязвам инсталацията.
Горе сигурно всички го наблюдаваха по хидролокатора, а щом стигнеше до целта — и през видеокамерата.
— Тя е на 30 метра от теб.
— Вече я виждам. Течението е по-силно, отколкото предполагах. Сега стъпвам върху корпуса.
За няколко секунди всичко пред очите му бе скрито от облака тиня и както винаги в подобни моменти си спомни за „Вдигаме малко прах“ на астронавтите от „Аполо 11“. Течението бързо разчисти мътилката и той успя да разгледа масивния комплекс, който изникна внезапно под двата ярки прожектора на Джим.
Сякаш огромен химически комбинат бе посаден на дъното на океана само за да послужи за сборно място на рибите и другата морска фауна. Брадли виждаше помалко от една четвърт от цялата инсталация, тъй като голямата част бе скрита от мрака. Но прекарал доста скъпо заплатени и често опасни часове в подобни съоръжения, веднага разпозна контурите.
Масивната конструкция от по-дебелите от човешко тяло стоманени тръби се виеше като отворена клетка около всевъзможни клапани, тръбопроводи и контейнери под налягане, опасани с най-различни кабели. На пръв поглед изглеждаше, че всичко това е изсипано просто така, но Брадли знаеше, че всяка частица от гигантското съоръжение е била внимателно планирана, за да устои на огромните подводни сили.
Джим нямаше крайници — под водата, както и в космоса те често бяха по-скоро в тежест, отколкото от полза — и движенията му се контролираха най-прецизно от малки реактивни двигатели. Беше изминала повече от година, откакто Брадли бе носил за последен път подвижната си броня, и отначало прекаляваше с корекциите, но старите му навици бързо се възвърнаха.
Остави се бавно да доближи целта, минавайки на няколко сантиметра от дъното, за да не вдига утайката и пясъка. В подобни случаи добрата видимост беше от голямо значение и винаги се радваше, че полусферичния купол на Джим му осигуряваше добър поглед наоколо.
Припомняйки си съдбата на камерата — тя лежеше на няколко метра встрани, омотана в топка тънки кабели, Брадли се спря точно пред рамката на колектора, като обмисляше най-добрия начин за влизане вътре. Първата му задача беше да открие къде е прекъсната връзката в оптичните влакна за монитора; знаеше добре разположението, така че проблемът не беше голям.
Втората беше да накара Оскар да се размърда; това вече можеше да се окаже не така лесно.
— Ето, тръгвам — обади се на централата горе. Минавам през главния вход… достъпен тунел Б… Няма много място за маневри, но ще се оправя…
Блъсна се веднъж леко в металните стени на кръглия коридор и изведнъж долови непрекъснатото нискочестотно „туп-туп-туп“, идващо издълбоко от лабиринта от цистерни и тръби наоколо. Навярно някои уреди все още работеха; би трябвало да бъде много пошумно, ако всичко действаше с пълни мощности…
Мисълта събуди отдавна забравен спомен. Спомни си как като момче беше накарал да замлъкнат високоговорителите на местния панаир с добре премерени изстрели от пушката на баща му; след това седмици наред бе живял в страх да не се разкрие кой го е направил. Може би Оскар също бе възмутен от шумния натрапник в своето царство и бе взел мерки, за да възстанови мира и тишината.
Но къде беше Оскар?
— Много ми е чудно… вече съм точно в средата… виждам цялото разположение. Има много скришни места, но нито едно достатъчно голямо, за да скрие нещо като слон! А, ето което се търсеше!
— Какво намери?
— Главния захранващ кабел — прилича на порция спагети, тръснати от немарлив сервитьор. Била е нужна бая сила, за да бъде скъсан. Ще трябва да се подмени целият сектор.
— Кой ли го е свършил? Някоя гладна акула?
— Или някоя сърдита мурена. Странното е, че няма следи от зъби. Най-вероятно да е някой „окти“. Но който и да е, няма го вкъщи.
Брадли огледа бавно и внимателно инсталацията, без да открие някакви други щети. При малко повече късмет станцията щеше да влезе в строя за няколко дни, освен ако тайният саботьор не нанесеше нов удар. Но дотогава Джеймс нямаше какво повече да търси тук. Започна внимателно да се измъква навън, като управляваше Джим през лабиринта от подпорни стълбове и тръби. Веднъж разбуди някаква пихтиеста маса, която се оказа наистина октопод, но около метър в широчина.
— Ти не си в списъка на заподозрените — промърмори под нос.
Беше почти излязъл от външната решетка с масивни тръби, когато осъзна, че пейзажът се е променил.
Преди много години беше само едно страшно отегчено момченце по време на училищна обиколка на прочутата ботаническа градина в Южна Джорджия. Не си спомняше почти нищо от самата обиколка, но странно защо едно нещо се беше врязало дълбоко в паметта му. Дотогава не беше чувал за бенгалския фикус и с удивление откри, че съществува дърво не с един, а с дузина стволове, всеки от които поддържаше широко разпрострените му клони.
В този случай, разбира се, те бяха точно осем, макар че не си направи труда да ги преброи. Втренчи се в огромните смолисточерни очи като бездънни мастилени езера, които го гледаха безстрастно.
Често го бяха питали: „Изпитвали ли сте някога страх?“ и винаги бе отговарял по един и същи начин: „Разбира се, много пъти. Но само, когато вече всичко е свършило. Затова съм още жив.“ Макар че никой не би повярвал, сега не беше ни най-малко уплашен, поскоро беше изпълнен със страхопочитание, подобно на всеки, изправен пред някакво необикновено чудо. Първата му реакция беше: „Трябва да се извиня на онзи водолаз.“ Втората: „Я да го видим работи ли.“
Цилиндърът на пожарогасителя беше вече в левия манипулатор на Джим и Брадли го насочи към целта. Едновременно премести десния, така че механичните пръсти да натиснат спусъка. Цялата операция му отне
