Доналд се загледа в подредените ярко оцветени геометрични фигури, причинили всичко това.
— Единственото, което може да се направи, е да отидеш и да поговориш с нея. Опитай се да я успокоиш. На мен са ми нужни само десет минути с ножица и картон, за да реша този спор веднъж завинаги и да няма повече разправии.
— Боя се, че това ще означава обсъждане само на симптомите, а не на болестта. Трябва да разберем защо е настоявала, че е права. Та това е почти патологично. Може би ще трябва да я заведем на психиатър.
Доналд също бе обмислил възможността, но на секундата я бе отхвърлял. По-късно с ирония щеше да си спомня за този момент.
Докато Едит утешаваше Ейда, той бързо размери с молив и линия нужните триъгълници, изряза ги от картон и съедини ръбовете, за да онагледи трите примера на възможно най-простите геометрични фигури два тетраедъра и една пирамида с еднакви стени. Приличаше на детска игра, но това беше най-малкото, което бе готов да направи за любимата си и сега разстроена дъщеря.
„15 (а), зачете условието. Дадени са два еднакви тетраедъра, всеки от които има за стени четири едностранни триъгълника, което прави общо 8. Ако които и да е две от стените се наложат една върху друга, колко стени ще има новата фигура?“
Беше толкова просто условие, че всяко дете да може да го реши. Тъй като две от стените се сливаха в новополучената фигура, отговорът бе очевидно 6. Ейда беше се справила поне с това условие.
Държейки между палеца и показалеца малката, подобна на диамант фигурка, Доналд я повъртя и я пусна върху масата с въздишка. Тя се разпадна на двете си части.
„15 (б). Дадени са тетраедър и пирамида с еднакви ръбове. Пирамидата се състои от квадратна основа и четири триъгълни стени. Следователно двете фигури имат общо 9 стени. Ако се насложат които и да е две триъгълни стени на фигурите, колко стени ще има новата фигура?“
„Седем, разбира се, промърмори Доналд, тъй като две от първоначалните девет стени ще се заличат в новата…“
Мързеливо долепи две триъгълни стени на картонените модели.
Изведнъж примигна, невярващ на очите си. Челюстта му увисна.
Остана така известно време, едва съобразявайки какво точно вижда. На лицето му бавно изпълзя усмивка и той тихо и бавно произнесе в домашната съобщителна уредба:
— Едит… Ейда… елате да ви покажа нещо.
Когато Ейда влезе със зачервени очи и все още хълцаща, той се протегна и я сграбчи в прегръдките си.
— Ейда — прошепна в ухото й, като я галеше нежно по косата, — много се гордея с теб.
Удивлението върху лицето на Едит го зарадва повече, отколкото обикновено.
— Никога нямаше да повярвам — каза. — Отговорът е толкова прост, че съставителите на теста не са си направили труда да го проверят. Вижте…
Той взе пирамидата и допря четиристенния тетраедър до едната й стена.
— Въпреки че открих отговора — продължи Доналд с нещо като дълбока почит в гласа, загледан в усмихващата се вече Ейда, — не мога да си го представя. Ти откъде разбра, че другите стени се подреждат точно така?
Ейда го погледна учудено:
— А как иначе?
Настъпи дълго мълчание, докато Доналд и Едит успеят да осъзнаят този отговор и почти едновременно да стигнат до един и същи извод.
Ейда може би нямаше представа от логика и анализ, но усетът й за пространство — нейната геометрична интуиция — беше изключителен. За деветгодишната й възраст той бе значително по-добре развит от този на родителите й. Да не говорим за авторите на теста…
Напрежението в стаята бавно спадна. Едит започна да се смее и малко след това всички се запрегръщаха в някаква детинска радост.
— Бедната госпожица Айвс — хилеше се Доналд. Как ли ще се почувства, като й кажем, че в класа си има своя Рамануджа6 на геометрията.
Това беше един от последните щастливи моменти в семейния им живот; през следващите години често щяха да се връщат към спомена за него.
14. Връзка с Оскар
— Защо тези неща се наричат винаги Джим? — запита репортерът, който посрещна Брадли на летището „Сейнт Джон“. Брадли остана изненадан, че е само един, като се имаше пред вид вълнението, което предизвикваше мисията му. Един журналист, разбира се, беше повече от достатъчен; добре че поне нямаше демонстранти от „Блупийс“, с които да воюва.
— Това е името на първия гмуркач с водолазен костюм по време на изваждането на златото от „Лузитания“ през 30-те години на XX век. Естествено оттогава насам нещата са се променили…
— Как?
— Сега това са самозадвижващи се устройства. Бих могъл да прекарам в Джим 50 часа на дълбочина два километра, макар и не в прекален комфорт. Дори със сервомеханични крайници, четири часа е максималното време за работа.
— Не можете да убедите мен да вляза в едно от тия неща — каза репортерът, докато багажът от 1500 килограма титан и пластмаса, придружавал Брадли от Хюстън, внимателно се товареше в хеликоптера. — Обзема ме клаустрофобия само като го гледам. Особено ако си припомните…
Брадли знаеше какво ще последва, затова побърза да се спаси, като махна за довиждане и тръгна към хеликоптера. Въпросът му бе поставян в една или друга форма от поне дузина репортери, надяващи се на някаква реакция. Всички те бяха оставали разочаровани и се принуждаваха да измислят ярки заглавия като „Железният човек в костюм от титан“.
— Не се ли страхувате от призраци? — бяха го питали често щори други водолази. Те бяха единствените, на които отговаряше сериозно.
— Защо да се страхувам? — беше отговарял винаги. — Тед Колиър беше най-добрият ми приятел. Господ знае колко бутилки сме обърнали. — („И мацки“, би могъл да добави.) — Тед би бил очарован; по никакъв друг начин не можех да си позволя да наема Джим така го получих за четвърт от цената, която в действителност струваше. Абсолютно сигурно съоръжение; никога не се е повреждал. Беше просто лош късмет, че Тед попадна в капан, преди да успеят да го измъкнат изпод разрушената платформа. Освен това Тед остана жив в Джим три часа повече от гарантираните. Някой ден и аз може да имам нужда от тези три часа.
Дано не е този път, помисли си. Беше късно да се отказва; можеше само да се надява, че енциклопедията, която го беше подвела в един важен детайл, е точна в другите.
Както винаги Джейсън беше впечатлен от огромните размери на платформата „Хиберния“, макар че на повърхността се виждаше само част от нея. Милионтонният бетонен остров приличаше на крепост; нащърбените му очертания стърчаха във всички посоки. Беше замислен да предпазва от неумолимите врагове с нечовешки обеми — огромните ледени блокове, които се носеха от своя далечен арктически дом. Проектантите твърдяха, че конструкцията може да издържи на възможно най-големия натиск. Не всички им вярваха.
Когато хеликоптерът приближи площадката на покрива на многоетажната сграда, тя беше заета от вертолет на Кралските въздушни сили, който трябваше да бъде отместен. Брадли моментално погледна обозначенията на корпуса му и мълчаливо изохка. Зачуди се как бяха разбрали толкова бързо.
Президентът на „Дивите животни“ го чакаше и още щом стъпи на площадката, се запъти към него, преди огромните ротори да престанат да реват.
— Господин Брадли? Много ми е приятно да се запозная с вас.
— Ъ-ъ… благодаря, Ваше благородие.
— Този октопод, той наистина ли е толкова голям, колкото се говори?
