— Тон и половина.
— Няма проблеми. Кога най-рано можеш да бъдеш на летището?
— Дай ми три часа. Не се занимавам непрекъснато с това, така че ще трябва да направя някои проучвания. — Обичайните условия?
— Да. Сто хиляди плюс разходите.
— И принципът — който не работи, няма да яде, нали?
Брадли се засмя: вековната формула навярно се употребяваше за първи път в такъв контекст, но пък изглеждаше приемлива. Сто метра, как пък не! Пълна глупост…
— Разбира се. Ще ти се обадя след час за потвърждение. Междувременно моля те изпрати ми по факса плановете на колекторите за опресняване на паметта.
— Добре, ще видя какво друго мога да открия, докато чакам да ми се обадиш.
Не беше нужно да губи време за събиране на багажа; Брадли винаги държеше две готови чанти — едната за тропиците, другата за Арктика. Първата използваше много рядко; повечето от задачите му бяха сякаш в неприятни части на света и последната нямаше да бъде изключение. През този сезон времето в северните части на Атлантическия океан сигурно щеше да бъде студено и вероятно сурово, макар че това едва ли би имало някакво значение на сто метра под водата.
Онези, които гледаха на Джейсън Брадли като на жилав и сериозен платформаджия, биха останали изненадани от последвалата постъпка. Той натисна един бутон на масата си, облегна са назад в креслото и затвори очи. На пръв поглед изглеждаше като заспал.
Бяха изминали години, преди да открие отново натрапчивата музика, която бе прииждала на талази на палубата на „Глоумър Иксплорър“ преди повече от половин живот време. Още тогава знаеше, че е била вдъхновена от морето; безпогрешно откриваше бавния ритъм на вълните. И колко добре, че композиторът беше руснак — най-подценяваният от тримата титани на родината си, рядко споменаван на един дъх с Чайковски и Стравински.
Подобно на Сергей Рахманинов преди много години, Джейсън Брадли бе стоял вцепенен пред „Острова на мъртвите“ на Арнолд Бьоклин и днес все още картината му беше пред очите. Понякога се идентифицираше със загадъчната загърната фигура в лодката; понякога беше весларят (може би Харон?), а понякога зловещият товар, носен към последната му спирка отвъд кипарисите.
Това бе таен ритуал, който се обогатяваше с годините и за който Джейсън вярваше, че неведнъж е спасявал живота му. Известно време стоя погълнат от музиката, подсъзнанието му — то, изглежда, не проявяваше интерес към подобни дреболии — беше наистина заето с анализа на предстоящата работа и с обмисляне на проблемите, които можеха да възникнат.
Внезапно се изправи в креслото, изключи уредбата и се извърна към една от половин дузината клавиатури. Програмата, която съхраняваше повечето от файловете и информацията му, едва ли можеше да се нарече последна дума на компютърната техника, но Брадли беше израснал с нея и беше устоявал твърдо на всички опити за осъвременяване, спазвайки здравия принцип: „Щом работи, не го сменяй“.
— Знаех си — промърмори, докато преглеждаше статията „ОКТОПОД“. Максимални размери до десет метра. Тегло между 50 и 100 килограма.
Джейсън не бе срещал толкова големи октоподи и подобно на повечето водолази ги смяташе за чаровни и безобидни същества. Никога не бе вземал на сериозно идеята, че някои може да са агресивни, макар и да бяха малко опасни.
— Я да видим и статията за подводни спортове.
Примигна невярващо пред последната справка, внезапно я осъзна и я изчете със смесица от учудване и изненада. Макар често да се беше пробвал в подводното гмуркане, изпитваше типичното професионално презрение към любителите аквалангисти. Мнозина от тях се бяха обръщали към него с молба за работа, без изобщо да подозират, че голяма част от нея се извършва прекалено дълбоко под водата като за леководолази, често при нулева видимост и в дълбок мрак.
Не можеше да не се възхити на безстрашните гмуркачи от Пъджет Саунд, които, екипирани с четири пъти по-тежко от тях самите оборудване, се бореха с огромни съперници и ги изваждаха на повърхността невредими. (Изглежда, това беше едно от правилата на играта: ако нараниш октопода, преди да го върнеш обратно във водата, веднага те дисквалифицираха.)
Кратките видеокадри от енциклопедийната справка бяха просто кошмарни; Брадли се зачуди как изобщо успяват да заспят водолазите от Пъджет Саунд. Но получи ценна информация.
Как ли съумяваха тези безумни спортисти и спортистки, тъй като имаше немалко и такива — да убедят миролюбивото мекотело да излезе от бърлогата си и да се впусне в битката на ръце и пипала? Не можеше да повярва, че отговорът на този въпрос е толкова лесен.
Остави няколко необикновени поръчки за редовния си доставчик, грабна багажа си и се отправи към летището.
„Най-лесно спечелените сто бона в живота ми“, помисли си Джейсън Брадли.
11. Ейда
Всяко дете на блестящи родители е двойно обременено, а семейство Крейг бяха направили живота на своята дъщеря още по-тежък, като я бяха кръстили Ейда. Този преднамерен жест към първата компютърна теоретичка в света идеално обобщаваше амбициите им, свързани с бъдещето на детето: надяваха се, че ще бъде по-щастливо от трагично загиналата дъщеря на лорд Байрон Ейда, Лейди Лъвлас.
Ето защо разочарованието им бе голямо, когато Ейда не показа практически никаква склонност към математиката. На около шестгодишна възраст, често се шегуваха приятелите на Крейг, би трябвало да открие поне Нютоновия бином. Използваше компютъра, без да проявява какъвто и да е интерес към операциите му; той беше просто един от домакинските уреди в дома като видеофоните, дистанционните управления, активираните от човешкия глас системи, телевизионните стени, цветния факс и т.н. Ейда имаше трудности дори с елементарната логика, схемите HE-ИЛИ, И или структурата с канал от n-тип за нея бяха доста объркващи. Веднага намрази булевите оператори и избухваше в сълзи при вида на всяко предписание „ако/тогава“.
— Дай й време — застъпваше се Доналд пред често нетърпеливата Едит. — Нищо й няма на интелекта. Лично аз бях на десет години, когато разбрах затворените криви. Може би ще стане художничка. Последните й оценки по рисуване и моделиране бяха отлични…
— Да, но има среден по математика. И което е най-лошо, като че ли изобщо не й пука. Това ме тревожи най-много.
Доналд не се съгласяваше, но знаеше, че каквото и да каже, само ще започне нова кавга. Обичаше Ейда прекалено много, за да се вглежда в недостатъците й; единственото, което го интересуваше, беше тя да е щастлива, да върви добре в училище. Понякога му се искаше да не я бяха кръщавали с това многозначително име, но Едит изглеждаше решена да има гениална дъщеря. Сега това се превърна в последната причина за неразбирателството между тях. Ако не беше Ейда, отдавна да бяха се разделили.
— Какво ще правим с кученцето? — запита той, нетърпеливо сменяйки темата. — Остават три седмици до рождения й ден, а сме й обещали.
— Добре де — каза Едит, поомекнала, — но тя все още не е решила твърдо. Казахме й, че много ще зависи от резултатите от следващия тест.
Ти й каза, отвърна Доналд безгласно. Каквито и да бъдат резултатите, Едит ще да получи кученцето си. Дори ако поиска ирландска хрътка, което всъщност би било най-подходящото куче за това огромно имение.
Доналд не беше сигурен дали подаряването на кученце е добра идея, но можеха да си го позволят и той отдавна вече не спореше с Едит, след като тя вземеше своето решение. Беше родена и отгледана в Ирландия и беше твърдо решила Ейда да се радва на същата привилегия.
Замъкът Конрой беше стоял запуснат повече от половин век и част от него почти напълно рухна. Но дори и така имаше повече от достатъчно помещения за едно модерно семейство, а конюшните бяха в особено добър вид, след като една местна школа по езда ги бе поддържала дълго време. В резултат на усилено търкане и с помощта на силни химически препарати те се оказаха чудесно помещение за компютри и
