подписвах договора като обикновен моряк. Боже мой! Мислех, че ще работя за „Сума Корпорейшън“, което си и беше в действителност.
— Добре, добре. Споменавам го само в случай че някой реши да раздуха тази история. Не е много вероятно, защото във всяко друго отношение вашите данни са безупречни. Дори Болърд го призна.
— О, така ли?
— Да. Каза, че сте най-добрият от цялата тая гадна компания.
— Съвсем в стила на Боб.
Генералният директор продължи да проучва справката от екрана, после погледна с умислен вид.
— Тук има нещо, което изобщо не е свързано с вашето назначение, извинете ме, ако ви прозвучи нетактично, но да говорим като мъже…
Хей, помисли си Брадли, та те знаят за Вилата! Чудно как ли са проникнали през охраната на Ива? Но изненадата беше дори още по-неочаквана…
— Изглежда сте загубили всякаква връзка с вашия син и майка му преди повече от 20 години. Ако желаете, можем да ви помогнем да установите отново някакви отношения с тях.
За момент Брадли усети стягане в гърдите, сякаш не му достигаше въздух. Познаваше това чувство много добре и изпита тръпчивото начало на онази парализираща паника, която беше най-лошият враг на водолаза.
Както винаги преди, успя да се овладее, като дишаше бавно и дълбоко. Усетил, че е докоснал някаква стара рана, генералният директор го изчака с разбиране.
— Благодаря ви — произнесе мъчително Брадли най-сетне, — предпочитам да не им се обаждам. Те… добре ли са?
— Да.
Това беше всичко, което искаше да знае за тях. Не беше възможно да се върне назад във времето. Не можеше да си спомни какъв мъж — може би момче! — беше на 25 години, когато най-сетне постъпи в колежа. И се влюби за първи и последен път.
Така и не разбра кой беше виновен, а може би нямаше значение. Можеха лесно да се свържат с него при желание. (Дали Джейсън Младши мислеше понякога за него и дали си спомняше как бяха играли заедно? Усети предателско смъдене в очите и прогони спомена.)
Понякога се чудеше дали би познал Джули, ако я срещнеше на улицата; бе унищожил всичките й снимки (защо ли пазеше една на Джейсън Младши?) и вече не си спомняше лицето й. Едно обаче беше сигурно: всичко това бе оставило дълбоки белези в съзнанието му, но той се научи да живее с тях — с помощта, както гузно признаваше пред себе си, на Ива. Ритуалът, който изпълняваха за него във Вилата, му носеше умствено и физическо облекчение и му позволяваше да действа като пълноценен човек. Беше благодарен за това.
А сега се изправяше пред ново предизвикателство като заместник-директор за Атлантика на Международната организация за морското дъно. Представяше си колко ли би се смял Тед на превъплъщението му. Може би имаше истина в поговорката, че престъпниците стават най-добрите полицаи.
— Помолих д-р Цвикер да дойде да се запознае с вас, тъй като ще работите в тясна връзка. Познавате ли го?
— Не, но го виждам доста често. Последният път беше вчера, по канала за научна информация. Правеше анализ на проекта на Паркинсън и като че ли не го оцени особено високо.
— Между нас казано, той нищо не цени особено високо, ако не е измислено от самия него. И обикновено е прав, което не допринася особено за любовта на колегите.
Повечето хора смятаха за комично, че водещият океанограф в света бе роден в едно алпийско село; безкрайно се множеха шегите за храбростта на швейцарската флота. Но никой не можеше да отрече факта, че батисферата е открита в Швейцария.
Генералният директор си погледна часовника и се усмихна на Брадли:
— Ако съвестта ми го позволяваше, можех да печеля басове по този начин. — Започна да брои обратно от десет и когато произнесе „едно“, на вратата се почука. — Разбрахте за какво говоря, нали? Както се казва: „Времето е изкуството на швейцарците“. — След това се провикна: — Влизай, Франц.
Имаше момент на взаимно изпитване, преди ученият и инженерът да си стиснат ръцете: всеки знаеше репутацията на другия и всеки от двамата се чудеше: „Колеги ли ще бъдем, или антагонисти?“ След това професор Цвикер каза:
— Добре дошли на борда, господин Брадли. Имаме да си говорим за много неща.
II. ПОДГОТОВКА
23. Открита телефонна линия
— Почти няма човек — започна Маркъс Килфърд, който да не знае, че остават само четири години до стогодишнината от потъването на „Титаник“, или да не е чувал за плановете да се извадят останките му. Още веднъж, щастлив съм да поздравя трима от ръководителите на проектите в тази област. Ще разговарям с всеки от тях поред. След това ще имате възможност да им зададете вашите въпроси по телефона. Номерът, на който можете да позвъните, ще се изписва периодически на вашите екрани. — Господинът вляво от мен е известният подводен инженер Джейсън Брадли; неговата среща с огромния октопод от петролодобивната платформа край Нюфаундленд е вече част от океанския фолклор. Понастоящем господин Брадли работи в Международната организация за морското дъно и отговаря за мониторните операции по изваждането на кораба. До него седи Рупърт Паркинсън, който за малко не грабна американската купа за яхтсменство миналата година. (Съчувствам ти, Рупърт.) Неговата фирма е ангажирана с изваждането на предната, по-голямата от двете части, на които е разцепен корабът. От дясната ми страна е Доналд Крейг, свързан с корпорацията „Нипон-Търнър“, най-известната в момента информационна мрежа. Той ще ни разкаже за плановете да се извади кърмата, последната потънала част, отнесла повечето от загиналите през онази незабравима нощ преди 96 години. Господин Брадли, ще бъде ли справедливо да ви наречем арбитър, при все че в почетното съревнование между другите двама господа няма никаква измама?
Килфърд трябваше да вдигне ръка, за да предотврати спонтанните протести на другите двама гости в студиото.
— Моля ви, господа! Ще ви дам думата. Нека Джейсън се изкаже пръв.
Сега, когато съм маскиран като дипломат, помисли си Брадли, по-добре е да играя тази роля. Зная, че Килфърд се опитва да ни провокира — това му е работата, — затова най-добре да не му се хващам на въдицата.
— Аз лично не гледам на случая като на някакво състезание — отвърна предпазливо. — И двата проекта са публикували графиците си, в които е предвидено изваждането да стане към средата на април 2012 година.
— На самия 15 април? И според двата проекта?
Това беше деликатен въпрос, който Брадли не възнамеряваше да обсъжда публично. Беше успял да убеди висшите си началници от МОМД, че не бива да се позволява нещо като фотофинал. Просто не беше възможно едновременното приключване на две гигантски спасителни операции, провеждащи се на по-малко от километър разстояние. Рискът от катастрофа — винаги основна грижа при подобни акции — можеше да се увеличи неимоверно. Опитът едновременно да се извършват две сложни операции беше прекрасен начин да не успее нито една от тях.
— Вижте — продължи той търпеливо, — това не е акция за един ден. Вярно, „Титаник“ стигна дъното на океана за минути, но изваждането му ще отнеме дни, не е изключено седмици.
— Може ли да се намеся? — обади се рязко Паркинсън. — Ние не възнамеряваме да извадим нашата част на повърхността. Тя ще си остане изцяло под водата, за да избегнем риска от непосредствена корозия. Няма да участваме в телевизионно зрелище. — Той съзнателно избягваше да гледа към Крейг, когото телевизионната камера показваше доста по-нескромно.
Мъчно ми е за Доналд, мислеше си Брадли. Вместо него трябваше да дойде Като, той и Парки биха били
