издутини с обтекаема форма върху корпуса му съдържаха инструменти, но роботът бе лишен от традиционните външни манипулатори на повечето дистанционно управлявани средства.
— Как! Без крайници?
— Не са му нужни. Така конструкцията е по-изчистена и му осигурява много по-голяма подвижност и обхват. Дж. Младши е просто разузнавач; винаги след това можем да се върнем и да разгледаме внимателно нещо, което той е открил на дъното. Или под него, благодарение на магнитомера и хидролокатора.
Емерсън беше впечатлен; точно такава машина отговаряше на конструкторската му страст. Краткотрайната слава, която му бяха осигурили прочутите чистачки със звукови вълни, отдавна се беше изпарила — макар за щастие не и парите, които му бяха донесли.
Той сякаш бе роден да служи на една идея; по-късните му изобретения се бяха оказали неуспешни, а широко рекламираният му експеримент да пусне топчетата до „Титаник“ в куха, напълнена с въздух тръба, излезе пълна катастрофа. „Дупката в морето“ на Емерсън упорито отказваше да стои отворена и спускащите се надолу топчета засядаха насред пътя си, освен когато въздушният поток беше безполезно слаб.
Семейство Паркинсън беше доста разстроено. Всички бяха накарали Емерсън да се чувства неудобно на последните заседания на съвета по начин, който английските висши класи бяха усъвършенствали с течение на времето; дори добрият му приятел Рупърт се държа подчертано хладно.
Но предстоеше още по-страшно. Един вашингтонски карикатурист бе създал комикса „Томас Алва Емерсън“, чиито причудливи инвенции започваха със задвижван от двигател цип, преминаваха през дигитална четка за зъби и завършваха с крачкомер на слънчева батерия. Когато стигна до брайлови скоростомери за слепи мотоциклетисти, Рой Емерсън се обади на адвоката си.
— Да спечелиш съдебен иск срещу информационна мрежа — беше казал Джо Уикръм, — е все едно да напишеш „Отче наш“ на оризово зърно с флумастер. Защитата ще пледира за правото на коментар, за обществените интереси и ще цитира пространно Хартата за човешките права. — Разбира се — беше добавил обнадеждаващо, — с удоволствие ще участвам в схватката. Винаги съм мечтал да обжалвам дело пред Върховния съд.
Емерсън много разумно беше отклонил предложението и най-сетне от атаката излезе нещо добро. Паркинсънови до един усетиха дълбоката несправедливост и се обединиха около него. Макар че вече не приемаха на сериозно инженерните му предложения, те го поощряваха в изследователски мисии като сегашната.
Скромният научно-изследователски център на Организацията в Ямайка нямаше тайни от никого и бе широко отворен за всички. Той беше — поне на теория — безпристрастен съветник за всички, които имаха нещо общо с морето, фирмата „Паркинсън“ и групировката „Нипон-Търнър“ бяха сред най-активните посетители, които черпеха съвети, свързани с проектите им и — при възможност — разузнаваха плановете на конкурентите. Двете страни внимателно избягваха срещите, но понякога ставаха гафове, придружени с реплики като: „Най-малко вас очаквах да видя тук!“ Ако Рой Емерсън не се лъжеше, точно като пристигаше бе забелязал един от хората на Като в залата за заминаващи пътници на летище Кингстън.
В МОМД, разбира се, чудесно знаеха всичко това и го използваха добре. Франц Цвикер притежаваше особения талант да пробутва собствените си проекти и да кара други да плащат за тях. Брадли с готовност му сътрудничеше, особено когато ставаше дума за Джейсън Младши, и имаше еднакъв успех както в бодряшките приказки за новото съоръжение, така и в раздаването на лъскавите брошури за Проекта НЕПТУН.
— Веднъж да усъвършенстваме програмите — каза Брадли на Емерсън, — така че да избягваме препятствията и да можем да се справяме с аварийни ситуации, ще го пуснем да действа. Той ще успее да направи много по-подробна карта на океанските дъна, отколкото всеки друг. Когато си свърши работата, ще излезе на повърхността и ние ще си го приберем, ще му заредим пак батериите и ще заложим нови данни. А после — отново на работа.
— Ами ако срещне голямата бяла акула?
— Дори това сме взели под внимание. Акулите никога не нападат нещо, което им изглежда непознато. Дж. Младши определено няма вид на някакъв хранителен деликатес. Освен това излъчваните от хидролокатора сигнали ще плашат повечето хищници.
— Къде възнамеряваш да го изпитаме… и кога?
— Започваме от следващия месец на някои добре картографирани площадки. После — при континенталния шелф. И накрая — в Големите Нюфаундлендски плитчини.
— Не мисля, че ще откриеш нещо ново около „Титаник“. И двете му части са вече заснети до последния квадратен милиметър.
— Вярно е, но те не ни интересуват толкова много. Не забравяй, че Дж. Младши може да проникне на поне 30 метра под дъното, а това не е правил никой друг в полето на отломките. Един Бог знае какво лежи погребано там! Дори да не открием нещо особено вълнуващо, поне ще изпитаме възможностите на Дж. Младши и ще вдигнем голям шум около проекта. Следващата седмица ще посетя „Иксилорър“ за да уредя нещата. Векове, откакто не съм се качвал в него, а Парки… Рупърт… каза, че има да ми показва нещо.
— Наистина има — каза Емерсън с усмивка. — Може би не трябва да издавам тайната, но открихме истинското съкровище на „Титаник“. Точно там, където трябваше да бъде.
26. Бокалът на Медичите
— Не знам дали разбирате — извика Брадли, за да може да се чуе гласът му над трясъка и грохота на машините — какъв кораб имате на разположение. Построяването му е струвало четвърт милиард, при това по времето, когато милиард долара са били доста пари.
Рупърт Паркинсън носеше безупречно яхтсменско снаряжение, което, особено както беше увенчано с твърдия шлем на главата, изглеждаше някак не на място тук долу, при открития басейн на „Глоумър Иксплорър“. Лъскавият правоъгълник вода — малко по-голям от тенискорт — беше обкръжен от тромави спасителни съоръжения, повечето от които издаваха възрастта на кораба. Навсякъде имаше следи от бързи поправки, мацвания тук-там с антикорозионна боя и табели „Не работи“. Но иначе всичко като че ли беше наред; Паркинсън твърдеше, че се движат преди графика.
Трудно е за вярване, каза си Брадли, че са изминали повече от тридесет години, откакто бях тук, загледан в същия правоъгълник вода. Не се чувствам тридесет години по-стар… но не си спомням много за онзи младок, който току-що бе поел първия си голям ангажимент. Несъмнено тогава не можех и да сънувам за това, който имам сега.
Всичко беше потръгнало по-добре, отколкото очакваше. След десетилетия на битки с адвокатите на ООН и обхождането на редица правителствени отдели и природозащитни организации по азбучен ред, Брадли започна да разбира, че те са едно необходимо зло.
Дните на морския Див запад бяха отминали. Имаше един кратък период, когато на сто възела дълбочина имаше много малко законност; сега той изпълняваше ролята на шерифа и за негова най-голяма изненада това му харесваше.
Един от белезите на новия му статут — някои от старите му колеги го наричаха „конверсията“ — беше грамотата в рамка от „Блупийс“, която сега висеше в кабинета му, точно до снимката, подарена му преди много години от прочутия потушител на пожари по нефтодобивните платформи Червения Алдер. Снимката беше надписана: „Джейсън, нима не е чудесно да не ти досаждат застрахователните агенти? С най-добри чувства, Червения“.
Творението на „Блупийс“ беше доста по-изискано: „НА ДЖЕЙСЪН БРАДЛИ В ЗНАК НА ПРИЗНАТЕЛНОСТ ЗА ЧОВЕШКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ УНИКАЛНОТО СЪЩЕСТВО OCTOPUS GIGANTEUS VERRILL“.
Поне веднъж в месеца Брадли напускаше канцеларията си и отлиташе за Нюфаундленд, провинция, която все повече отговаряше на името си. Откакто бяха започнали операциите, човечеството все повече и повече насочваше вниманието си към драмата, разиграла се в Големите плитчини. Беше започнало обратното броене на годините до 2012 и вече се слагаха басове за победителя от „Голямата надпревара за изваждането на «Титаник»“.
Имаше още една широко дискутирана и доста помрачна тема…
— Това, което истински ме дразни — каза Паркинсън, когато напуснаха шумния и гръмовит хаос на
