От лондонския „Таймс“, 15 април 2007 г.
Нощ, която да забравим?
Някои останки от материалната култура на древния човек имат способността да подлудяват човечеството. Може би най-известните примери са Стоунхендж, пирамидите и отвратителните статуи на Великденските острови. И покрай трите процъфтяха множество умопобъркани теории, дори квазирелигиозни култове.
Отново сме свидетели на подобен пример за масова психоза. След пет години ще се навърши точно един век от най-известната световна морска катастрофа потъването на луксозния трансокеански лайнер „Титаник“ по време на първото му пътуване през 1912 г. Трагедията вдъхнови създаването на десетки книги, поне пет филма, както и удивително слабата поема на Томас Харди „Покръстването на Туейн“.
В продължение на седемдесет и три години великият кораб лежа на дъното на Атлантическия океан като паметник на 1500-те души, потънали заедно с него, и като предизвикателство към човешките възможности. През 1985 г. благодарение на революционните открития в областта на подводната техника той бе открит и стотици парчета от предизвикващите тъга останки бяха извадени на бял свят. Дори по онова време мнозина смятаха това за кощунство.
Според плъзналите напоследък слухове сега се подготвят много по-амбициозни планове; различни консорциуми — някои дори неидентифицирани докрай кроят планове да извадят кораба от дъното на океана въпреки безкрайно разрушеното му състояние.
Честно казано, подобен проект изглежда напълно абсурден и вярваме, че никой от нашите читатели не би инвестирал в него. Дори да бъдат преодолени всички технически проблеми, какво биха правили спасителите с четиридесетте или петдесетте хиляди тона старо желязо? Подводните археолози от години знаят, че металните предмети, с изключение на златните, разбира се, се разпадат бързо в съприкосновение с въздуха, след като са престояли дълго време под водата.
Съхранението на „Титаник“ би било много по-скъпа операция от изваждането му. Това не е „капсула на времето“, подобно на съдовете „Ваза“ и „Мери Роуз“, свидетелство за една отминала епоха. XX век е достатъчно, понякога дори прекалено добре документиран. От останките на четири километра под водите на Големите Нюфаундлендски плитчини няма да узнаем нищо повече от онова, което вече знаем.
Не е нужно да ги посещаваме отново, за да си припомним един от най-големите уроци, които „Титаник“ може да ни даде: опасността от прекомерната самоувереност, от техническото високомерие. Чернобил, „Челинджър“, „Лагрейндж 3“ и Експерименталния синтез № 1 ни показаха до какво може да доведе всичко това.
Разбира се, не бива да забравяме „Титаник“. Но по-добре е да го оставим да почива в мир.
8. Частна инициатива.
Рой Емерсън беше отегчен както винаги, макар че не искаше да го признае дори пред самия себе си. Имаше случаи, когато обикаляше превъзходно оборудваната си лаборатория, претъпкана с бляскави уреди и електроника, без да може да реши с коя от скъпите си играчки да се захване. Понякога започваше работа по проект, зададен от безкрайната мрежа „Списания“, или се присъединяваше към екип от точно толкова запалени аматьори, пръснати из целия свят. Рядко узнаваше имената им — разпознаваше ги по често едва доловимите им сигнални кодове и старателно избягваше да предаде своя. Откакто бе включен в списъка на стоте най-богати мъже в САЩ, ценеше анонимността.
Няколко седмици по-късно обаче новият проект изгубваше привлекателността си и той си правеше шеги с невидимите колеги, променяйки идентифициращия код, така че да не могат да се свържат с него. В продължение на няколко дни се заливаше и пилееше времето си в изучаване на личните съобщения, чието съдържание би ужасило пионерите на електронната комуникация.
Често, след като стриктният Джо Уикъринг беше направил проучванията си, отговаряше на някои от рекламите в „Лични услуги“, които го бяха заинтригували. Резултатите рядко го удовлетворяваха и не спомагаха за повдигане на самочувствието му. Вестта, че Дайана току-що се е омъжила отново, почти не го изненада, но го хвърли в няколкодневна депресия дори когато се опита да я накара да се почувства неудобно, като й изпрати неприлично скъп подарък за сватбата.
Всички тези безсмислени игрички и липсата на работа само увеличаваха скуката му. Но внезапно едно обаждане на Рупърт Паркинсън от борда на неговия състезателен тримаран в Южния Тих океан рязко промени живота му.
— Какъв е телефонният ти код? — беше неочакваната встъпителна фраза на Рупърт.
— Обикновено не си правя труда, но мога да превключа на NSA 2, ако е наистина важно. Единственият проблем е, че изкривява звука на големи разстояния. Затова не говори толкова бързо и не прекалявай с оксфордския си акцент.
— Кеймбридж, ако нямаш нищо против, а после Харвард. Превключвам.
Настъпи кратка пауза, изпълнена със странно писукане и бръмчене. След това гласът на Рупърт Паркинсън, все още лесен за разпознаване, макар и леко изопачен, прозвуча отново в слушалката.
— Чуваш ли ме сега? Добре. Спомняш ли си последното заседание на съвета и точката за стъклените микросфери?
— Разбира се — отвърна Емерсън леко притеснен. Чудеше се дали отново не са го взели за глупак. — Обеща ми да проучиш въпроса. Прав ли бях в догадките си?
— Абсолютно точно попадение. Нашите адвокати се събраха с техните адвокати и после заедно посмятахме. Така и не ни казаха кой е клиентът, но лесно го открихме. Някаква английска видеомрежа — не е важно коя — е решила да направи сериал, който да съвпадне с изваждането на останките от „Титаник“. Веднага изгубиха интерес, когато разбраха колко ще им струва, и така сделката пропадна.
— Жалко. А колко щеше да им струва?
— Само за производството на стъклените топчета, необходими за повдигането на петдесет килотона — поне 20 милиона долара. Но това още нищо не е. Трябва да се пуснат под водата, и то правилно разпределени. Не може да се изсипят току-така; дори да се закрепят по някакъв начин, само ще разпотрошат още повече кораба. Говоря за предната част, разбитата кърма е друг проблем. После трябва да бъде изваден от калта на дъното, тъй като е почти наполовина заседнал. Това също означава доста работа, не знам много съдове, които да работят на дълбочина четири километра. Струва ми се, че дори сто милиона няма да бъдат достатъчни. Може да са нужни няколко пъти по толкова.
— Значи сделката се проваля. Тогава защо ми се обаждаш?
— Мислех, че никога няма да ме попиташ. Захванал съм се с една частна инициатива, съвсем лична. В края на краищата ние, семейство Паркинсън, имаме свои жизнени интереси. Прадядо ни — или поне багажът му — е там долу, в трета каюта на звездната палуба.
— И той струва няколко милиарда?
— Защо не? Но не това е най-важното. Някои неща нямат цена. Чувал ли си за Андреа Белини?
— Звучи ми като играч на бейзбол.
— Най-големият майстор-стъклар, който някога се е раждал във Венеция. До ден-днешен не знаем как е изработил някои от своите… всъщност през 70-те години на XIX в. семейството е успяло да изкупи най- добрите експонати от сбирката на Музея на стъклото; по онова време тя е била толкова ценна, колкото и елинските мраморни статуи. Години наред „Смитсониън“ са ни молили да им ги дадем за изложба, но са получавали отказ — прекалено рисковано е било да се изпраща толкова ценен товар през океана. Докато, разбира се, в един момент построяват достатъчно надежден кораб. Тогава вече семейството не можело да откаже.
— Звучи интересно. Сега си спомням, че съм виждал някои от шедьоврите на Белини последния път, когато бях във Венеция. А дали колекцията не се е разбила на парчета?
— Почти със сигурност не е. Била е професионално опакована, както можеш да си представиш. В края на краищата почти цялата стъклария на кораба е оцеляла. Спомняш ли си сервиза „Бяла звезда“, който бе продаден от „Сотби“ преди няколко години?
— Добре, приемам всичко това за информация. Но не мислиш ли, че е разточителство да се изважда
