ободрително с ръка.
Отпусна пръстите си и се остави във властта на все още слабото притегляне на Рама. Пътят между две стъпала измина за две секунди; на Земята за същото време щеше да пропадне тридесет метра надолу.
Тук скоростта бе толкова малка, че той ускоряваше своя ход, като се оттласкваше с две ръце, преминавайки по десетина стъпала наведнъж; използваше краката си за спирачка всеки път, когато му се струваше, че пада много бързо.
На седемстотното стъпало той спря отново и обърна надолу лъча на шлемовата лампа. Точно според пресмятанията му стълбището започваше само след петдесет метра.
Няколко минути по-късно и тримата бяха застанали на първото голямо стъпало. След месеците, прекарани в безтегловност, бе съвсем необичайно да стоят изправени върху неподвижна повърхност и да чувстват нейната опора. Теглото им не надхвърляше десет килограма, но това бе достатъчно, за да имат чувството за стабилност. Мърсър затвори очите си с усещането, че още веднъж е попаднал в действителен свят.
Корнизът на площадката, от която тръгваше стълбището, бе широк около десет метра; тя завиваше нагоре и в двете посоки и се сливаше с мрака. Мърсър знаеше, че тя прави пълен кръг; достатъчно бе да измине нейните пет километра и щеше да обиколи Рама, връщайки се на мястото, от което бе тръгнал.
Да се върви обаче, в истинския смисъл на думата, бе невъзможно при незначителната сила на притегляне в този район; единственото разрешение бяха дългите отскоци, но в тях се криеше опасност. Стълбището, което се спускаше в мрака извън обсега на техните лампи, бе само привидно лесно за слизане. Трябваше да се придържат към парапета. При по-смела стъпка невнимателният пътешественик можеше да излети по дъга в пространството и да достигне повърхността стотина метра по-долу. Падането щеше да бъде безболезнено, но последствията от него бяха опасни, защото стълбището щеше да се отмести наляво от въртенето на Рама. Така че падащото тяло ще се сблъска с полегатата крива, която по непрекъсната дъга се влива в равнината почти седем километра по-долу.
Мърсър си помисли, че слизането ще бъде дяволски тобоган6. Дори при тази сила на притегляне крайната скорост сигурно е няколкостотин километра в час. Навярно с триене бе възможно да се намали скоростта на стремителното спускане и по този начин да се окаже най- удобен за пътуване до вътрешността на Рама. Но най-напред ще трябва да направят много внимателни опити.
— Капитане — докладва Мърсър, — преодоляхме стълбата без трудности. Ако разрешите, бих искал да продължим до следващата площадка. Трябва да засека скоростта на спускане по стълбището.
— Продължавайте — отговори без колебание Нортън. Не трябваше да добавя, че е необходима предпазливост.
Не след много време Мърсър направи важно откритие. Слизането по стълбата в условията на една двайста част от величината на земното притегляне бе невъзможно поне по нормалния път. Всеки подобен опит завършваше с някакво забавено като в сън движение, непоносимо и скучно. Практиката показа, че е най-добре да не се обръща внимание на тъпалата, а да използва парапета, по който се отблъскваше с ръце надолу.
Калвърт дойде до същото заключение. Той възкликна:
— Това стълбище е построено за изкачване, а не за слизане. Стъпалата са удобни само в посока, обратна на силата на тежестта; надолу те пречат. Мисля, че най-подходящо е спускането по перилото, макар че не е напълно с достойнство.
— Но това е смешно — възпротиви се Майрън. — Не вярвам, че рамианите са постъпвали точно така.
— Съмнявам се, че са ползвали изобщо това стълбище. Очевидно то е построено само за спасителни операции. Те навярно са имали някаква механична транспортна система от рода на въжената железница. Тези дълги канали, които тръгват от центъра, са може би част от нея.
— Навярно са отточни съоръжения. Могат да се използват и за двете цели. Впрочем, чудя се, дали тук изобщо вали?
— Навярно — каза Мърсър. — Но мисля, че Джо е прав и достойнството може да върви по дяволите. Тръгваме.
Парапетът, конструиран по всяка вероятност за нещо, което напомня ръце, бе гладка метална шина, повдигната върху равноотстоящи еднометрови подпори. Мърсър го възседна, провери внимателно спирачната сила, която можеше да упражни с ръцете си, и се плъзна надолу.
Набирайки постепенно скорост, той се отдалечи бавно в мрака и заобиколен от кръга светлина, който хвърляше лампата на шлема му. След като измина около петдесет метра, извика да го последват останалите двама.
Никой от тях не би признал, но всички се почувстваха отново като момчета, яхнали перилата на някое стълбище. За по-малко от две минути бяха слезли спокойно и удобно цял километър по-долу. Щом усетеха, че се спускат много бързо, достатъчно бе да притиснат ръцете си към перилото, за да убият излишната скорост.
— Вярвам, че добре се забавлявахте — повика ги Нортън, след като стъпиха на втората площадка. — Когато се качвате нагоре, няма да ви е толкова лесно.
— Точно това искам да проверя — отвърна Мърсър, окйто се качваше и слизаше с пробна цел в зоната на по-силното притегляне. — Тук вече е една десета от земната величина. Разликата наистина се чувства.
Той отиде или по-скоро се плъзна до края на площадката и освети с шлемовата си лампа политналата надолу втора част от стълбището. Там, докъдето стигаше лъчът светлина, не личаха никакви промени, макар че при внимателно проучване на снимките се виждаше как разстоянието между отделните стъпала намалява постепенно заедно с непрекъснатото нарастващата сила на притегляне. Очевидно стълбището бе сметнато така, че усилията при качване да са разпределени равномерно във всяка точка от неговото дълго извито тяло.
Мърсър погледна нагоре към центъра на Рама, който бе на два километра от тях. Бледото сияние на светлината и мъничките фигурки, изрязани върху нея, му се сториха ужасно далече. За първи път бе доволен, че не може да обхване с поглед цялата дължина на това огромно стълбище. Независимо от здравите си нерви и от липсата на въображение той не бе сигурен как ще реагира, ако се види да пълзи като насекомо по повърхността на една отвесна чиния, която е висока повече от шестнайсет километра, а горната и половина виси над него. Досега тъмнината му пречеше, а в този миг я почувствува почти като приятел.
— Без промени в температурата — докладва той на Нортън. — Все още малко под нулата. Както и очаквахме, въздушното налягане се повиши и сега е около триста милибара. Макар че съдържанието на кислород не е високо, въздухът е почти годен за дишане; някъде по-долу ще бъде съвсем добър и изследователската работа ще се облекчи твърде много. Какво откритие, а! Това е първият свят, в който няма да носим дихателни апарати. Ще взема глътка въздух.
В централната база Нортън почувствува леко безпокойство. Но именно Мърсър бе човекът, който знаеше какво прави. Той трябва да е взел вече достатъчно проби, за да остави някакво място за съмнение.
Мърсър изравни налягането, отпусна предпазната скоба на шлема и внимателно го открехна. Вдъхна предпазливо, а след това пое по-дълбока глътка.
Въздухът в Рама бе застоял и влажен, сякаш излизаше от прастар гроб, от който преди векове е изчезнала и последната следа от разложена жива материя. Дори и свръхчувствителният нос на Мърсър, привикнал от дълги години да изпробва системи за охрана на живота не само в границите на Допустимия риск, но и извън тях, не можа да долови позната миризма. Имаше някакъв съвсем слаб мирис на метал и той внезапно си припомни, че първите хора, стъпили на Луната, са докладвали за дъх на изгорял барут при повторната херметизация на лунния модул. Мърсър помисли, че в заразената с лунен прах кабина на "Ийгъл7 е имало миризма, подобна на миризмата в Рама.
Той уплътни отново шлема и очисти дробовете си от чуждия въздух. Реши да не го диша, тъй като тук не би издържал дори и планинар, привикнал към климата на Еверест. Няколко километра по-долу нещата ще бъдат съвсем други.
Какво още би могъл да направи на това място? Не се сети за нищо, освен да се порадва на слабата и
