убеден, че Карл отговаря най-добре на всички изисквания на операцията.
Мърсър, специалист по скафандри и охранителни жизнени системи, бе написал някои от типовите ръководства в тази област. Самият той бе изпробвал в опасни условия много видове принадлежности и снаряжение за космонавти и бе известен със своята необикновена регенеративна способност. Можеше да понижи само за миг пулса си с петдесет процента и почти да спре да диша в продължение на десет минути. Този малък, но полезен номер бе спасявал не един път живота му.
Но независимо от неговите способности и интелигентност той бе напълно лишен от въображение. За него най-опасните задачи и операции бяха само работа, която трябва да бъде извършена. Той никога не поемаше ненужни рискове и не притежаваше онова качество, което обикновено се нарича смелост. На работното му място имаше два надписа, определящи неговата философия: „Какво си забравил?“ и „Нека се справим с храбростта“. Полудяваше от яд, когато казваха, че е най-смелият човек в целия космически флот.
Изборът на Мърсър реши веднага въпроса за втория член на групата, който можеше да бъде само неговият неразделен придружител, лейтенант Джо Калвърт. Бе трудно да се разбере какво ги свързва. Подвижният, почти винаги неспокоен офицер-навигатор бе с десет години по-млад от своя невъзмутим и флегматичен приятел, който определено не споделяше неговия интерес към изкуството на ранното кино.
Никой обаче не може да предскаже къде ще падне мълния и още преди време Мърсър и Калвърт бяха установили здраво приятелство. Това бе напълно естествено. Другото, което излизаше от рамките на обикновеното, бе общата им съпруга на Земята, родила по едно дете и на двамата. Нортън се надяваше да я срещне някога; навярно тя беше забележителна жена. Триъгълникът с поне петгодишна история бе издържал и все още изглеждаше равностранен.
Двама души не бяха достатъчни за оперативна група. Още отдавна бе доказано, че трима са оптималният вариант; дори ако единият загине, вероятността за спасение на останалите е по-голяма, отколкото на сам човек. След продължителен размисъл Нортън се спря на техника, сержант Уилърд Майрън. Той бе фантастичен механик, който можеше да пусне всяко нещо в действие или да го конструира по-добре, ако се наложи; притежаваше и невероятен усет да разпознава невероятни детайли в някое съоръжение. По време на своята дълга едногодишна почивка като доцент бе отказал една назначение, мотивирайки се, че не желае да пречи на кариерата на по-заслужили офицери. Никой не прие сериозно това обяснение и по общо мнение амбициите на Уил получиха нула точки. Щеше да продължи да бъде сержант в космоса, но изпусна завинаги възможността да стане действителен професор. Майрън, подобно на безброй военнослужещи от сержантския състав преди него, бе открил идеалния компромис между власт и отговорност.
Бяха напуснали последния въздушен шлюз и се носеха по оста на пълна безтегловност на Рама, когато Калвърт се озова в плен на ретроспективен кинокадър, нещо, което му се случваше достатъчно често. Понякога се питаше дали не трябва да се лекува от този навик, но той не му създаваше никакви неудобства. Дори и най-скучната обстановка можеше да стане интересна благодарение на него, а може би някога той щеше да спаси живота му. Достатъчно бе да си спомни как са постъпили при подобни обстоятелства Феърбенкс, Конъри или Хироши.
Този път той бе близо до победата в една от ранните войни на двайсетия век: Мърсър бе сержант, който водеше тричленен патрул в ничия земя. Не бе особено трудно да си представят, че са в дъното на огромен черупковиден кратер, който по някакъв начин е бил красиво разкроен на множество възходящи площадки. Кратерът бе залян от светлината на три разположени далече едно от друго, дъговидни плазмени тела, които не хвърляха почти никаква сянка около себе си. Но зад ръба на най-далечната площадка започваха мракът и неизвестността.
Калвърт виждаше във въображението си съвсем ясно онова, което лежеше оттатък. Най-напред бе кръгообразната еднокилометрова плоскост. Три еднакви широки стълби, които напомняха на железопътни релси, я разделяха на три равни части, а стъпалата бяха вдълбани така, че нищо не затрудняваше придвижването. Целият комплекс бе съвсем симетричен и затова избраха за удобство онази стълба, която се оказа най-близо до въздушния шлюз Алфа. Стъпалата на стълбата бяха доста далече едно от друго, но това не бе пречка. Дори и в края на кръговия център, разположен на половин километър от оста, силата на притеглянето бе само една трийсета част от земното. Те носеха почти сто килограма принадлежности и охранително снаряжение, но се придвижваха съвсем леко, като се залавяха последователно с едната и другата ръка.
Командирът и охранителната група ги придружиха по водещите въжета, опънати между въздушния шлюз Алфа и ръба на кратера. Прожекторите бяха безсилни по-нататък, където се простираше мракът на Рама. Танцуващата светлина на шлемовите лампи им позволи да видят само първите няколкостотин метра от стълбата, която постепенно се стопяваше към плоската и безизразна равнина. Мърсър помисли, че трябва да вземе своето първо самостоятелно решение, за да си отговори на въпроса дали да се изкачва по стълбата, или слиза надолу по нея.
Въпросът бе важен. Те се намираха все още в зоната на безтегловност и мозъкът бе свободен да избере която и да е система за ориентация. С обикновено усилие на волята Мърсър можеше да се убеди, че гледа към хоризонтална равнина, към отвесна стена или над ръба на пропаст. Мнозина космонавти изпадаха в сериозни психически затруднения само защото избираха погрешни координати в началото на някаква сложна операция.
Мърсър реши да тръгне с главата напред, защото се чувстваше неловко от всеки друг начин на придвижване. Така ще може да вижда по-лесно пред себе си. В първите няколкостотин метра ще си въобрази, че се изкачва; по-нататък намаляващата безтегловност ще го принуди да обърне посоката в собственото си съзнание на сто и осемдесет градуса.
Той се хвана за първото стъпало и се придвижи по стълбата. Стори му се, че плува над морското дъно; дори усилията бяха по-малки, тъй като тук не се налагаше да преодолява обратно теглещата го вода. Движението бе толкова леко, че за миг се изкуши да тръгне бързо, но Мърсър имаше достатъчно опит, за да внимава в непознатата обстановка.
В шлемофона си чуваше равномерното дишане на двамата си спътници. Това бе достатъчно доказателство за доброто им състояние и той реши да не губи време за разговори. Чувстваше, изкушение да погледне назад, но предпочете да не рискува, преди да стигнат до площадката в края на стълбата.
Стъпалата бяха равномерно разположени през половин метър. Мърсър не се съобразяваше с техния порядък по време на тази първа част от изкачването, но ги броеше внимателно; някъде около двеста почувства осезателно първите признаци на силата на тежестта. Рама се въртеше и това започна да се долавя.
Когато той наброи четиристотин стъпала, прецени, че теглото му е около пет килограма или единайсет фута. Те не бяха никаква пречка, но постепенно му се стори неудобно да си въобразява, че се катери, когато всъщност нещо го теглеше нагоре.
Петстотното стъпало бе подходящо място за почивка. Започна да усеща как мускулите му реагират на непривичното напрежение, макар че сега Рама извършваше цялата работа, а той трябваше само да насочва тялото си.
— Всичко е в ред, капитане! — докладва той. — Току-що достигнахме средата на пътя. Джо, Уил, при вас как е?
— Чувствам се чудесно. Защо спря? — обади се Калвърт.
— Аз също — добави Майрън. — Но внимавайте за силата на Кориолис, започва да нараства.
Мърсър бе забелязал това. Когато се отделяше от стъпалата, той чувстваше как нещо се стреми да го отнесе надясно. Знаеше много добре, че се дължи на въртенето на Рама, а не на някаква тайнствена сила, която го отдалечава от стълбата.
Може би беше време да се обърне, след като понятието „долу“ бе вече добило физически смисъл. Трябваше да приеме неудобството от временна загуба на ориентация.
— Внимавайте — предупреди той, — обръщам се.
Хвана се за стъпалото, обърна тялото си на сто и осемдесет градуса и в същият миг го ослепиха светлините на неговите придружители. Високо над тях, този път в истинския смисъл на думата, той видя слаб отблясък покрай ръба на отвесната скала. Личаха силуетите на Нортън и на останалите от осигурителната група, които ги следяха напрегнато. Стори му се, че малките им фигури са много далече; той им махна
