забравена сила на тежестта. Все пак не си струваше да привикват към нея, след като им предстоеше да се върнат незабавно в безтегловността на централната база.
— Капитане, тръгваме обратно — докладва той. — Няма смисъл да продължаваме по-нататък до момента, когато ще сме готови да изминем целия път.
— Съгласен съм. Ще засечем времето, но се движете спокойно.
Мърсър прескачаше по три-четири стъпала наведнъж и си мислеше, че Калвърт бе съвсем прав; това стълбище е било построено за изкачване, а не за слизане. Беше действително приятно да се движат нагоре, стига да не се обръщат назад и да не мислят за главозамайващата стръмнина, която се издигаше по крива линия. След около двеста стъпала той започна да чувствува слаба болка в прасците и реши да намали скоростта. Останалите двама направиха същото и когато той се осмели да погледне бързо през рамото си, ги видя далече надолу по склона. Продължиха да се движат съвсем спокойно по пътя, който сякаш се състоеше от безкрайни редуващи се стъпки. Когато застанаха леко запъхтени на най-горната площадка, където започваше стълбата, разбраха, че са се изкачили само за десет минути. Починаха още десет и тръгнаха по последния отвесен километър.
Подскок, захващане, придърпване към стъпалото, и отново — подскок, захващане… Бе лесно, но толкова отегчително, че имаше опасност да забравят за сигурността. По средата на стълбата спряха още пет минути. Ръцете и краката започнаха да ги болят. Мърсър помисли още веднаж с благодарност, че виждат само мъничка част от отвесната повърхност, към която бяха прилепнали. Не бе особено трудно да си представят как стълбата ще свърши точно след онези няколко метра, докъдето стигаше кръгът светлина.
Подскок, захващане, подскок — и изведнъж стълбата наистина свърши. Озоваха се отново в безтегловния свят около центъра, където в тревога ги очакваха приятелите им. Цялото пътуване бе отнело по-малко от час и те се гордееха със скромния си подвиг.
Всъщност бе твърде рано за задоволство. При всичките си усилия не бяха изминали дори една осма част от това невероятно стълбище за циклопи.
11. Мъже, жени и маймуни
Нортън, командирът на кораба, отдавна бе решил, че някои жени не трябва да бъдат допускани на борда; безтегловността правеше с гърдите им неща, които действително влудяваха. Бедата бе достатъчно голяма дори когато те стояха на едно място; щом се раздвижеха нанякъде, започваха едни приятни полюлявания, които не би могъл да понесе никой мъж с гореща кръв. Нортън бе дълбоко убеден, че най- малко една сериозна катастрофа в космоса е била причинена от внезапно разсейване на екипажа, след като някоя дамаофицер без сутиен е преминала през кабината за управление.
Веднъж той сподели тази своя теория с корабната лекарка офицер Лаура Ърнст, без да й открива кой именно е насочил мисълта му натам. Всъщност не бе и необходимо, тъй като те се познаваха достатъчно добре. Бяха се любили веднаж на Земята, макар и много отдавна, в момент, когато бяха самотни и угнетени. Толкова много неща бяха се променили и за двамата, че вероятно никога нямаше да го повторят; все пак в тия работи човек никога не е напълно сигурен. И когато добре сложената военна лекарка се залюля в кабината, командирът усети летящия отклик от старата страст ; тя го разбра и двамата бяха щастливи.
— Бил — започна тя, — проверих състоянието на нашите планинари и ето моята присъда. Карл и Джо са в добра форма, защото всичките им показатели са нормални след извършената от тях работа. Но Уил е загубил от теглото си и има признаци на изтощение. Няма да те занимавам с подробности. Убедена съм, че не е изпълнявал всички необходими упражнения. Това не се отнася само за него. Всички гледат да се поизмъкнат от центрофугата. Ако продължат така, ще хвърчат глави. Моля те да се разпоредиш.
— Тъй вярно, госпожо. Има все пак някои извинения. Мъжете работиха много упорито.
— Наистина, що се отнася до пръстите и до мозъците. Но телата им не са извършили истинска работа в килограмометри. А точно това ще се наложи да правим, ако започнем да изследваме Рама.
— Е как, ще можем ли?
— Да, стига да пристъпим предпазливо. С Карл разработихме съвсем умерен вариант, според който ще се освободим от дихателните апарати след втората площадка. Това е, разбира се, невероятно хубаво и променя цялата програма на придвижването. Аз все още не мога да свикна с мисълта за чужд свят с кислород… Така че трябва да свалим само храна, вода и термозащитни костюми и да започнем. Спускането ще бъде лесно; струва ми се, че в по-голямата част от пътя ще се пързаляме по онзи удобен парапет.
— Наредих на Чипс да си поблъска главата върху шейна с парашутна спирачна система. Дори и да не я използува екипажът, с нея ще можем да свалим провизии и съоръжения.
— Чудесно. В такъв случай слизането ще отнеме десет минути наместо цял час. С изкачването е по- трудно. Бих искала да предвидим шест часа, от които два ще бъдат за почивка. По-късно, когато придобием опит и засилим някои мускули, ще намалим този срок чувствително.
— Как стои въпросът с психологическите фактори?
— Трудно е да се определи в такава непривична обстановка. Сигурно тъмнината ще бъде най-големият проблем.
— Ще монтирам прожектори в централната база. Освен личните лампи, всяка група, която се намира долу, ще бъде осветена винаги от лъча на прожектора.
— Добре, това ще помогне много.
— Друг въпрос е дали да изпратим първата група само до половината на пътя и благоразумно да я върнем обратно, или да слезем още с първия опит?
Ако разполагахме с повече време, щях да взема предпазни мерки. Но то е съвсем кратко и не виждам нищо страшно, ако изминем целия път и се огледаме за подробностите, щом стигнем на място.
— Благодаря, Лаура, това е всичко, което исках да зная. Ще натоваря старши-помощника да разработи детайлите. И ще наредя на всички да минават през центрофугата по двайсет минути на ден с натоварване от половин g. Това задоволява ли те?
— Не. Силата на притеглянето долу в Рама е цели шест десети, а аз искам да има по-голяма сигурност. Затова нека бъде три четвърти g…
— Уф!
— …по десет минути…
— Ще наредя.
— …два пъти дневно. — Лаура, ти си жестока и упорита жена. Да бъде, както искаш. Ще съобщя новината преди обед. Това ще развали апетита на мнозина.
За първи път командирът Нортън виждаше Карл Мърсър леко объркан. В продължение на петнадесет минути той разглеждаше с обичайната си компетентност въпросите, свързани с придвижването, но нещо очевидно го безпокоеше. В това време неговият капитан, комуто проницателността бе помогнала да се досети, чакаше внимателно да го чуе от устата му.
— Капитане — каза най-сетне Мърсър, — сигурен ли сте, че вие трябва да водите групата? Ако се случи нещо лошо, аз мога да бъда заменен значително по-лесно. Освен това аз се спуснах най-далече от всички в Рама, макар и само с петдесет метра.
— Наистина. И все пак време е командирът да поведе своята армия; освен това нали решихме, че при гази операция рискът няма да бъде по-голям, отколкото при първата. Още е първия сигнал за опасност аз ще се върна по стълбището достатъчно бързо, за да се класирам за участие в Лунните олимпийски игри.
Нортън почака да чуе други възражения и макар че те не последваха, Мърсър все още изглеждаше притеснен. Той го съжали и каза внимателно:
— Но съм готов да се обзаложа, че Джо ще ме изпревари на края.
Едрият мъж се отпусна, на лицето му се появи усмивка и той каза:
— Бил, все пак бих искал да вземете някой друг.
— Мислих за човек, който вече е слизал, а не можем да отидем и двамата. Колкото до хер доктор професор Майрън, Лаура каза, че е все още с два килограма над нормата. Дори и да си обръсне мустаците, няма да успее.
— Кой е номер трети?
