Среща с Рама

бе избирал дори при първото си излизане от космически кораб. Това бе смешно. Не бе усещал замайване дори когато висеше над бездни от не една светлинна година и не един мегапарсек разстояние, така че не трябваше да го безпокоят няколко кубически километра празно пространство.

Бе съсредоточил цялото си внимание над този въпрос, когато ограничителният амортисьор в края на въжето го принуди да спре с едва доловимо отскачане. Той отклони надолу втурналия се в празното пространство лъч на прожекторната лампа, за да разгледа мястото, откъдето бе тръгнал.

Можеше да се приеме, че кръжи над центъра на малък кратер, който всъщност представлява падина в основата на друг, по-голям вдлъбнат участък. Бе ограден от цяла система наклонени плоскости и площадки; те се издигаха нагоре до границата на светлината, а правилните им геометрични форми показваха, че са изкуствени. Той видя и изходите от другите две системи въздушни шлюзи, съвсем еднакви с третата.

И това бе всичко. В обстановката нямаше нищо смайващо. Всичко наоколо напомняше на изоставена мина. Заля го вълна на разочарование; след толкова много усилия той очакваше да направи някакво драматично откритие извън границите на познатото. Тогава си спомни, че погледът му обхваща само няколкостотин метра. Навярно в мрака бяха скрити повече чудеса, отколкото очакваше да намери.

Той докладва накратко обстановката на изпълнените с безпокойство свои придружители и добави:

— Изпращам осветителна ракета. Закъснение от две минути. Готово.

Хвърли с всички сили малкия цилиндър навън или нагоре и започна да брои секундите, докато предметът изчезваше постепенно в светлината на лъча. Изгуби се от погледа му, преди да е изминала и четвърт минута. Той стигна до сто, спусна светлинния отражател пред очите си и насочи камерата. Винаги бе отчитал правилно времето; този път му оставаха още две секунди, когато светлината избухна и заля всичко. Не остана никакво място за разочарование.

Дори и милионите свещи на мощната осветителна ракета не можаха да обхванат изцяло това огромно празно пространство, но той успя да улови общия изглед и да прецени неговите гигански мащаби. Бе застанал на дъното на кух цилиндър, широк най-малко десет километра и с неизвестна дължина. От своя наблюдателен пункт, разположен на самата централна ос, той съзря толкова много подробности по извиващите около него стени, че мозъкът му не можа да поеме повече от една незначителна частица от тях. Гледаше пейзажа на един цял свят, огрят от моментен блясък, и с усилие на волята се опитваше да го вгради в съзнанието си.

Насечените от площадки склонове на кратера се издигаха около него и се сливаха с безкрайната стена, която ограждаше небето. Но това впечатление бе невярно; той трябваше да се откаже както от земните, така и от космическите представи и да приеме нови координати.

Всъщност се намираше на върха, а не на дъното на този обърнат наопаки свят. Оттук надолу тръгваха всички посоки. Ако се отклони от центъра и се отправи към извиващата стена, която ще трябва да възприеме като нещо друго, силата на притегляне постепенно ще нараства. Във всяка точка от вътрешната повърхност на цилиндъра той ще може да стои изправен; краката му ще бъдат обърнати към звездите, а главата му ще сочи центъра на въртящия се барабан. Идеята бе достатъчно позната, тъй като още в зората на космическите полети центробежната сила е замествала липсващото притегляне. Единственото, което поразяваше тук, бяха мащабите. Диаметърът на най-голямата от всички орбитални станции, „Синксат Файв“, нямаше пълни двеста метра. Ще трябва да мине известно време, докато привикнат със сто пъти по-голяма мярка. Пейзажът в заграждащата го тръба бе изпъстрен със светли и тъмни полета, които с еднакъв успех можеха да бъдат гори, равнини, замръзнали езера или градове, но голямото разстояние и помръкващият блясък на ракетата скриваха всичко. Тесни линии, подобни на магистрали или точно очертани речни корита, се преплитаха в едва различима мрежа, а някъде далече, до самата граница на видимостта, се долавяше по-тъмен пояс. Той опасваше вътрешността на целия свят подобно на огромен кръг и Нортън изведнъж си спомни за митичния Океан, който според древните хора ограждал Земята.

Навярно тук морето бе още по-странно, защото трябва да следва формата на цилиндъра. Имало ли е в него вълни, течения, приливи, отливи и риби, преди да го смрази междузвездната нощ?

Светлината се разсипа в малки пламъци и угасна — мигът на разбулването бе отминал. Но Нортън знаеше, че докато е жив, в съзнанието му ще грее тази картина. Първото впечатление нямаше да изчезне, независимо от откритията, които бъдещето ще донесе. А историята щеше да запази за него славата на човека, погледнал за пръв път от себеподобните си към сътвореното от една чужда цивилизация.

9. Разузнаване

"Хвърлихме пет осветителни ракети с голямо закъснение надолу по оста на цилиндъра, така че можахме да заснемем цялата му дължина. Всички по-важни обекти са картографирани. Те имат вече и временни наименования, макар че не сме сигурни какво представляват повечето от тях.

Вътрешното пространство е дълго петдесет километра и широко шестнайсет. Двата края са оформени като чаши с доста сложна геометрична форма. Нарекохме нашия край Северно полукълбо и тук, по оста, изграждаме първата база.

От нея тръгват три радиални стълби, разположени през сто и двайсет градуса, всяка от които е дълга почти километър. Те достигат до една тераса или кръгообразна площадка, която обикаля по цялата дължина на чашата. От нея, като продължават по посока на стълбите, се спускат три огромни стълбища, кито свършват в равнината. Представете си чадър, чиито три единствени ребра са разположени на равни разстояния и ще получите правилна представа за този край на Рама.

Всяко от ребрата е стълбище, което се спуска стръмно от централната ос; наклонът му постепенно намалява към равнината. Нарекохме стълбищата Алфа, Бета и Гама; те не са непрекъснати; разделят ги пет други пръстеновидни тераси. По наша преценка всяко от тях има между двайсет и трийсет хиляди стъпала. По всяка вероятност ги използват само в случай на авария, защото е немислимо рамианите или съществата, които трябва да наричаме някак занапред, да не са предвидили по-подходящ достъп до централната ос на техния свят.

Южното полукълбо изглежда доста по-различно. В него няма стълбища и плосък център. Вместо тях по оста е разположен огромен шип, който стърчи в продължение на километри; около него има шест по-малки шипа. Не се сещам за какво служи това странно съоръжение.

Петдесеткилометровия цилиндър между двете полукълба нарекохме Централна равнина. Може би е странно да се нарече равнина нещо, което недвусмислено е закривено, но ми се струва, че имаме право. Когато стигнем до нея, тя ще оправдае името си; по същия начин и бутилката изглежда равна на някоя мравка, която пълзи в кръг по вътрешната й повърхност.

Най-странният обект в Централната равнина, тъмен пояс с широчина десет километра, я разполовява точно в средата. Прилича на ледена площ и затова го нарекохме Цилиндричното море. В средата му има остров, който е дълъг около десет и широк три километра; покрит е с някакви високи постройки. Нарекохме го Ню Йорк поради приликата му със стария Манхатън. Струва ми се, че не е град; напомня по-скоро на огромен завод или химическа инсталация.

Има и градове, а шест от тях са доста големи. Ако са предназначени за хора, във всеки от тях могат да живеят по петдесет хиляди души. Нарекохме ги Рим, Пекин, Париж, Москва, Лондон и Токио. Свързани са помежду си с магистрали и нещо, което напомня железен път.

В замръзналия скелет на този свят има достатъчно материал за цели векове изследователска работа. А на нас ни остават само няколко седмици за четирите хиляди квадратни километра. Аз не зная, дали ще намерим отговор на двете загадки, които започнаха да ме измъчват още с първите стъпки в този свят: „Кои са те и какво е станало с тях?“

@

Записът свърши. Членовете на комисията за Рама от Земята и Луната направиха почивка, за да се съсредоточат в картините и снимките, разпръснати пред тях. Бяха ги разглеждали в продължение на много часове, но гласът на командира на кораба добави в представите им онова, което нито една снимка не можеше да предаде. Нали самият той бе там и бе гледал със собствените си очи този невероятен обърнат наопаки свят в кратките мигове, когато осветителните ракети са разпръснали вековната тъмнина. Нали този човек ще застане начело на всички групи, които ще го изследват.

— Доктор Перера, навярно имате какво да споделите?

Посланникът Боуз бе изпаднал в кратко недоумение, тъй като трябваше да даде най-напред думата на