Земна светлина

погледат звездите и да се уверят, че всичко наоколо си е цяло-целеничко. Нелегалните екскурзии причиниха много главоболия на Садлър, но бързо се убеди, че намеренията на непокорниците са съвсем невинни. Най- сетне и директорът се усети — разреши ограничен брой от подчинените му да се качват в куполите в определени часове от денонощието.

Един от инженерите по захранването реши да организира залагане. Печалбата щеше да се падне на онзи, който познаеше докога ще трае необичайната обсада. Всички в Обсерваторията направиха залозите си, Садлър също — нарочно предсказа много продължително извънредно положение. После прочете внимателно кой на какво разчиташе в импровизирания тотализатор. Ако някой тук знаеше предварително верния отговор, едва ли би рискувал да спечели. Не научи нищо от залозите и се отказа от напразните напъни на ума си. Сам се удивяваше на криволичещите пътеки, по които се промъкваше мисълта му. Вече се боеше, че няма да си възвърне способността да възприема света без подозрение и търсене на скрити намерения у всекиго.

Съсипващото духа очакване свърши пет денонощия след обявяването на тревогата. Горе наближаваше лунното пладне, Земята се бе превърнала в тънка ивичка отразена светлина и се намираше прекалено близо до Слънцето, за да я гледа човек с незащитени очи. А часовниците на Обсерваторията показваха полунощ и Садлър спеше дълбоко, когато Уогнъл нахълта да го буди.

— Ставай, ставай! — подкани го наежено. — Директорът иска да говори с теб! — добави ядосан, че го пращат насам-натам като момче за всичко. — Нещо се мъти, но Маклорин не иска да ми каже — оплака се, вторачен недоверчиво във виновника за ненадейното поръчение.

— Не съм сигурен дали и аз знам — промърмори сънливо Садлър, навличайки халата си.

Казваше самата истина и по коридора продължаваше да се чуди какво ли бе накарало директора да иска среднощната среща. Забеляза, че професорът сякаш се е състарил през последните дни. Вече не приличаше на енергичния властен дребосък, наложил непреклонно своите правила в Обсерваторията. На някога безупречно чистото бюро дори имаше разхвърляни документи.

Щом секретарят излезе от кабинета с видимо нежелание, Маклорин попита нервно:

— Какво търси Карл Стефансон на Луната?! Садлър примига. Съзнаваше смътно, че още не се е събудил напълно. Може би затова отговори:

— Дори не знам кой е. А трябва ли? Директорът го изгледа учуден.

— Мислех, че вашите хора са ви предупредили за пристигането му. Той е един от най-способните ни физици, особено в неговата тясна област. От Средищния град току-що ме предупредиха, че корабът му е кацнал… а ние трябва да го откараме незабавно в Маре Имбриум до онова място, което те нарекоха „Проект Тор“.

— Че защо да не отлети дотам с местна ракета? Защо намесват и нас?

— Полетите били спрени и не могат да подготвят нищо за излитане в близките шест часа. Затова ще го пратят по монорелсовата линия, а накрая ние го поемаме с един от нашите трактори. Поискаха да възложа това на Джеймисън, защото всички знаят, че най-добре се оправя с тракторите. Пък и само той в обсерваторията е стигал чак до този „Проект Тор“…

— Продължавайте — подкани го Садлър, макар да знаеше вече какво ще последва.

— Нямам доверие на този човек! Не е разумно да го изпращаме с такава очевидно важна задача.

— Друг няма ли да се справи?

— Не и за малкото време, с което разполагаме. Бързото придвижване по такъв терен изисква уникални умения. Нямате представа колко е лесно да се загуби човек в онази пустош при всичките ни системи за ориентация!

— Ясно, май няма друг подходящ кандидат освен Джеймисън. Но защо смятате, че е опасно той да свърши работата?

— Наслушах се на приказките му в салона. Не се съмнявам, че и вие сте го чул! Изобщо не крие симпатиите си към Федерацията.

Садлър не отделяше поглед от Маклорин. Възмущението — почти избиващо в ярост — в думите на дребосъка го смути и изненада. И в ума му се мярна мимолетно подозрение: дали пък професорът не се опитваше да отклони вниманието от себе си?

Смътното недоверие обаче избледня скоро. Садлър проумя, че няма защо да търси нечисти подбуди. Маклорин беше изтощен и пренапрегнат. Отдавна се досещаше, че зад коравата фасада на директора се крие малък човек не само по ръст, но и по дух. И сега реагираше по детски на изопнатите си нерви — плановете му бяха съсипани, цялата програма спряна, дори скъпоценното му оборудване можеше да пострада. За всичко беше виновна Федерацията и всеки, който не се съгласяваше веднага с това, непременно беше потенциален враг на Земята.

Разбира се, съчувстваше на Маклорин, обаче си напомни, че трябва да се държи много предпазливо и благоразумно с човек на ръба на истерията.

— Какво бихте искал да направя аз? — попита с най-безстрастния си тон.

— Искам само да ми кажете дали сте на същото мнение за Джеймисън. Не се съмнявам, че сте му отделил много време в разследването си.

— Забранено ми е да обсъждам с друг предположенията си, защото често се опират само на слухове и догадки. Но според мен искреността на Джеймисън говори в негова полза. Сам знаете, че има голяма разлика между несъгласието с правителството и държавната измяна.

Директорът помълча намусен, накрая тръсна глава.

— Рискът е твърде голям, не мога да поема такава отговорност.

„Ей, че препъникамък се намери!“ — мислено възкликна Садлър. Нямаше никакви официални пълномощия, не можеше да наложи волята си над Маклорин. А и никой не му изпрати нови указания. Хората, решили да пратят Стефансон до „Проект Тор“ с помощта на Обсерваторията, дори не подозираха с какво се занимава тук Садлър. Още много имаше да се желае във взаимодействието между разузнаването и отбраната…

Въпреки това ясно разбираше какво е длъжен да направи. Щом големите шефове бяха решили, че онзи човек трябва веднага да попадне в Маре Имбриум, изглежда знаеха какво правят. И щеше да му помогне, дори ако се налагаше да излезе от ролята си на пасивен наблюдател.

— Ето какво ви предлагам — изрече решително. — Повикайте Джеймисън тук и му обяснете положението. Попитайте го би ли се съгласил доброволно да свърши тази работа. Аз ще слушам разговора от съседната стая и после ще ви кажа дали според мен е безопасно да възложите задачата на него. Смятам, че ако се съгласи, ще направи необходимото. Иначе веднага ще откаже. Не вярвам, че е способен на коварство.

— Ще ми дадете ли мнението си официално, с подпис?

— Да, няма проблем! — нетърпеливо отсече Садлър. — И ако ми позволите да ви посъветвам… Постарайте се да не покажете на Джеймисън, че го подозирате. Няма значение как се отнасяте към него, опитайте се в следващите минути да бъдете безпристрастен.

Маклорин отново поумува и вдигна рамене примирено. Включи разговорната уредба.

— Уогнъл, веднага ми доведи Джеймисън!

На чакащия в съседната стая Садлър му се стори, че минаха часове. После чу стъпките на влизащия Джеймисън, а Маклорин каза:

— Извинявай, че те будя посред нощ, но имам спешна задача за теб. За колко време можеш да стигнеш с трактор до Прохода на търсачите?

Садлър се усмихна, щом чу как стъписаният астроном ахна. Проходът на търсачите беше в южната стена на Платон, точно над Маре Имбриум. И никой не се натискаше да попадне в него с трактор — предпочитаха по-обиколния маршрут няколко километра на запад. Оттам обаче минаваше монорелсовата линия и през лунния ден пътниците виждаха една от най-прочутите гледки на Луната — панорамата на „морето“ с далечния остър зъб на Пико, щръкнал над хоризонта.

— Ако прекалявам със скоростта — за не повече от час. Дотам са само четиридесет километра, но теренът е труден.

— Чудесно. Току-що получих съобщение от Средищния град. Искат да тръгнеш незабавно. Знаят, че по-добър от теб нямаме, а и вече си бил на мястото.

— Кое място?