— Където е „Проект Тор“. Названието не си го чувал, но така го наричат.
— Слушам ви внимателно — гласът на астронома сякаш звънна от напрежение.
— Ето какво трябва да се направи. Необходимо е един човек да стигне възможно най-бързо от града до Тор. Искали са да го стоварят там с ракета, но има някаква повреда. Затова го пращат насам по линията, а за да спестим време, ти ще го посрещнеш в прохода и ще го откараш. Има ли нещо неясно?
— Ами да… Защо от Тор не го приберат с някой от своите трактори?
Садлър се зачуди дали Джеймисън вече започва да се дърпа, но премисли. Въпросът беше съвсем уместен.
— Ако погледнеш пак картата — възрази Маклорин, — ще се убедиш, че само в прохода е удобно да причакаш вагона. А и както изглежда, техните водачи не са опитни. Ще изпратят трактор за всеки случай, но ти сигурно ще си закарал човека, преди те да допълзят до прохода.
Последва дълга пауза. Може би младият мъж наистина се вглеждаше в картата.
— Ще се опитам да стигна бързо — промърмори накрая, — само че първо бих искал да знам защо е толкова спешно.
„Критичният момент. Дано Маклорин се държи както го помолих…“
— Да, имаш право да знаеш. Човекът, който трябва веднага да отиде до Тор, е доктор Карл Стефансон. Възложена му е задача — жизненоважна е за сигурността на Земята. Само това знам.
Раменете на Садлър се стегнаха от напрежение, докато се вслушваше в тишината. Ама че избор се стовари на главата на Джеймисън… В момента астрономът осъзнаваше, че едно е да заклеймяваш политиката на Земята в празни спорове, а съвсем друго — да откажеш помощ и с това може би да допринесеш за разгрома й. Садлър бе чел някъде сентенцията, че преди началото на всяка война има прекалено много пацифисти, а след това — прекалено малко. Джеймисън трябваше да се примири с факта, че логиката и верността невинаги подсказват едно и също.
— Ще тръгна — изсумтя накрая.
— Помни, че имаш свобода да избираш! — настоя Маклорин.
— Нима? — промърмори астрономът, но без злоба, сякаш само мислеше на глас.
— Кого ще вземеш за резервен водач? — попита директорът.
— Уилър. Беше с мен предишния път.
— Добре. Върви да го събудиш, а аз ще се обадя в гаража да ти подготвят трактора. И… желая ви късмет!
— Благодаря.
Садлър изчака Джеймисън да излезе и се върна в кабинета. Погледът на Маклорин издаваше колко е изтощен.
— Е, какво ще кажете?
— Мина по-добре, отколкото очаквах. Мисля, че намерихте най-верния тон в разговора.
Не се опитваше да поласкае директора, а беше искрено изненадан от сдържаността му. Нямаше сърдечност, но не се почувства и враждебност.
— Много ми олекна — измънка Маклорин, — че той избра Уилър. На него имам доверие.
Колкото и да се тревожеше, Садлър едва преглътна смеха си. Беше убеден, че доверието на директора в Конрад Уилър се основава единствено на откритата от него свръхнова, оправдала съществуването на уреда, създаден от самия Маклорин. Защо да укорява учените, че като всеки друг са склонни да се поддават на пристрастията си?
Прозвуча сигналът на разговорната уредба.
— Господин директор, тракторът тръгва. Сега им отваряме външната врата на шлюза.
Маклорин неволно се озърна към часовника.
— Бързо стана… — После се вторачи мрачно в Садлър. — Е, вече нищо не можем да променим. Надявам се горещо да сте прав в преценката си.
Непосветените рядко се замислят, че да караш по Луната през двуседмичния ден е по-неприятно, а и по-опасно, отколкото през нощта. Яростната светлина на Слънцето, несмекчена от плътна атмосфера, налага използването на силни филтри, а освен когато светилото е в зенита си, навсякъде има непрогледни сенки. Често те крият пукнатини, които при висока скорост няма как да избегнеш.
Още по-зле за Джеймисън беше, че караше на юг — почти право срещу Слънцето. Понякога условията се влошаваха толкова, че се движеше на зигзаг само за да не гледа в ослепителните отражения от гладките повърхности на скалите пред него. Не беше толкова страшно в прашните райони, но те се срещаха по- нарядко с изкачването към вътрешното подножие на каменната стена.
Уилър знаеше, че трябва да си мълчи през тази част от пътя. Приятелят му не биваше да се разсейва нито за миг. Най-сетне започнаха да се катерят към прохода. Далеч на хоризонта конструкциите на големите телескопи бележеха като крехки играчки мястото на Обсерваторията. Астрономът си спомни с горчивина, че в тях са вложени милиони часове изкусен труд, а сега не служеха за нищо. Можеше само да се надява, че някой ден великолепните творения ще продължат проникването си в безкрая на Вселената.
Стръмен склон закри равнината, Джеймисън зави надясно и пое по тясна долина. Много по-нагоре вече се виждаше монорелсовата линия. Оттук беше невъзможно да я достигнат, но минеха ли веднъж през прохода, щяха да спрат само на няколко метра от нея.
Повърхността беше особено неравна и несигурна, но водачите на минавалите преди трактори бяха оставили ясни знаци. Джеймисън вече често включваше фаровете, защото се движеха в сенките. Предпочиташе този терен пред осветената от Слънцето равнина — прожекторите бяха монтирани на високи поставки над покрива на трактора и го улесняваха да открива навреме ямите. Уилър скоро се зае с тях, за да му помогне. Играта на овалните светли петна по скалите го очароваше. Самите лъчи изобщо не се виждаха и сякаш твореше вълшебство.
Минаха през Прохода на търсачите петдесет минути след като тръгнаха от Обсерваторията и съобщиха по радиото къде са. Оттук трябваше да се спуснат само още няколко километра, за да доближат линията.
— Е, поне не ги накарахме да чакат — доволно подхвърли Уилър. — Ще ми се да знам обаче за какво е цялата щуротия.
— А не е ли очевидно? Стефансон е най-големият ни спец по радиационна физика. Ако ще има война, ясно ти е какви оръжия ще вкарат в действие…
— Не съм се замислял точно за това. Досега не предполагах, че положението е толкова лошо. Сигурно ще изстрелват управляеми ракети.
— Непременно, но очаквам да имаме и нещо по-добро. Приказките за радиационни оръжия продължават цели столетия. Който е искал да ги има, можел е да си ги направи.
— Ей, само не ми казвай, че вярваш в лъчите на смъртта!
— Защо пък не? Не знам какво си запомнил от учебниците по история, но именно един вид лъчи на смъртта са погубили хиляди хора в Хирошима. И е станало преди два века.
— Вярно, обаче срещу такова нападение има и защита. Нима си въобразяваш, че с подобен лъч ще причиниш сериозни повреди?
— Зависи от разстоянието. Ако е само няколко километра, всичко е възможно. Не забравяй, че вече умеем да генерираме огромна мощност. Вероятно са се научили и как да съсредоточават цялата енергия само в една посока. Просто досега нямаше стимул някой да се занимава с това. Но откъде да знаем какво са измислили в тайните лаборатории, пръснати навсякъде из Слънчевата система?
Преди Уилър да отговори, забеляза далеч в равнината блестяща точка. Доближаваше ги невероятно бързо, сякаш беше метеор. След минута виждаха ясно тъпия нос на цилиндъра, понесъл се над единствената си релса.
— Не е зле да изляза и да му помогна в прехвърлянето при нас — сети се Джеймисън. — Нищо чудно за пръв път в живота си да е навлякъл скафандър. Трябва да има и някакъв багаж.
Уилър се настани на неговото място и видя как приятелят му мина внимателно по скалите към линията. Вагонът скоро спря до него, аварийният люк се отвори и един човек стъпи неуверено на лунната повърхност. Веднага личеше, че досега не е попадал в толкова слабо гравитационно поле.
Стефансон носеше дебело куфарче и голяма дървена кутия, явно се стараеше да ги опази на всяка цена. Не позволи на Джеймисън да ги вземе от ръцете му, а кимна към сака, с който се изчерпваше неговият
