багаж.
Двамата слязоха по склона и Уилър им отвори въздушния шлюз. Щом остави пътника си, цилиндърът се устреми на юг и не след дълго изчезна от погледа му. Онези вътре май много бързаха да се приберат в града.
Уилър не бе виждал досега монорелсов вагон да се движи с такава скорост. За пръв път го споходи смътно предчувствие за бурята, която трупаше мощ над спокойната, обляна в слънчеви лъчи равнина. Предполагаше, че не само те тримата в трактора си ще поемат към „Проект Тор“.
И позна. Далеч в Космоса, високо над плоскостта на еклиптиката, в която обикаляха Земята и останалите планети, командирът на експедиционния корпус на Федерацията готвеше малкия си флот за решителния удар. Корабите на комодор Бренан — до неотдавна професор по електроинженерство в университета на Херперус — кръжаха над Луната като орел, готов да се спусне върху жертвата си.
Комодорът очакваше само сигнал, който още се надяваше да не чуе никога.
ГЛАВА 15
Доктор Карл Стефансон не губеше време в съмнения дали е смел човек. Досега в живота си не се бе сблъсквал с необходимостта да прояви първобитна добродетел като физическата храброст. Само изпитваше леко учудване, че е толкова невъзмутим. След няколко часа най-вероятно щеше да е мъртъв. Тази представа го дразнеше, но не го плашеше. Толкова работа искаше да свърши, а още колко свои хипотези имаше да проверява… Наистина щеше да е чудесно, ако би могъл да се върне отново към научните си изследвания след изтощителния и досаден маратон през последните две години. Вдигна рамене. Каква полза от сънищата наяве? Засега имаше твърде нищожна надежда дори да оцелее.
Отвори куфарчето си и извади многократно нагънатите схеми и диаграми на модулните връзки. Стана му весело, като забеляза любопитния поглед, с който Уилър надничаше към големите листове, отбелязани навсякъде с едри надписи СЕКРЕТНО. Все едно, вече нямаше защо да трепери над тайните, а и ако не бе измислил всичко това, също не би го разбрал, особено за броени минути.
Пак се озърна, за да провери дали кутията е закрепена както трябва. Не самонадеяността, а трезвата преценка му подсказваше, че вътре е бъдещето на не един свят.
Бе разменил само няколко любезни думи с Джеймисън и Уилър — благодари им за помощта. Не знаеше за тях нищо, освен че са астрономи в Обсерваторията, пожелали по своя воля да предприемат опасното пътуване. Щом бяха учени, значи сигурно ги гризеше желанието да разберат какво прави той тук. Не се изненада, когато Джеймисън отстъпи мястото пред контролното табло на своя колега и седна до него.
— Нататък вече няма толкова трудни участъци — увери го младият астроном. — Ще пристигнем в Тор след двайсетина минути. Това задоволява ли ви?
— Напълно — кимна Стефансон. — Не се и надявах да стигна навреме, след като онази проклета ракета се повреди. Нищо чудно да получите медал за това.
— Перспективата никак не ме блазни — студено отвърна Джеймисън. — Само искам да знам, че съм постъпил правилно. Сигурен ли сте, че и вие искате същото?
Стефансон го изгледа учудено, но бързият му ум прецени положението само за секунда. Имаше такива хора и сред помощниците му. Ах, тези идеалисти — вечно ги измъчва въпросът кое е правилно и кое добро! После остаряват и забравят. Не знаеше дали да смята равнодушието на зрялата възраст за трагедия или за благословия…
— Все едно искате от мен — отвърна спокойно — да ви предскажа бъдещето. Няма човек на този свят, който би могъл да предвиди дългосрочните последици от постъпките си и да отсъди добри ли са или лоши. Аз обаче работя за отбраната на Земята и ако някой нападне пръв, това ще е Федерацията. Мисля, че ще ви бъде от полза да не забравяте кой е агресорът в този случай.
— А ние не ги ли предизвиквахме непрекъснато?
— Вероятно и в такова твърдение има нещо вярно. Но вие смятате гражданите на Федерацията за вдъхновени първооткриватели, изграждащи възхитителна, съвсем нова цивилизация по другите планети. Не искате да си спомняте, че могат да бъдат твърде корави и безсъвестни. Не ни ли изхвърлиха от астероидния пояс, като отказаха да превозват необходимите за нашите изследователи запаси, освен на кожодерски цени? И си помислете дали не ни отнеха почти напълно възможността да пращаме свои кораби отвъд орбитата на Юпитер. Ами че те на практика ни отрязаха от три четвърти от Слънчевата система! Ако и сега им дадем всичко, което искат, ще станат непоносими. За съжаление сами си просят един хубавичък разгром. Надяваме се да им дадем добър урок, и то задълго. Уви, и до това се стигна, но вече не виждам друг изход… — Погледна си часовника. — Имате ли нещо против да пуснете новините? Искам да чуя какво е станало през последните часове.
Джеймисън се пресегна и завъртя регулатора, за да насочи антената към Земята, после включи приемника. Имаше доста силен шум от слънчевите смущения, но мощността на станцията позволяваше думите да се чуват ясно, а и сигналът не заглъхваше.
Отначало обаче почакаха доста дълго, Джеймисън засили докрай звука и се усъмни, че приемникът работи нормално. Говорителят закъсня с цяла минута и този път гласът му не беше толкова безстрастен.
— Слушате предаване от Земята. От седалището на правителството в Хага получихме следната информация: „Трипланетната федерация уведоми земните власти, че възнамерява да превземе определени райони от Луната и че всеки опит за съпротива ще бъде смазан със сила. Правителството ще вземе необходимите мерки, за да предотврати подобни посегателства. Ще ви осведомяваме за развитието на събитията веднага щом научим нещо ново. В момента е важно да подчертаем, че няма непосредствена заплаха, тъй като вражеските кораби са на най-малко двадесет часа път от Земята.“ Чухте правителственото съобщение. Слушайте на тази честота за още новини.
Последвалото мълчание изненада и тримата. В кабината на трактора се разнасяше само съскането на носещата вълна и шумът от слънчевата радиация. Уилър бе спрял возилото, за да чуват по-добре. Озърна се към спътниците си. Стефансон пак бе забол поглед в схемите, разстлани на коленете му, но явно не можеше да се съсредоточи. Джеймисън още стискаше регулатора на звука. Изведнъж се размърда. Без да каже и дума, махна на Уилър, че ще кара оттук нататък.
На Стефансон му се стори, че измина цяла геоложка ера, преди Уилър да му подвикне:
— Вижте, почти стигнахме! Гледайте ето натам — право напред!
Той се взря в нашарената от ями и пукнатини повърхност. Поклати глава. Ама че бойно поле… Разбира се, ширналата се равнина от лава и метеоритен прах мамеше със своята безплодност. По-надолу природата бе скрила богатства, които хората бяха напипали чак след две столетия напразни надежди. Нямаше ли да е по-добре за всички, ако не ги бяха открили…
До огромния метален купол оставаха два-три километра. Оттук изглеждаше изумително — една част беше погълната от толкова плътна сянка, че сякаш някой бе разрязал полузаровеното кълбо с великански нож. Наоколо не се мяркаше никой, но Стефансон знаеше, че вътре кипи трескаво оживление. Стискаше палци помощниците му да са довършили подготвителната работа.
Започна да наглася отново шлема на скафандъра си, който изобщо не свали през цялото време в трактора.
— Щом ме докарахте до целта, дължа ви поне обяснение какво става тук. — Посочи бързо наближаващия купол. — Това място започна като мина, каквато всъщност си остава. Постигнахме нещо за пръв път — пробихме дупка сто километра надолу, минахме през цялата кора на Луната и се добрахме до наистина скъпоценни залежи от тежки метали.
— Сто километра?! — неволно възкликна Уилър. — Невъзможно! Нито един сондаж няма да остане проходим при такова налягане.
— Възможно е! — натърти Стефансон. — Не остана време да ви обясня конкретната технология, пък и не е в моята област. Но си припомнете, че на Луната можете да стигнете шест пъти по-дълбоко, отколкото на Земята, преди налягането да стане непреодолимо. А това е само част от пътя към успеха. Най-важната хитрост е, че със самото пробиване надолу сондажният отвор се запълва с тежко силиконово масло, което има същата плътност като околната скала. Колкото и надълбоко да стигнете, налягането се изравнява, дупката изобщо не се запушва. Както е с всички прости и гениални идеи, нужен беше упорит труд, за да се
