количество топлина, за да започне конвекцията. А при прегряването от нашата машина горе сигурно се вижда цяло гейзерче… Това ще улесни групата по издирването, ако опрем до тяхната помощ.
Поне това ги успокои донякъде. Имаха кислород и храна за няколко седмици — нито един трактор не потегляше без внушителни аварийни запаси. А и в Обсерваторията знаеха приблизителното място, където да ги търсят. Само че тук скоро можеше да стане напечено и колегите им да мислят за собственото си оцеляване…
Джеймисън пак включи двигателя. Невъзможно беше да познаят колко още им остава да се мъчат. А Уилър упорито гонеше от ума си представата, че двигателят може да се повреди. Веригите стържеха по скалното дъно, целият трактор се друсаше и трепереше от претоварване.
Мина почти час, докато посмяха да повярват, че има надежда. Предницата се издигаше все повече, но как да преценят колко са затънали? Или щяха да видят Слънцето в следващия миг… или да се влачат като охлюв още стотина метра.
Спираха все по-често — това сигурно помагаше на двигателя, но не и на нервите им. По едно време Уилър попита направо какво биха могли да измислят, ако закъсат в ямата.
— Изборът не е богат — изсумтя Джеймисън. — Седим си кротко и чакаме да ни отърват… Няма да сме обречени, както вече си мислиш, защото следите ни свършват при ямата и показват ясно къде сме хлътнали. Другата възможност е да излезем от трактора.
— Какво?! Да не си превъртял?
— Напротив. Знам, че други вече са успявали в подобна ситуация. Все едно се спасяваме от потънала подводница.
— Вцепенявам се от ужас, като си помисля да плувам в тази гадост!
— Напълно те разбирам. Като хлапе попаднах под малка лавина и помня какво ми беше, докато се измъкна. Единствената опасност е да загубим чувството си за ориентация и да се въртим в кръг, докато се изтощим. Дано не се налага да опрем до този изход.
След още час кабината се подаде над повърхността на праха. Двамата посрещнаха Слънцето с лудешки крясъци. Не се бяха отървали окончателно — съпротивата на противното вещество намаляваше и Фердинанд стана по-бърз, но нищо не пречеше да попаднат в нова яма.
Уилър наблюдаваше с отвращение завихрянията по сивата плоскост наоколо. В някои мигове му се струваше, че се мъчат да излязат от локва гъста кал. Хрумна му нелепа идея — защо да не предложи следващите модели трактори да са обтекаеми, за да имат по-големи шансове при такива злополуки? Кой конструктор би се сетил на Земята, че и това е необходимо?
Най-сетне Фердинанд се измъкна на сушата… макар че смъртно опасното езеро вероятно беше още по- сухо от обкръжаващите го скали. Останал без сили, Джеймисън опря глава на пулта. Уилър също се чувстваше изнемощял, но беше прекалено щастлив, за да го потиска състоянието му.
Зарадвани неописуемо от спасението, бяха забравили замалко, че са само на двайсетина километра от купола на „Проект Тор“.
Все пак имаха време да се отдалечат достатъчно. Но още щом потеглиха нагоре по съвсем лек наклон, се чу скрибуцащият писък на разкъсан метал и тракторът изведнъж се завъртя в кръг. Джеймисън веднага изключи двигателя.
— Толкова от нашия ферди — каза тихо. — Нямаме никакво право да мрънкаме. Ако дясната трансмисия бе предала Богу дух в ямата…
Не довърши, а се обърна към левия илюминатор, откъдето сега се виждаше изминатият път. Уилър също се вторачи натам.
Куполът още се виждаше на хоризонта. Вярно, провървя им, обаче им се искаше и извивката на Луната да беше между тях и назряващата буря.
ГЛАВА 17
И до днес не са разкрити почти никакви подробности за оръжията, употребени в „Битката при Пико“, както я нарекоха историците. Известно е, че ракетите са имали нищожна роля. В космическите схватки всичко освен прякото попадение е напразно похабяване на боеприпаси, защото ударна вълна не съществува. Атомна бомба, избухнала само на няколкостотин метра, не причинява разрушения, а дори радиацията й е безвредна за добре защитените укрепления. Освен това и Земята, и Федерацията разполагаха с превъзходни средства за отклоняване на управляемите снаряди.
Решаваща роля имаха невеществените оръжия. Най-прости сред тях бяха йонизираните лъчи, генерирани направо от двигателите на корабите. Още от изобретяването на катодните тръби преди почти три века хората се учеха как да създават все по-концентрирани потоци заредени частици.
Естествено беше намерен и натрапващият се отговор на тази опасност. Същите електрически и магнитни полета, които пораждаха лъчите, можеха и да ги разпръскват.
По-страшни, но и по-трудни за конструиране бяха оръжията с чиста радиация. В това Земята и Федерацията също постигнаха изумителни успехи. Оставаше да се види кой си е свършил по-добре работата — развитата наука на Федерацията или мощната промишленост на Земята.
Във флагманския кораб на флота си, устремил се към Луната, комодор Бренан обмисляше своите предимства и слабости. Като всички пълководци в човешката история и той смяташе, че е потеглил на бой с по-малки сили от минимално необходимите. Всъщност изобщо не му се искаше да влиза в стълкновение.
Набързо преустроеният пътнически кораб „Еридан“ и основно преработеният товарач „Лета“ (вписани доскоро в регистъра на Лойд като „Зорница“ и „Ригел“) вече навлизаха в пространството между Земята и Луната по грижливо изчислени траектории. Бренан не знаеше дали все още могат да разчитат на изненадата. Дори да са ги забелязали, надяваше се, че противникът не знае нищо за третия и най-голям съд от ескадрата — „Ахерон“. За миг се поддаде на недоумението що за романтик и любител на митологията бе решил да кръсти така корабите. Вероятно пълномощникът Чърчил, който се опитваше да подражава във всичко на прочутия си прародител. И все пак имената бяха подходящи. Реките на Смъртта и Забравата — точно това можеха да донесат на мнозина само след няколко часа…
Лейтенант Къртис — един от малцината в екипажа, работили през целия си живот в Космоса — седеше пред комуникационния пулт. Вдигна ръка, за да привлече вниманието на командира си.
— Сър, току-що получихме съобщение от Луната. Предназначено е за нас.
Бренан едва не изпадна в шок. Нима противниците им се отнасяха към тях с такова пренебрежение, че да им натрият веднага носа, ако са ги засекли?! Погледът му се плъзна трескаво по текста, но след секунда си отдъхна.
„От Обсерваторията до Федерацията.
Искам да ви напомня, че при нас в Платон има незаменимо научно оборудване. И целият персонал се намира в Обсерваторията.
Маклорин, директор“
— Къртис, друг път не ме стряскайте така! Помислих, че съобщението е лично за мен. Не ми се мисли какво би станало, ако наистина можеха да ни открият от такова разстояние…
— Моля да бъда извинен, сър. Исках да кажа, че се обръщат към всички във Федерацията. Още го повтарят на своите честоти.
Бренан подаде листчето на началника на бойните операции капитан Мъртън.
— Какво мислиш? Бил си при тях, нали? Мъртън се усмихна кисело.
— Точно каквото може да се очаква от Маклорин. Първо техниката, после хората. Няма защо да се притесняваме за тях. Ще се постарая да не ги цапардосам. На сто километра са от целта и нещо би ги улучило случайно само при недопустимо отклонение. А и те са се заровили доста надълбоко.
Неумолимите цифри на часовника отброяваха последните минути. Уверен, че обвитият в мрак кораб засега остава незабележим за противника, комодор Бренан следеше как трите искрици, обозначаващи неговия флот, пълзят в сферичния екран на навигационния компютър. Само преди няколко години не би дръзнал да предположи, че ще държи в ръцете си съдбата на цели светове.
Мислеше не за мощта, която можеше да насочи към враговете си. Не се мъчеше и да познае какво място ще му отреди историята някой ден. Само се питаше безпомощно, както е с всеки войник преди първото му сражение, къде ли ще бъде утре по същото време…
