кораб угаснаха, щом съсипаните генератори престанаха да ги захранват. Другите оръжия на крепостта мигновено довършиха жертвата, откъсваха огромни парчета метал, изпаряваха бронята слой след слой. Останките полека се понесоха към Луната. Никой никога не научи какво спря свободното падане на кораба. Вероятно някоя повредена схема, защото беше невъзможно дори един човек от екипажа да е оцелял до този миг. Изведнъж „Лета“ се устреми на изток по права линия. Корпусът беше почти унищожен, виждаше се металният скелет. Сътресението от удара в повърхността стигна до Уилър минути по-късно, защото руината изчезна зад планините Тенерифе. Синкаво сияние затрептя отвъд хоризонта и астрономът видя как прашна стена пълзи с изумителна скорост по равнината, сякаш носена от ураган. Ударната вълна минаваше през скалите и подхвърляше прахоляка нагоре. Неумолимият безмълвен напор на стената би ужасил и човек, който не знаеше какво я е породило. Но накрая се оказа съвсем безобиден. Вълната мина с не по-голяма сила от лек трус. Прахът се слегна бързо.
Когато Уилър пак погледна, другите два кораба се бяха смалили в далечината до огнени точици над хоризонта. Вече се питаше дали няма да избягат… Внезапно защитните им екрани започнаха да се уголемяват с всяка частица от секундата — устремиха се право към крепостта. Лъчите им отново започнаха да разкъсват и разхвърлят лавата около купола.
Двата кораба завиха само на километър над целта си. За миг сякаш замряха в небето, после започнаха да се отдалечават. Уилър нямаше как да разбере веднага, че „Еридан“ е засегнат смъртоносно. Само видя, че едното светещо кълбо се движи много по-бавно. Безпомощно наблюдаваше как корабът започна да пропада към Луната. Не знаеше дали крепостта отново ще използва загадъчното си оръжие или защитниците й вече знаят, че е ненужно.
На десетина километра над повърхността екраните му като че избухнаха и корабът увисна беззащитен — черно торпедо в пространството, почти невидимо на фона на мрака. Тутакси се лиши от поглъщащото светлината покритие и от бронята под него. Корпусът се нажежи до червено, после светна в нетърпимо бяло. „Еридан“ рязко се завъртя с носа си към крепостта и се гмурна надолу. Уилър трепна, защото му се стори, че лети право към него. Веднага осъзна обаче накъде е насочил кораба неговият капитан, преди да умре.
Не удари точно в целта, но това като че нямаше особено значение. „Еридан“ се заби в езерото от лава и избухна, крепостта се изгуби напълно от погледа на Уилър, погълната от експлозията. Той не се съмняваше, че всичко е свършено. Отново зачака прашната стена да стигне до него. Този път сътресението беше толкова жестоко, че астрономът не успя да се задържи на крака. Нямаше как някой в крепостта да е оцелял. Остави полека огледалото, с което проследи сражението, и се надигна да погледне над ръба. Не знаеше, че развръзката предстои и ще настъпи на съвсем друго място.
Колкото и да си повтаряше, че е невъзможно, куполът не беше напълно унищожен, само че част от него беше откъсната. Имаше мъртвешки вид — защитното поле изключено, мощта смазана, гарнизонът загинал. И все пак бяха изпълнили задачата си. Последният кораб на Федерацията не се виждаше. Вече се изтегляше в посока към Марс с напълно повредени оръжия и двигатели на ръба на разрухата. Никога повече нямаше да се сражава, но през няколкото оставащи му часа имаше да изпълни една неподозирана от никого роля.
— Сид, това беше краят — обади се Уилър по радиото. — Вече можеш да погледнеш, ако искаш.
Джеймисън се измъкна от тясната си ниша на петдесетина метра от него, протегнал пред себе си детектора за радиация.
— Прекалено се е сгорещило наоколо — изръмжа недоволно. — Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре.
— Дали ще е много опасно да отскочим до Ферди и да се обадим на?… — започна Уилър, но онемя.
Мярна му се нелепата мисъл, че в равнината изригва вулкан. Огромен гейзер запращаше скални късове на километри нагоре. За миг се очерта на фона на безкрая като немислимо дърво, устремило се в небето, израсло от безплодните недра на Луната. После спадна със същата бързина и изчезна.
Хилядите тонове гъста тежка течност, запълвали най-дълбоката шахта, пробита някога от хората, най- сетне бяха стигнали до точката си на кипене със загряването на скалите. Мината издуха запушалката си по- зрелищно от всяко нефтено находище на Земята и доказа, че и без атомна енергия може да се уреди грандиозен взрив.
ГЛАВА 18
За Обсерваторията далечната битка не беше нищо повече от редки слаби трусове, които попречиха на някои от по-чувствителните уреди, но не повредиха нищо. Ущърбът за психиката на хората обаче беше несравнимо по-силен. Нищо не обезсърчава повече от неизвестността за изхода от решителна схватка. Ширеха се най-необуздани измислици, пред комуникационния център имаше тълпа. И предаванията от Земята бяха спрели — цялото човечество чакаше със затаен дъх да стихне яростното сражение, за да научи кой е надделял. Никой не бе очаквал, че победител и победен няма да има.
Маклорин не разреши веднага излизане на повърхността и след съобщението по радиото, че силите на Федерацията се изтеглят. Кратката и не особено ясна новина след безкрайно проточилите се часове не само позволи на всички да си отдъхнат, ами дори ги разочарова. В района на Обсерваторията радиоактивността се бе повишила съвсем незначително, всичко беше непокътнато. Разбира се, не знаеха какво е ставало от другата страна на Платон…
Настана буйно веселие, щом научиха, че Джеймисън и Уилър са живи. В бъркотията двамата бяха успели да се свържат чак след час с Обсерваторията през Земята. Забавянето почти довърши и без това оръфаните им нерви, защото се питаха през цялото време дали и колегите им не са пострадали случайно. А не посмяха да тръгнат пеша, преди да се уверят, че има къде да се приберат. Фердинанд вече беше прекалено радиоактивен, за да потърсят убежище в него.
Садлър чакаше в комуникационния център, когато връзката беше възстановена. Гласът на Джеймисън звучеше много отпаднало, докато описваше накратко битката и питаше какво да правят.
— Какво е равнището на радиацията в кабината и отвън? — веднага поиска да знае Маклорин.
Докато Джеймисън казваше числата, Садлър пак си помисли колко е странно, че сигналите трябва да минават чак през Земята, когато от двамата ги деляха само стотина километра. Не можеше да свикне с това трисекундно забавяне.
— Ще предам на медиците, за да решат отсега как да ви лекуват — увери Маклорин. — И казваш, че навън е четири пъти по-слаба, така ли?
— Да. Влизахме в трактора за малко, само когато опитвахме да се свържем с вас.
— Така… Най-добре е да изпратим трактор, а вие да го пресрещнете. Ще изберете ли някое място за срещата?
Джеймисън поумува.
— Нека карат към маркера на петия километър преди Прохода на търсачите, ние ще стигнем там горе- долу по същото време. Ще оставим радиостанциите в скафандрите на излъчване, няма как да се разминем.
Садлър изчака директорът да даде заповедите си и попита дали ще има място за още един пътник в трактора. Така би могъл да поговори с двамата астрономи възможно най-скоро. Още с пристигането им лекарите на Обсерваторията щяха да ги затворят в медицинския сектор, за да ги лекуват от лъчева болест. Нямаше сериозна опасност за здравето им, но Садлър се съмняваше, че някой ще може да припари до тях в близките дни.
Маклорин се съгласи веднага, но добави:
— Не вярвам да не се досещате, че така ще изгърмите прикритието си. Щом хората в трактора чуят с какво се занимавате, десет минути по-късно ще знае цялата Обсерватория.
— Обмислих внимателно положението си. Прикритието ми вече е безполезно.
„Ако не е било от самото начало“ — добави той кисело на ум.
След половин час научаваше от личен опит разликата между луксозното пътуване в монорелсов вагон и друсането в трактора. Скоро свикна с кошмарните наклони, по които водачът устремяваше возилото, без да му мигне окото. Освен задължителния екипаж от двама души с тях пътуваше и лекар, който разчиташе веднага да вземе и анализира кръвни проби от пострадалите, а и да им инжектира най-необходимите лекарства.
