на Земята. А атмосферата, която толкова бе пречила на колегите му от миналото, щеше да ги предпази от смъртоносното въздействие на бойните глави.
Не можеше да познае дали ракетите са улучили целта, но предполагаше, че ужасяващата експлозия се е разсеяла безвредно във вакуума. Ама че сражение… Дали изобщо щеше да зърне корабите на Федерацията? Несъмнено се бяха погрижили нито очи, нито уреди да ги откриват лесно.
Едва сега се сети пак да погледне към купола, с който ставаше нещо странно. Вече не беше само сферично огледало, отразяващо слънчевите лъчи. Все по-ярки отблясъци играеха по него с всяка секунда. Някъде от пространството стоварваха върху крепостта неимоверни количества енергия. А от корабите нямаше и следа.
Филтрите пак се пренастроиха, иначе Уилър би ослепял, ако наблюдаваше пряко купола. Чудеше се как ли ще отвърне крепостта на удара и дали изобщо би могла да го стори, докато я тормозят така. Забеляза, че около купола трепти ореол. В този миг гласът на Джеймисън прозвуча по радиото.
— Кон, виж — точно над нас!
Уилър отдели поглед от огледалото и вдигна глава към небето. За пръв път мярна кораб на Федерацията.
Не знаеше, разбира се, че това е „Ахерон“ — единственият космически съд, построен специално за бойни действия в пространството. Стъписа се, че го откри толкова близо над повърхността. А между кораба и крепостта като същински щит се разгоря светлинен диск — отначало мътночервен, после синкавобял, накрая и страховито виолетов, каквито бяха само най-горещите звезди. И подскачаше напред-назад, сякаш го уравновесяваха огромни сблъскващи се потоци енергия. Забравил опасността, Уилър се вторачи в бледия нимб около кораба, проблясващ ярко само където го улучваха оръжията на купола.
Не осъзна веднага, че още два кораба в чудати ореоли са се появили над него. Битката се развихряше — и двете страни провериха предпазливо възможностите си, сега обаче започваше истинското изпитание на силите.
Двамата астрономи зяпаха изумени щъкащите в небето огнени кълба. Знаеха добре, че стават свидетели на нещо много по-важно от оръжията. Двигателите на корабите пращаха в историята всичко останало, използвано досега в овладяването на Космоса. Спираха почти внезапно, после поемаха във всяка желана посока с учудващо ускорение. Имаха отчаяна нужда от тази пъргавина — макар и неподвижна, крепостта ги превъзхождаше несравнимо по могъществото си.
Преди милиони години разтопените скали бяха замръзнали, за да образуват Морето на дъждовете, но сега оръжията на корабите отново ги превръщаха в лава. Край купола изригваше светеща пара, когато лъчите на нападателите се впиваха в незащитения от нищо камънак. Още не беше ясно кой на кого причинява по-големи щети. Когато защитният екран на някой кораб започнеше да се нажежава, той веднага отскачаше с невероятно ускорение и минаваха няколко секунди, преди прицелните устройства на крепостта да го засекат отново.
И Уилър, и Джеймисън бяха смаяни, че сражението се води от толкова малко разстояние — не повече от стотина километра разделяха враговете.
Доста по-късно се сетиха за причината. Всички излъчващи оръжия имат един общ недостатък, наложен им от природата. Само при ракетите с взривяващи се бойни глави е без значение откъде ги изстрелваш. Попаднат ли в целта, все едно е дали са изминали десет или хиляда километра.
Но на двойно по-голямо разстояние мощността на лъча спада четири пъти заради разсейването му. Затова командирът на малобройната ескадра бе доближил крепостта колкото му позволяваше дързостта.
А куполът нямаше къде да се крие и трябваше да понася всичко, с което го обстрелваха нападателите. Няколко минути по-късно стана невъзможно да се гледа право на юг. Облаците изпарения от скалите се кълбяха все по-плътни. Уилър, наблюдаващ стълкновението през затъмнения си докрай шлем и с помощта на примитивния перископ, се стъписа. Около основата на купола се разтичаше кръг от лава, поглъщаше неравностите и дори ниските хълмчета, сякаш бяха буци восък.
Само тази плашеща гледка стигаше, за да проумее що за стихии вилнеят на броени километри от него. Достатъчно беше случайно отклонил се лъч да бръсне по убежището им, за да ги погуби като мушици в пламъка на свещ.
Трите кораба непрекъснато променяха положението си според някаква сложна тактическа схема, за да имат и най-изгодна позиция за атака, и да се опазят от ответния удар на крепостта. Няколко пъти минаваха точно над двамата приятели, Уилър се свиваше под леко стърчащия ръб на трапа, за да се скрие от отразената в щитовете радиация.
Джеймисън се отказа да го убеждава, че първата им грижа е да се опазят живи. Пропълзя нататък, където скалният навес го защитаваше по-добре. Чуваха се отлично по радиото и Уилър реши да не го лишава поне от разпалени описания на битката.
Не му се вярваше, че не са минали и десет минути от началото на сражението. Уилър оглеждаше предпазливо пламтящия на юг ад и изведнъж се заблуди за миг, че сияещото полукълбо се е разкривило. Помисли, че някой от генераторите се е повредил и защитното поле е загубило целостта си. После огледа отново езерото от лава, ширнало се на повече от километър, и разбра, че крепостта просто се е откъснала от основата си. Вероятно защитниците й дори не обръщаха внимание на това. Щом защитата им издържаше на звездни температури, защо да се тревожат за скромната топлина на някаква си разтопена скала?
А лъчите, с които се обстрелваха противниците, сега се виждаха, защото около крепостта вече нямаше вакуум. Кипящата магма отделяше огромни количества газове и смъртоносните светлинни линии шареха из все по-гъстата мъгла като прожектори. Уилър усети, че наоколо и върху него падат все повече дребни частици. Озадачи се, но скоро се сети, че скалните изпарения отново се кондензират, щом бъдат запратени в небето. Чудатата градушка не изглеждаше особено опасна засега, дори не спомена за нея на Джеймисън. Прецени, че изолацията на скафандрите им е достатъчно здрава и ще издържи. А и частиците изстиваха напълно, докато паднат в слабото притегляне.
Неустойчивата временна атмосфера около купола пораждаше неочаквани явления. Понякога към повърхността се виеха мълнии, изпразващи натрупания колосален статичен заряд. Дори те изглеждаха прекалено бледи в светещите облаци, които ги пораждаха.
Колкото и да беше свикнал с вечната тишина на Луната, Уилър тъй и не успя да приеме напълно, че огромните сили се сблъскват, без да се разнесе дори шепот. Понякога до него стигаше леко треперене на скалите, вероятно от падането на лавата. През останалото време все едно гледаше предаване по телевизор с изключен звук.
По-късно се проклинаше, че е бил достатъчно безразсъден да се изложи на такъв риск. В момента обаче бе забравил що е страх. Без да знае, запленяваше го гибелното величие на войната.
Учудваше се, че не успя да се отъждестви с никоя от воюващите страни. Във възбудата си възприемаше всичко като смайващо представление, подготвено за него — единствения зрител. Почти съжаляваше Джеймисън, който се лишаваше от несравнимото с нищо друго зрелище, за да не рискува живота си.
Всъщност обяснението беше просто. Уилър току-що се бе спасил от почти сигурна смърт и се залъгваше в опиянението си от битката, че нищо лошо не може да го сполети. Щом се измъкна от прашната яма, нямаше страшно.
Съхранилият разсъдъка си Джеймисън не се залъгваше. Не виждаше почти нищо, но ужасът и размахът на сблъсъка го разтърсиха. Твърде късно беше за угризения и въпреки това се бореше отчаяно със съвестта си. Ядосваше се на случайността, която го принуди против желанието му да определи бъдещето на човечеството. Още по-яростен гняв изпитваше към Земята и към Федерацията, позволили враждебността им да стигне до такава крайност. И се питаше мрачно какво ли има да става тепърва.
Уилър не можа да си обясни и след време защо крепостта протакаше толкова, преди да удари с главното си оръжие. Вероятно Стефансон — или който ръководеше отбраната — изчакваше нападателите да поизчерпят силите си, преди да изключи полето за милисекундата, в която заби скритата досега кама.
Уилър внезапно видя как плътна колона от светлина прониза небето. И си спомни слуховете, плъзнали из Обсерваторията — ето го тайнствения лъч. Нямаше време да размишлява колко нагло са нарушени познатите на хората закони на оптиката, защото се вторачи опулен в разрушения кораб над главата си. Лъчът мина през „Лета“ като през празно пространство.
Макар да се чувстваше страничен наблюдател, изтръпна от гледката — защитните екрани на огромния
