Никакви драматични преживелици — щом наближиха Прохода на търсачите, видяха мъничките силуети на двамата астрономи, които вървяха полека насреща. Нямаше тържествени церемонии, всички само си стиснаха ръцете.
Не потеглиха тутакси обратно към Обсерваторията, за да може лекарят да си свърши работата. Щом погледна екрана на анализатора, заяви на Уилър:
— През следващата седмица си на легло, макар че няма да имаш никакви трайни увреждания.
— Ами аз? — подсети го Джеймисън.
— Ти си направо за завиждане — поел си минимална доза. Ще гълташ хапове два дни и ще си кукуряк.
— Струваше си — бодро изтърси Уилър. — Една седмица в болница не е прекалена цена, за да гледаш Армагедон от първия ред. — Вече си беше позволил да повярва, че се е отървал, и попита неспокойно: — Какви са последните новини? Федерацията нападнала ли е другаде?
— Никъде — увери го Садлър, — а се съмнявам, че имат сили за това. В края на краищата постигнаха главната си цел — попречиха ни да извличаме метали от мината. Оттук нататък всичко зависи от политиците.
— Ей — сети се Джеймисън, — ти пък какво търсиш тук?
Садлър се усмихна.
— Все още правя проверките си, но може да се каже, че пълномощията ми са много по-неограничени, отколкото предполагахте.
— Да не си някой репортер от медиите? — настръхна подозрително Уилър.
— А, не позна. Не бих искал да…
— Аз пък знам кой си! — натърти Джеймисън. — Вършиш някаква работа в Сигурността. Вече са ми ясни някои неща, за които се двоумях.
Садлър го изгледа със сянка на раздразнение. Каза си, че младият астроном има удивителната дарба да затруднява околните с прямотата си.
— Няма значение, прав си. Искам колкото се може по-скоро да изпратя запис на вашия разказ. Разбирате ли, че сте единствените живи очевидци, ако не броим екипажа на последния оцелял кораб на Федерацията?
— Опасявах се, че е така. Значи всички в „Проект Тор“ загинаха?
— Да, но свършиха каквото се очакваше от тях.
— Каква загуба! И Стефансон, и другите с него… Ако не се бях съгласил да тръгна, може би още щяха да са живи.
— Той знаеше добре какво прави и сам избра участта си — сопна му се Садлър.
Джеймисън очевидно нямаше да понесе леко ролята си на герой.
През следващия половин час, докато доближаваха Обсерваторията, изкопчи от Уилър подробностите за битката. Астрономът не бе видял всичко заради принудата да използва импровизиран перископ, информацията му обаче щеше да е безценна за военното командване на Земята, макар и само за да разбере грешките си със задна дата.
— Най-много ме стъписа онзи лъч, с който унищожиха кораба. Е, да, може би само се заблудих, защото е невъзможно. Никакъв лъч не се вижда отстрани, когато минава през вакуума. А ти знаеш ли нещо повече?
— Не, за съжаление — излъга Садлър.
Естествено не му бяха обяснили подробно какви оръжия има в крепостта, но поне принципите на действие познаваше. Не се съмняваше, че е изглеждало като проблясващ за миг лъч — струя разтопен метал, изстреляна със стотици километри в секунда от най-мощните електромагнити, създадени някога. Тази страшна измислица имаше ограничен обсег, затова пък пробиваше с лекота полетата, предназначени да отблъскват обичайните атаки. Можеше обаче да се използва само веднъж на няколко минути, после гигантските кондензатори трябваше да се презаредят.
Нека астрономите сами си поблъскат главите над загадката. Не му се вярваше, че ще мине много време, преди да проумеят истината.
Скоро решетестите конструкции на телескопите се появиха на хоризонта. Заприличаха му на два старинни заводски комина с гъсто скеле около тях. Макар да беше отскоро в Обсерваторията, напълно споделяше загрижеността на астрономите нещо лошо да не сполети двата великолепни уреда, позволили на науката да опознае и простори във Вселената на стотици милиони светлинни години от Земята.
Гмурнаха се в сянката на висока отвесна скала, очите му се приспособиха към мрака и започнаха да различават звездите. Загледа се на север и забеляза, че Уилър прави същото.
Само едно, беше убеден Садлър. Каквито и знамения да се разгарят в небесата, човекът ще се занимава с делата си, затънал в безчувствено равнодушие. Сега беше съсредоточил вниманието си върху отношенията между планетите, звездите щяха да си чакат реда. Хората нямаше да изпитат истински потрес, каквото и да станеше в небето. След време щяха да постъпят и с цялата галактика така, както е най-добре за тях.
Спасените и спасителите не бяха особено разговорчиви през остатъка от пътя. Уилър очевидно започваше да изпитва последиците от психическия шок — ръцете му трепереха неудържимо. Джеймисън пък зяпаше Обсерваторията, сякаш я виждаше за пръв път в живота си. Садлър се отдели от групата, щом тройните врати на гаража се затвориха зад трактора. Забърза към стаята си, за да напише доклада. Разбира се, това далеч надхвърляше поставената му задача, но се радваше, че най-после ще може да свърши нещо полезно.
Споделяше чувствата на хората тук — бурята бе отминала и повече нямаше да се разбушува. Не го измъчваше унинието, от което не можеше да се отърве дни наред. Беше уверен, че и Земята, и Федерацията са се уплашили твърде много от силите, които отприщиха, и вече жадуват мир.
За пръв път, откакто го изпратиха на Луната, той си позволи да се замисли сериозно за своето бъдеще. Опасността от нападение срещу Земята вече изглеждаше нищожна. Нищо не заплашваше Жанет, може би скоро щеше да я види. Поне можеше да й съобщи къде е — нелепо беше да пази упорито тайната след тези събития.
И все пак една мисъл го тормозеше упорито. Неприятно му беше да оставя работата недовършена, а ето че нямаше да изпълни мисията си докрай. Какво ли не би дал, за да узнае имаше ли шпионин в Обсерваторията…
ГЛАВА 19
Корабът „Пегас“, понесъл в пространството триста пътници и шестдесет души екипаж, се намираше само на четири дни път от Земята, когато истинската война започна… и свърши. За няколко часа настъпи объркване и паника, защото дежурният по комуникациите приемаше всички предавания на Земята и Федерацията. Капитан Холстед беше принуден да укроти със сила някои от пътниците, които се разбунтуваха и настояваха корабът да ги върне на Земята, вместо да продължат към Марс и към несигурното бъдеще на военнопленници. Не че им се сърдеше — родната планета още се виждаше като красив сърп в небето, наблизо Луната приличаше на нейно по-малко копие. Дори и на повече от един милион километра ясно се виждаха проблясъците от битката, а това никак не помагаше пътниците да се успокоят.
Те обаче не разбираха, че законите на небесната механика нямат милост. „Пегас“ бе излетял наскоро и му оставаха още няколко седмици полет до Марс. Само че бе достигнал предвидената скорост и продължаваше по траектория, която неизбежно щеше да го събере с четвъртата планета под влияние на слънчевата гравитация. Нямаше връщане назад — за подобни маневри изобщо не би им стигнала реактивната маса. В резервоарите си „Пегас“ носеше достатъчно стрит лунен прах, за да изравни скоростта си с Марс в края на пътуването, както и за дребни корекции на посоката, ако бъдат необходими. Ядрените му
