реактори можеха да осигурят енергия за още десетина такива полета без презареждане… но ставаха безполезни, в случай че реактивните струи от дюзите секнат. С желание или не, хората в кораба щяха да продължат към Марс, сякаш се намираха във вече изстрелян снаряд. И капитан Холстед с право очакваше пътуването да е крайно неприятно за него.
Тревожният сигнал обаче заличи всякакви други грижи от главите на екипажа. Но какво би могъл да направи капитанът на космически кораб? В цялата история на астронавтиката имаше само три успешни спасителни операции.
Причините бяха две. Собствениците на корабите разтръбяват непрекъснато първата — сериозните инциденти в Космоса са изключителна рядкост. Почти всички нещастия стават при потеглянето или пристигането. Щом космическият съд поеме към целта си, не го застрашава почти нищо освен повреди в системите му. Вярно, дребни неприятности има винаги, а пътниците остават в блажено неведение за тях. Екипажите обикновено ги отстраняват бързо и лесно. Законите пък задължават конструкторите да предвидят няколко напълно отделени един от друг сектори в кораба и всеки от тях може да приюти хората при авария. Дори да се случи нещо по-лошо, пътниците прекарват няколко неприятни часа в теснотия, а вбесеният капитан се заяжда с главния инженер и го пришпорва да не се тутка, ами заедно с подчинените си бързичко да възстанови спокойствието.
Втората причина е много по-смущаваща — спасителните операции са редки, защото са почти невъзможни. Корабите се носят с огромна скорост по старателно изчислена траектория, а тя не допуска коренна промяна… което и пътниците на „Пегас“ вече научаваха от собствен опит. Маршрутът на всеки космически съд е уникален, друг не може да го повтори заради постоянно променящото се взаимно разположение на планетите. В пространството няма „пътища“ и „релси“. Рядко се случва корабите да се разминат на по-малко от милион километра. Дори тогава контактът помежду им е немислим — твърде различни са скоростта и посоката на движението им.
Всичко това сякаш припламна в съзнанието на капитан Холстед, когато получи съобщението. Прочете внимателно данните за положението и курса на повредения кораб и поклати глава. Сигурно радиосмущения бяха причината за тези нелепи числа. Нищо не можеше да се направи, нещастниците бяха твърде далеч от него.
Чак тогава забеляза името под съобщението. Досега си въобразяваше, че познава всички кораби в Слънчевата система, но това беше ново за него. Поседя озадачен над листчето и изведнъж се сепна — едва сега осъзна кой моли за помощта му…
В морето или в Космоса враждите нямат значение, ако някой изпадне в беда. Холстед веднага се обади в комуникационния център.
— Искам да говоря с техния капитан.
— Имаме връзка, сър. Говорете.
Той се прокашля неловко. За пръв път изпадаше в такова положение и се чувстваше потиснат. И през ум не му мина да злорадства, че няма с какво да помогне на врага.
— Тук капитан Холстед от „Пегас“. Твърде далеч сте, за да се насочим към вас. Нашите допустими граници за маневриране не превишават десет километра в секунда. И без да изчислявам, виждам, че е неосъществимо. Вие можете ли да предложите нещо? И ви моля да повторите данните за скоростта си, явно са неправилни.
Изтърпя със стиснати зъби забавянето на сигнала с цели четири секунди, но забрави напрежението, щом чу изумителния отговор.
— Тук комодор Бренан от „Ахерон“, крайцер на Федерацията. Потвърждавам данните за скоростта. Можем да ви доближим за не повече от два часа, сами ще извършим всички маневри. Имаме необходимата мощност, но трябва непременно да напуснем кораба след не повече от три часа. Загубихме отчасти контрол над реактора си, състоянието му става все по-нестабилно. Поддържаме го на ръчно управление и сближаването ще бъде безопасно поне още час, след като стигнем до вас. След това нищо не се знае…
Капитан Холстед никак не хареса плъзналата по гърба му ледена тръпка. Не можеше да си представи що за реактор имат на борда, щом са допуснали такава нестабилност. Затова пък знаеше добре какво може да означава повредата. Много особености на „Ахерон“ му бяха неясни — скоростта на първо място. Дългът обаче му подсказа какво преди всичко трябва да обсъди с комодор Бренан.
— „Пегас“ до „Ахерон“. Имам триста пътници на борда. Не мога да рискувам живота им, ако има опасност от взрив.
— Няма опасност, заклевам ви се. А и да се случи нещо непредвидено, системите за сигурност ще ни предупредят поне пет минути по-рано, ще имаме време да се отдалечим от вас.
— Добре. Ще наредя на моите хора да подготвят гъвкавия ръкав за свързване на шлюзовете.
Този път паузата беше забележимо по-дълга.
— Точно в това ни е проблемът. Изолирани сме в предната част на кораба, а тук нямаме въздушни шлюзове. Разполагаме с пет скафандъра за сто и двадесет души.
Холстед подсвирна стъписан и се обърна към навигационния офицер, преди да отговори.
— Е, наистина няма какво да направим за тях. Ще се наложи да срежат корпуса, за да излязат, и това ще е краят за всички, освен петимата в скафандри. Дори не можем да им дадем наши скафандри. Как да ги вмъкнем вътре, без да лишим хората от целия въздух в кораба?
Наложи си спокойствие и заговори.
— „Пегас“ до „Ахерон“. Какво предлагате?
Не му беше леко да разменя невъзмутимо реплики с човек, когото вече трябваше да смята за мъртвец. В Космоса традициите бяха още по-строги, отколкото в океана — петима щяха да напуснат живи „Ахерон“, но капитанът нямаше да е сред тях.
Холстед още не подозираше, че комодор Бренан има съвсем друга представа за бъдещето си и изобщо не е загубил надежда въпреки привидната безизходица.
Главният лекар вече обясняваше на екипажа какво им предстои.
— Слушайте внимателно какво ще правим — настоя дребният мургав мъж, който допреди броени месеци беше един от най-способните хирурзи на Венера. — Около нас има вакуум, а скафандрите са всичко на всичко пет. Този кораб е предназначен да воюва, не да превозва пътници. Все едно, да видим как ще се измъкнем. След два часа ще доближим „Пегас“. Късметлии сме — въздушните му шлюзове са достатъчно големи, за да вкарват и обемисти товари. Във всеки могат да се натъпчат наведнъж по тридесет, дори четиридесет наши хора…
Смехът отприщи напрежението, точно както се надяваше лекарят. Вдигна ръка и замахна с вик „Сега!“. Обща шумна въздишка, после тишина.
Щом започна да отброява секундите на глас, неколцина вдишаха. Останалите се предаваха един след друг, малцина упорстваха да изчакат цяла минута.
— Достатъчно — отсече хирургът. — Ей, вие, здравеняците, стига сте се инатили. Развалихте ми експеримента.
Хората наоколо пак замърмориха весело, отърсваха се бързо от отчаянието. Още не разбираха какво ги очаква, но поне имаше план, който им предлагаше надежда за спасение.
— Стана каквото очаквах — увери ги лекарят. — Опряхме и до най-важното. Да не пропусна да ви кажа, че сега дишаме почти чист кислород при налягане около 300 милиметра живачен стълб. Поемате повече кислород, отколкото на морското равнище на Земята, да не говорим пък за Венера или Марс. Ако някой се е шмугвал в тоалетната за една цигара, удоволствието наистина е било кратко — изгоряла е за секунди. Този път искам от вас да дишате учестено, за да пренаситите организма си с кислород. Щом дам знак, започвате
