уверете се дали тленните останки са добре погребани, преди да посмеете да стъпите отново на Шри Канда!
Маханайаке Тхеро се поклони едва забележимо.
— Ще бъде изпълнено… съгласно вашата воля!
— И още нещо! — Малгара се обърна към помощниците си. — Славата на фонтаните на Калидаса стигна дори до нас в Хиндустан! Да ги зърнем поне за малко, преди да потеглим към Ранапура…
Пушекът от погребалната клада на Калидаса в самото сърце на градините на удоволствията, където царят бе преживял не една и две радости, се изви към безоблачното небе и обезпокои хищните птици, които се сбираха от близо и далеч. Навъсен, но доволен, понякога преследван от внезапни спомени, Малгара наблюдаваше символа на своята победа как се издигаше спираловидно нагоре, провъзгласявайки на всички поданици, че на престола бе се възцарил нов господар.
Сякаш като продължение на старото им съперничество, водата на фонтаните предизвикваха огъня — подскачаха към небето и падаха, разлюлявайки огледалната езерна повърхност. Но много преди огънят да свърши своята работа, резервоарите се изпразниха и струите се сринаха в течна разруха. Преди да се вдигнат отново в градините на Калидаса, щеше да бъде загинал имперският Рим, армиите на Исляма щяха да прекосят Африка, Коперник щеше да детронира Земята като център на Вселената, щеше да бъде подписана американската „Декларация за независимост“ и хора щяха да са стъпили на Луната…
Малгара изчака, докато кладата се разсипа във вихрушка от искри. След като и последният пушек се въздигна към надвисналото лице на Якагала, той вдигна лице към двореца, построен на върха, и дълго гледа мълчалив и запленен.
— Никой смъртен не бива да предизвиква боговете! Разрушете го! — заповяда.
Глава 9. Нишката
— Едва не получих сърдечен пристъп! — възкликна укорително Раджасингхе и наля сутрешното кафе. — Отпървом предположих, че използуваш някакво антигравитационно устройство… но дори и аз, лаикът, зная, че това е невъзможно. Как го направи?
— Моля за извинение! — отговори Морган с усмивка. — Ако знаех, че щеше да наблюдаваш, щях да те предупредя… въпреки че нещастието стана случайно. Възнамерявах само да долазя до ръба на скалата, но мисълта ми бе привлечена от онази каменна пейка. Тъкмо се чудех защо ли е била поставена точно на самия край на пропастта и започнах да изследвам.
— Няма никаква тайна. Някога там е имало плоскост, най-вероятно, направена от дърво. Простирала се е напред, а стълби са водели от самия връх долу до фреските. Все още могат да се забележат жлебовете, където е ставало закрепването за скалната повърхност.
— Същото открих и аз — рече малко тъжно Морган. — Трябваше да се досетя, че някой преди мен вече си е задал същия въпрос и знае отговора.
„Преди двеста и петдесет години онзи откаченяк, енергичният англичанин Арнолд Летбридж, пръв директор на археологическия музей в Тейпробейн, се навел от скалата по същия начин. Е, не съвсем по същия…“ — помисли бившият посланик.
Морган извади металната кутийка, която му бе помогнала да сътвори чудото. Върху капака й имаше само няколко бутона и неголям панел, изобразяващ цифрови показания. Изглеждаше като несложен радиотелефон.
— Ето! — извика гордо. — Щом си ме видял да се спускам на сто метра в пропастта, сигурно се досещаш и как работи!
— Здравият разум ми даде само един отговор, но моят отличен телескоп не го потвърди. Мога да се закълна, че абсолютно нищо не те поддържаше във въздуха!
— Не е точно от сорта демонстрация, която бих желал да представя, но сигурно е било впечатляващо. А сега — моя коронен трик! Проври пръста си оттук, моля!
Раджасингхе са поколеба. Морган държеше двойно по-голям от обикновен годежен пръстен метален тороид така сякаш бе наелектризиран.
— Ще ме удари ли електрически ток? — попита боязливо събеседникът му.
— Не, но може би ще се шокираш! Опитай да го издърпаш надалеч от мен!
Раджасингхе хвана пръстена съвсем предпазливо и почти го изпусна. Стори му се жив — стремеше се към Морган или по-точно — към кутийката, която инженерът държеше в ръка. След това откъм устройството се чу слабо бръмчене и домакинът усети как пръстът му бе дърпан от някаква тайнствена сила. „Магнетизъм ли е това? — запита се. — Не, разбира се! Магнитите не действуват по такъв начин!“ Плахата му, но невероятна теория бе вярна; наистина не можеше да се даде друго обяснение. Двамата се увлякоха в истинска игра на дърпане на въже — само дето връвта помежду им бе невидима!
Домакинът напрегна поглед, но не забеляза никаква следа от връв или жица, свързваща пръстена, през който бе проврял пръста си, и кутийката, с която Морган боравеше така, както рибар навиваше макарата на въдицата си, изтегляйки улова. Протегна ръка, за да изследва привидно празното пространство, но инженерът припряно го отблъсна.
— Извинявай! В крайна сметка всеки прави подобен опит, когато започне да се досеща какво става. Но можеш да се порежеш много лошо!
— Значи все пак съществува невидима нишка! Умно измислено, но безполезно! Става само за салонни трикове!
— Не те упреквам, че скочи веднага на такова заключение! — Морган се ухили. — Реакцията ти е обичайна. Грешиш! Не можеш да видиш нишката, защото е дебела само няколко микрона. Многократно по- тънка е от тази на паяжината!
„Поне веднъж едно банално сравнение да прилегне точно на случая!“ — помисли Раджасингхе.
— Невероятно! От какво е направена?
— От вещество, получено след двеста години опити в областта на полупроводниците. Независимо от потенциалните приложения — състои се от непрекъснат псевдоеднодименсионален монолитен диамантен кристал… е, въглеродът не е съвсем чист. Има някои легиращи елементи в прецизно спазени количества. Може да се произвежда масово само в космически лаборатории при липса на гравитация, която да пречи на процеса на изграждането на кристалната решетка.
— Забележително! — успя да прошепне само Раджасингхе, но повече на себе си. От време на време придърпваше пръстена, захванат на пръста му, за да се увери, че усилието продължаваше и той не халюцинираше. — Преценявам, че това откритие би имало множество приложения в техниката! Например от нишката би станал великолепен нож за сирене!
Гостът прихна.
— Човек може да отреже даже дърво само за няколко минути. Но да се борави с нишката е цяло изкуство, дори е опасно. Наложи се да конструираме специално устройство за разпределяне на навивките, за да може нишката да се навива и развива равномерно. Нарекохме го „спинеретка“. Този модел е с електронно управление и служи само за демонстрационни цели. Моторът може да повдигне само няколкостотин килограма товар, а аз намирам все нови и нови приложения. Между впрочем, днешният незначителен подвиг не бе единствен по рода си.
Раджасингхе пусна пръстена с голяма неохота. Тороидът започна да пада, след това се залюля напред- назад като махало без видима опора, докато накрая инженерът натисна бутон и спинеретката донави нишката с тихо бръмчене.
— Господин Морган, не сте бил толкоз път дотук, само за да ме впечатлите с това последно чудо на техниката… въпреки че аз останах потресен. Искам да зная какво отношение има всичко това към мен!
— Разчитам изцяло на вас, господин посланик! — Гостът стана и сериозен, и официален. — Прав сте да считате, че този материал ще намери много приложения, някои от които ние едва сега започваме да предвиждаме.
И едно от тях за добро или лошо ще направи вашия тих малък остров център на света! Не! Не просто на света — на цялата Слънчева система!
Благодарение на тази нишка Тейпробейн ще стане трамплин за достигане на всички планети! А някой
