ден — и на звездите!
Глава 10. Най-дългият мост
Пол и Максин бяха неговите най-добри и стари приятели въпреки това досега не се бяха срещали или разговаряли заедно. Нямаше и причини за непосредствено общуване; всъщност едва ли някой извън Тейпробейн бе чул нещо за професор Сарат. Но пък цялата Слънчева система би разпознала незабавно по гласа или лицето Максин Дювал.
Раджасингхе беше седнал пред конзолата на главния компютър във вилата си, а двамината му гости бяха се облегнали удобно в шезлонгите, домъкнати от библиотеката. Всички бяха се вторачили в четвъртия посетител, застанал неподвижно…
Без да се помръдне! Ако случайно тук попаднеше човек от миналото, прескочил някак бариерите на времето, и който не бе запознат с чудесата на електрониката на съвременния век, щеше да прецени след кратък размисъл, че гледаше великолепно изработена восъчна скулптура. По-внимателният оглед, обаче, би разкрил два обезпокояващи факта. Фигурата бе прозрачна в някаква степен и силна светлина свободно проникваше през нея. Освен това краката й се размазваха извън фокус на няколко сантиметра над килима на пода.
— Познавате ли тази личност? — попита Раджасингхе.
— Никога не съм го виждал! — отзова се на мига Сарат. — Но дано да е важна клечка, тъй като се довлякох чак от Махарамба. Тъкмо щяхме да отворим култова камера…
— А пък на мен ми се наложи да изоставя своя тримаран малко преди старта на състезателната гонка на езерото Саладин! — възкликна Дювал. Чудесният й контраалтов глас едва сдържаше доза раздразнителност, достатъчна, за да постави някой по-малко дебелокож от професор Сарат на мястото му. — А аз го познавам, разбира се! Дали пък не е замислил да построи мост между Тейпробейн и Хиндустан?
Раджасингхе се позасмя.
— Не. От два века ползуваме достатъчно здраво направено шосе. Съжалявам, че ви накарах да се разкарате чак дотук! Въпреки че ти, Максин, от двадесет години все ми обещаваше, че си щяла да наминеш!
— Вярно наистина! — Тя въздъхна. — Но ми се налага да прекарвам толкова много време в своето студио, че понякога забравям, че отвън има цял един действителен свят, в който живеят пет хиляди скъпи другари и петдесет милиона интимни приятели!
— Към коя категория причисляваш доктор Морган?
— Срещали сме се… може би три или четири пъти. Взех от него специално интервю веднага след пускането в експлоатация на „Гибралтарския мост“. Впечатляваща личност!
„Щом иде от устата на Максин Дювал, то наистина е точно!“ — помисли Раджасингхе. Защото повече от три десетилетия тя бе може би най-уважаваната от упражняващите тази изнурителна професия и бе получила всички отличия, които можеха да се заслужат. Наградата „Пулицер“, трофея на „Глоубал Таймз“, отличието на „Дейвид Сноу“ — това бе само върхът на айсберга. А съвсем наскоро бе се завърнала на активна работа след две години прекарани на служба като хоноруван професор по електронна журналистика в Колумбийския университет.
Бе улегнала, но остана все така енергична. Вече не се проявяваше като невъздържана шовинистка и не ръсеше фрази, подобни на: „Тъй като жените са по-добри да раждат деца, то, логично, природата е дала на мъжете някакъв друг талант като компенсация. Но засега не се сещам какъв е той!“ Въпреки това съвсем наскоро бе хвърлила в смут злочест председател на експертно жури с публичната забележка: „Аз съм новинарка, по дяволите, а не — «новинар»!“
Що се касаеше за нейната женственост, то никога не бе имало някакви съмнения. Бе се женила четири пъти, а изборът й на заместници в службата бе знаменит. Независимо от техния пол, те биваха винаги млади и атлетични, за да могат да се придвижват бързо въпреки бремето от двадесетина килограма комуникационна екипировка. Отличаваха се неизменно с мъжественост и красота. Разпространена бе шегата, че „Всичките й заместници бяха също и овни“. Хуморът бе напълно незлобив, тъй като дори и най- заклетите й съперници я обичаха не по-малко, отколкото й завиждаха.
— Съжалявам за пропуснатото състезание — рече с въздишка Раджасингхе, — но забелязах, че „Марлин Трети“ победи с лекота в твое отсъствие. Надявам се, обаче, че и двамата ще оцените настоящия разговор като по-важен… Но нека оставим Морган да говори сам за себе си…
При тези думи той натисна бутона „Пауза“ на прожектора и замръзналата статуя в миг се оживи.
— Името ми е Ваневар Морган. Аз съм Главен инженер в „Сухопътния отдел“ на фирмата „Теран Констракшън Корпорейшън“. Последният ми реализиран проект е „Гибралтарския мост“. Сега бих искал да ви разкажа за несравнимо по-амбициозна идея.
Раджасингхе се огледа. Както и очакваше, Морган бе приковал всеобщото им внимание.
Облегна се назад на стола и зачака разкриването на добре познатия, но все още невероятен проспект. „Чудно! — помисли си. — Как бързо човек приема диктата на малкия екран и не забелязва дори значителни грешки, дължащи се на копчетата за управление «Наклон» и «Ниво». Дори фактът, че Морган «се движи», докато всъщност изображението виси на място, а също и напълно невярната перспектива на външните сцени не успяват да развалят възприятието за реалност!“
— Космическата ера е на възраст вече двеста години. Поне през половината от това време нашата цивилизация е била напълно зависима от спътниците, които и в момента са на орбита около Земята.
Глобалните комуникации, предсказването на времето и неговото управление, ресурсите на суша и под вода, банковите, пощенските и информационните услуги… Ако нещо се случи на космическите системи за връзка, целият свят ще потъне обратно в ерата на мрака. Тогава ще настъпи хаос и болестите и гладът ще унищожат голяма част от човешката раса.
Нека погледнем извън пределите на Земята. Сега разполагаме с напълно самостоятелни колонии на Марс, Меркурий и Луната. Добиваме от рудниците на астероидите неизчислимо богатство. Стоим пред прага на истинска междупланетна търговска система. Въпреки че тези достижения ни отнеха малко повече време, отколкото оптимистите предсказваха, то сега е вече очевидно, че овладяването на въздуха бе само скромен увод към завладяването на Космоса.
Но днес ние сме изправени пред фундаментален проблем, пред пречка, която възпрепятствува нашия бъдещ прогрес. Независимо че поколенията специалисти направиха ракетите най-надеждния способ за придвижване, измислен някога от хората…
— А взел ли е предвид велосипедите? — промърмори Сарат.
— …космическите кораби са все още отчайващо неефикасни. Дори по-лошо! Влиянието им върху околната среда придоби застрашителни размери. Въпреки всички опити за контрол на коридорите за излитане и кацане, шумът в близост до земната повърхност обезпокоява милиони хора. Отпадните продукти, изхвърляни в най-горния атмосферен слой дадоха тласък на промени на климата, които биха могли да доведат до сериозни последици. Всички помним кризата, предизвикана от епидемията на рак на кожата, предизвикан от ултравиолетовите лъчи на Слънцето, проникнали през разрушения озонов слой, както и астрономическата сума на химикалите, употребени за възстановяването на озоносферата.
Въпреки всичко човечеството предвижда увеличение на космическия трафик до края на века, а теглото на товарите, изведени от Земята на орбита, ще се увеличат един и половина пъти! Това не би могло да се постигне без да платим непомерно висока цена за нашия начин на живот, а може би — и за съществуванието ни като биологичен вид. Проблемът не касае инженерите, създаващи ракетите. Космическите кораби вече са достигнали абсолютните граници на техническо съвършенство, ограничени от законите на физиката.
Каква е алтернативата? Цели векове човекът е мечтал да открие антигравитацията или някакъв „космически двигател“. Досега не е открито и най-малкото основание, че това би било възможно. Днес вярваме, че това могат да бъдат само фантазии.
През века, когато бе изстрелян първият спътник, един смел инженер, руснак, изобретил система, която би направила ракетите излишни! Изминали години преди някой да вземе на сериозно Юри Арцютанов. А цели две столетия бяха необходими, за да може технологията да напредне дотолкова, че идеята му да стане
