върха през последните три хиляди години, не бяха оставили последователи. След това Морган се сети, че качващите се пеш би трябвало вече да са далече нагоре поради предстоящата им среща със зората — сигурно бяха преминали по долните склонове на планината преди часове.
На височина четири километра пътниците трябваше да се прекачат в кабинката на друг асансьор и затова повървяха кратко разстояние до следващата лифтова станция, ето защо в пътуването се получи неголямо забавяне. Морган се зарадва на термопалтото и уви старателно метализираната му материя около тялото си. Под краката скърцаше скреж, а дишането бе трудно и дълбоко в разредения въздух. Никак не се учуди при вида на струпаните в малката междинна гара кислородни бутилки с ясни инструкции за тяхната употреба.
Започнаха последното изкачване. Наближаващият ден загатна за пръв път своето идване. Звездите на изток продължаваха да светят не по-малко величествено — Венера най-ярко от всички. Но няколко ефирни облачета на голяма височина порозовяха слабо поради настъпващата зора. Морган погледна нетърпеливо часовника си и се почуди дали щеше да пристигне навреме. С облекчение видя, че денят започваше след тридесет минути.
Един от пътниците внезапно посочи към внушителната стълба, части от която се виждаше как обикаляха периодично под тях на зиг-заг и напред-назад по все по-стръмните планински склонове. Те вече не бяха пусти. Дузини мъже и жени призрачно бавно, с мъка изкачваха безкрайните стъпала. Броят на поклонниците растеше с всяка изминала минута. „От колко часа се изкачват? — запита се Морган. — Вероятно от началото на нощта или дори може би по-дълго, тъй като мнозина са на възраст и едва ли биха могли да се дотътрят дотук дори за цял ден.“ Удиви се, че имаше толкова много вярващи.
Секунда по-късно забеляза и първия монах — висок, с тъмнооранжева роба, който се движеше с равномерна като махало на метроном походка. Не поглеждаше ни на ляво, ни на дясно и изобщо не обърна внимание на кабинката, която премина високо над бръснатата му глава. Той явно надделяваше и над природните стихии, тъй като например дясната му ръка и рамо бяха голи и изложени на ледения вятър.
Кабинката забави ход и спря рязко на крайната гара. След като вцепенените пътници се изляха навън, тя започна своето дълго спускане. Инженерът се присъедини към тълпата от двеста или триста човека, които се гушеха в малък амфитеатър, изсечен в западния склон на планината. Всички се взираха в здрача, въпреки че не виждаха нищо друго освен лентите от светлина, които се виеха надолу в пропастта. Неколцина закъснели изкачиха последната част на каменната стълба с последни усилия: вярата им се бореше с умората.
Морган погледна пак часовника си. Оставаха още десет минути. Никога не бе присъствувал сред такова огромно мълчаливо множество. Туристите с фотоапарати и набожните пилигрими сега бяха се обединили около една надежда. Времето бе ясно и скоро щяха да разберат дали не бяха направили пътешествието напразно.
Чу се нежен камбанен звън откъм храма, отдалечен на стотина метра и невидим в тъмнината. В същия момент изгаснаха всички лампи по невероятната каменна стълба.
Бяха с гръб към скрития залез. Забелязаха първия плах светлик на деня върху облаците далече под тях; но масивното туловище на планината продължаваше да забавя наближаващата зора.
Секунда след секунда светлината от двете страни на Шри Канда се усилваше, докато слънцето превземаше и последните крепости на нощта. Чу се тихо мърморене в знак на възхищение от търпеливо ожидащата тълпа.
За кратко нищо не се случи. След това се появи, като се простря над половин Тейпробейн! Бе идеално симетричен, тъмносин триъгълник с остри ъгли! Планината не бе забравила своите поклонници. Великолепната й сянка легна върху морето от облаци — символ, който всеки пилигрим интерпретираше по свое усмотрение!
Изглеждаше почти твърда и перфектно праволинейна. Приличаше по-скоро на обърната пирамида, отколкото на обикновен фантом от полусенки и светлини. Ярката светлина заструи по-силно околовръст и първите преки слънчеви лъчи пробиха покрай склоновете на планината, която стана дори по-тъмна и плътна поради контраста. Въпреки всичко през тънката пелена на облаците Морган успя да различи мержелеещите се езера, хълмове и гори на разбуждащата се земя.
Върхът на обвития с мъгла триъгълник се приближаваше с огромна скорост, докато слънцето се издигаше вертикално зад планината, но инженерът не усещаше никакво осезаемо движение! Времето сякаш спря. Настъпи един от редките моменти в живота му, когато той не се сещаше за отминалите в бездействие минути. Сянката на вечността легна върху душата му така, както тази на планината — върху облаците!
Тъмата на небето избледня и замря бързо подобно на петно, разтварящо се във вода. Призрачният, животрептящ пейзаж отдолу замръзна в осезаема действителност. Някъде далеч на хоризонта експлодира светлина, щом слънчевите лъчи се отразиха от прозорците на сграда, обърната на изток. А по-нататък — ако очите не го лъжеха — Морган различи едва забележимата тъмна лента на обграждащата острова лента на морето!
Така започна още един ден в Тейпробейн!
Посетителите започнаха бавно да се разотиват. Някои се върнаха към крайната гара, а други, по- енергични, се отправиха към стълбата, тъй като погрешно считаха, че слизането бе по-лесно от изкачването. Повечето от тях биха били щастливи, ако можеха да вземат асансьора на обратния път на по-долната станция; малцина биха се спуснали пеш съвсем додолу.
Проследен от множество любопитни погледи, само Морган продължи нагоре по къса стълба, която водеше към манастира и самия връх на планината. Задъха се, докато стигна гладко измазаната външна стена, която засия с мека светлина от първите преки слънчеви лъчи. С радост се облегна на масивната дървена врата.
Някой вероятно бе го наблюдавал. Преди да успее да потърси въженце на камбанка или да извести за пристигането си по друг начин, вратата се отвори тихо и той бе посрещнат от монах с жълта роба, който го поздрави с ръце, свити с допрени длани.
— Айю боуан, доктор Морган! Маханайаке Тхеро ще бъде радостен да ви види!
Глава 14. Обучението на „Старглайдер“
Откъси от „Старглайдер. Обобщения“, първо издание, 2071 година:
„Сега вече ни е известно, че междупланетната космическа сонда-робот, обикновено наричан «Старглайдер», е напълно автономен и работи съобразно общи инструкции, запрограмирани в него преди шестдесет хиляди години. Докато пътешествува между слънцата, използува петстотинкилометрова антена, за да изпраща информация със сравнително бавна скорост към своята база, а от време на време приема случайни команди от «Стархоум» — нека заемем този прекрасен неологизъм от поета Леуелин ап Цимру.
Докато преминава през нашата галактика, обаче, има възможност да черпи енергия от Слънцето и по този начин препращането на информация нараства значително по обем. Освен това «презарежда батериите си», да използуваме тази далечна аналогия. И тъй като подобно на нашите «Паиъниър»-и и «Воиъджър»-и използува гравитационното поле на небесните тела, за да се отблъсква от звезда на звезда, ще действува вечно, освен ако някаква механическа повреда или космическа катастрофа не сложат край на кариерата му.
Кентавър била единадесетото му пристанище. След като бе заобиколило нашето слънце като комета, новият му курс бе насочен право към Тау Цети, отстояща на дванадесет светлинни години. Ако там има живот, новият диалог би започнал след 8100 година от новото летоброене…
«Старглайдер» обединява функциите както на изследовател, така и на посланик. Когато в края на някое от хилядолетните си пътувания открие технически развито културно общество, сондата се сприятелява с туземното население и започва комерсиален обмен на информация — единствената възможна форма на междупланетна търговия. Преди да отпътува отново на безкрайно пътешествие след кратко транзитно преминаване, «Старглайдер» дава последните си координати на своя роден свят, който започва да очаква пряка връзка с най-новия член на галактическата съобщителна мрежа.
В нашия случай в известен смисъл можем да се гордеем с факта, че идентифицирахме родното слънце и
