тази дума бе прекалено силна. Сарат му бе обяснил, че орденът не забраняваше нищо, тъй като не вярваха в абсолютното… Но си имаше ясно градуирана скала на търпимостта, а отнемането на живот — дори на потенциален такъв — попадаше твърде ниско в листата.
Морган започна до опитва различните блюда, някои от които му бяха напълно непознати. Погледна въпросително Маханайаке Тхеро, но той поклати глава.
— Не ядем преди обяд. Умът функционира по-добре в утринните часове и затова не бива да бъде отвличан с материални неща.
Инженерът загриза много вкусен плод папая и размисли върху философския водовъртеж, предизвикан от това просто твърдение. Според него празният стомах можеше да отвлича повече мислите и дори — да потисне напълно висшите мисловни функции. Благословен винаги досега с добро здраве, никога не се бе опитвал да раздели тяло и душа и не виждаше защо трябваше въобще да се прави опит.
Докато Морган поглъщаше екзотичната си закуска, Маханайаке Тхеро се извини и в продължение на няколко минути пръстите му шареха с шеметна скорост върху клавишите на компютърната конзола. Тъй като екранът се виждаше добре, учтивостта накара Морган да гледа все встрани. Но неизбежно очите му падаха все върху Буда.
Главата изглеждаше като истинска, тъй като плинтът, основата на колоната, хвърляше бледа сянка върху отсрещната стена. Но това не бе достатъчно за окончателното впечатление. Възможно бе плинтът да бе материален, а холографската проекция на главата — внимателно проектирана отгоре. Трикът бе широко разпространен.
Това бе произведение на изкуството, което досущ Мона Лиза отразяваше емоциите на наблюдателя и едновременно му налагаше собствената си власт. Очите на Ла Джиоконда бяха отворени, обаче, въпреки че никой нямаше да разбере какво гледаха те. Очите на Буда бяха напълно кухи — празни езера, в които човек можеше да загуби душата си или да открие цяла вселена.
Върху устните му се прокрадваше усмивка, дори по-многозначителна от тази на Мона Лиза. При това действително ли се усмихваше или светлината създаваше подобен ефект? Може би да, защото под определен зрителен ъгъл усмивката изчезваше и се заместваше от изражение на свръхчовешко спокойствие. Морган не откъсваше очи от хипнотизиращото изражение и само познатото шумолящо бръмчене на запаметяващия диск на компютърната конзола го върна към действителността… ако въобще можеше да се нарече така…
— Мисля, че ще ви хареса да отнесете сувенир от вашето посещение! — промълви Маханайаке Тхеро.
Морган пое предложения лист и се изненада, като видя пергамент с качеството на архивно копие, а не обичаен лист крехка хартия, предназначена за кошчето за боклук след няколкочасова употреба. Не можа да разчете нито една дума с изключение на небиещо на очи буквеноцифрово обозначение в долния ляв ъгъл, записано с пищни заврънкулки на тейпробейнски език.
— Благодаря! — каза възможно най-иронично. — Какво е това? — Имаше добра представа; правните документи изглеждаха сходно, независимо от страната или епохата на създаването им.
— Представлява копие от споразумението между цар Равиндра и Маханайаке Сангха с дата Весак, 854 година от нашата ера. Определя владението на земите около храма за вечни времена. Правата, получени чрез този документ са били признати дори от нашествениците.
— От каледонците и холандците, навярно. Но не и от иберийците!
Ако Маханайаке Тхеро бе изненадан от пълнотата на предварителната подготовка на госта, той не го показа дори с трепване на вежда.
— Те никога не са се подчинявали на закон или заповед, особено когато се е отнасяло до други религии. Предполагам, че вие също не сте поддръжник на тяхната философия „Силата е равнозначна на право“.
Морган се усмихна изкуствено.
— Положително! — потвърди.
„Но къде трябва да се тегли чертата?“ — попита се наум. Когато биваха засегнати наложителни интереси на голяма организация, обичайните съображения за моралност често отстъпваха на второ място. Скоро най-блестящите умове на планетата в областта на правото и електрониката също щяха да съсредоточат вниманието си в настоящата точка. И ако намереха верните отговори, щеше да възникне крайно неприятна ситуация. Тогава той щеше да бъде провъзгласен за герой… или злодей.
— Тъй като повдигнахте на въпрос темата за споразумението от 854 година, нека ви припомня, че то се отнася само за земите, включени в границите на храма, които са ясно определени от стените.
— Правилно. Но те обхващат целия връх.
— Не контролирате земята извън тази площ.
— Имаме правата на всеки собственик на земя. Ако съседите нарушават обществения ред, ние ще търсим обезщетение по съдебен ред. Не за пръв път е обсъждан такъв проблем.
— Зная. Имате предвид системата за кабелния асансьор.
Слаба усмивка се разля върху устните на Маханайаке Тхеро.
— Написал сте си домашното за отличен! — похвали го. — Да, противопоставихме им се енергично по ред причини. Съгласен съм, че съоръжението в крайна сметка бе построено, но ние често получаваме поводи да сме благодарни за това. — Замълча замислен и добави: — Имаше и някои проблеми, но успяхме да просъществуваме съвместно. Случайни зяпачи и туристи са доволни да останат на панорамната платформа, докато истинските поклонници, разбира се, ние винаги се радваме да посрещнем на върха.
— Тогава вероятно и в нашия случай би могло да се стигне да взаимно приспособяване. Няколкостотин метра по-малка височина не са от голямо значение за нас. Можем да оставим върха недокоснат и да издълбаем ново плато също като управата на асансьора.
Морган се почувствува определено неловко под внимателните погледи на двамата монаси. Не се и съмняваше, че те бяха вникнали в абсурдността на предложението, но той бе длъжен да го спомене.
— Притежавате много специфично чувство за хумор! — отвърна най-накрая Маханайаке Тхеро. — Ако тук се издигне и вашето чудовищно съоръжение, какво би останало от духа на планината или усамотеността, която търсихме три хиляди години? Очаквате ли от нас да предадем вярата на милионите, които посещават това свещено място, често дори с цената на своето здраве и дори — живот?
— Симпатизирам на вашите чувства — отговори Морган. „Лъжа ли го?“ — попита се. — Разбира се, ние ще направим всичко възможно да ви безпокоим по-малко. Всички поддържащи приспособления ще бъдат погребани във вътрешността на планината. Ще се показва само елеваторът, а от разстояние ще бъде незабележим. Общият изглед на Шри Канда в общи линии ще остане непроменен. Дори няма да пострада вашата прословута сянка, на която и аз току-що се възхитих.
Маханайаке Тхеро се обърна към своя колега сякаш търсеше потвърждение. Преподобният Паракарма погледна Морган право в очите и каза:
— Ами шумът?
„По дяволите! — помисли инженерът. — Това е най-слабото ми място!“ Товарите щяха да тръгват от планината с няколкостотин километра в час. Колкото по-бързо набираха скорост от системата, разположена на земята, толкова по-малко щяха да натоварват висящата кула. Разбира се, пътниците не можеха да се издигат с ускорение много по-голямо от земното, но капсулите щяха да се приземяват с дозвукова скорост.
— Ще има известен шум, дължащ се на аеродинамиката — съгласи се Морган. — Но ще бъде значително по-малък от този край летище.
— Много успокояващо! — отбеляза Маханайаке Тхеро.
Гостът можеше да се обзаложи, че преподобният вложи в думите си сарказъм, въпреки че не откри и следа от ирония в гласа му. Или демонстрираше олимпийско спокойствие, или пробваше реакциите на посетителя. Младият монах, напротив, изобщо не направи опит да скрие своя гняв.
— В продължение на години — каза с възмущение той — ние протестирахме срещу безпокойството, предизвиквано от кацащите космически кораби. А сега вие искате да създадете невъобразим шум в… нашия заден двор!
— Скоростите, с които работим, няма да превишават тази на звука — поне на тази височина — отвърна твърдо Морган. — Освен това структурата на кулата ще поглъща по-голямата част от звуковата енергия. Всъщност — натърти, опитвайки да сложи поанта върху внезапно съзряното предимство, — в далечна
