големи щети. Дори на това поле на дейност успех ги постигаше при не повече от деветдесет и пет процента от случаите.
— Чудесна идея! — отвърна Морган. — Ще я обмисля. А сега какво ще кажеш за нашия друг проблем?
— Всичко е готово. Искаш ли резултатите веднага?
— О-кей — нека видим най-лошото!
Прозорците на офиса се затъмниха и в центъра на стаята се появи решетка от светли линии.
— Погледни насам, Ван! Започва режимът, който ни създава проблеми.
Редици букви и числа се материализираха в празното пространство — скорости, товари, ускорения, транзитни времена… Морган ги поглъщаше с поглед. Над килима затрептя глобусът на Земята с неговите окръжности, обозначаващи географски ширини и дължини. От пода изникна с височина един човешки бой светла нишка, която отбеляза положението на орбиталната кула.
— Петстотин пъти по-голяма скорост. Мащаб на страничното увеличение — петдесет. Започваме.
Някаква невидима сила започна да усуква светлинната линия и я отклоняваше от вертикала. Нарушението се придвижи нагоре, имитирано с помощта на милионите компютърни комбинации в секунда, съобразно движението на товара нагоре през земното гравитационно поле.
— Какво е отместването? — попита Морган и напрегна очи, за да проследи подробностите на симулацията.
— В момента е около двеста метра. Но достига триста, преди да…
Нишката се скъса. В забавеното движение, което в действителност би могло да достигне скорости от порядъка на хиляди километри в час, двата сегмента на разкъсаната на две кула започнаха да се извиват и раздалечават — единият се наведе към Земята, а другият се издигна в Космоса като камшик. Но Морган вече не възприемаше съзнателно това въображаемо нещастие, съществуващо единствено в паметта на компютъра. Насложена върху този образ бе реалността, която го преследваше от години като призрак.
Бе гледал онзи стар, отпреди две столетия филм поне петдесетина пъти. Дори някои епизоди проследи кадър по кадър, докато научи всички подробности наизуст. В края на краищата на негово разположение бе най-скъпият документален филм, сниман някога — поне в мирно време. Бе струвал на държавата Вашингтон няколко милиона долара за минута…
Филмът започваше така. На екрана се появяваше строен (прекалено тънък!) и кокетен мост над каньона Такома. По него нямаше движение на превозни средства, но посредата една кола бе напусната от шофьора си. И нищо чудно, тъй като мостът се държеше като никой друг в цялата история на инженерството!
Изглеждаше невъзможно как хиляди тонове метал можеха да се кършат в такъв въздушен балет!! Човек по-скоро би повярвал, че мостът бе направен от гума, а не — от желязо! Широки, бавни извивки с амплитуда няколко метра преминаваха по протежение на цялата дължина на съоръжението, така че магистралата, провисена на подпори, се извиваше насам-нататък като раздразнена змия. Вятърът духаше долу ниско в каньона и произвеждаше недоловим от човешкото ухо звук, който попадаше в резонанс с красивата, но обречена инженерна конструкция. В продължение на часове вибрациите на усукване нарастваха по сила, но никой не можеше да предвиди кога точно щеше да настъпи края. Но продължителните предсмъртни мъки свидетелствуваха за препоръка, която неудачниците-проектанти бяха пренебрегнали съвсем.
Внезапно поддържащите кабели се скъсаха и завършаха нагоре като убийствени железни камшици. Магистралата се срути в реката, като се огъваше и преобръщаше; части от нея се разхвърчаха на всички посоки. Дори когато картината биваше възпроизведена с нормална скорост, последният катаклизъм изглеждаше като на забавен кадър. Мащабът на пораженията бе толкова голям, че човешкият ум не намираше база за сравнение. В действителност, финалът продължи може би около пет секунди. Накрая мостът над пролома Такома доби ненакърнима слава в историята на инженерната мисъл. Двеста години по- късно този последен момент бе запечатан на фотография, закачена на стената на офиса на Морган и със заглавие: „Най-скъпият продукт“.
За инженера събитието не бе шега, а постоянно напомняне, че неочакваното винаги се появяваше изневиделица. Когато бе проектиран „Гибралтарския мост“, Главният конструктор прочете внимателно класическия анализ на нещастието в пролома Такома, написан от Теодор фон Карман, и се поучи от една от най-скъпите грешки от миналото. Впоследствие не възникнаха никакви сериозни проблеми, свързани с вибрациите, дори и при най-силните пориви на ветровете, които ревяха в Атлантика, въпреки че магистралата се изместваше на стотина метра от центъра — точно както в изчисленията.
Но конструирането на космическия асансьор представляваше огромен скок напред в неизвестното. Затова някои неприятни изненади можеха да се превърнат в сурова действителност. Силата на ветровете в частта, преминаваща през атмосферата, бе лесно да се изчисли, но бе необходимо да се вземат предвид и вибрациите, предизвикани от спирането и потеглянето на огромни товари, и дори — ефектите на приливите и отливите, дължащи се на Слънцето и Луната, тъй като конструкцията бе гигантска. Факторите трябваше да се вземат предвид не действуващи поотделно, а в съчетание даже, може би, с едно неголямо земетресение, което да усложни картината при така наречения „анализ на най-лошия случай“.
— Всички симулации в този режим на обработка на тонове товари, дават един и същи резултат. Вибрациите се усилват, докато настъпи скъсване на височина около пет хиляди километра. Трябва да увеличим драстично вибропоглъщането.
— Страхувах се от подобна перспектива. От още колко допълнителна тежест се нуждаем?
— От десет мегатона!
Морган доби мрачно удовлетворение от цифрата. Бе близка до направеното от него предположение въз основа на инженерната му интуиция и мистериозните ресурси на неговото подсъзнание. Сега компютърът донесе потвърждение. Трябваше да увеличат масата на „котвата“ в орбита с около десет милиона тона.
Дори според стандартите на обикновен човек подобна маса не бе тривиална. Бе еквивалентна на скална сфера с диаметър двеста метра. Морган си спомни внезапно как Якагала се извисяваше в небето на Тейпробейн. Какви усилия би струвало да бъде издигната на четиридесет хиляди километра нагоре в Космоса! За щастие, нямаше да се наложи, съществуваха алтернативни варианти.
Главният конструктор винаги оставяше подчинените си да мислят самостоятелно. Единствено така ги накарваше да поемат лична отговорност, а от друга страна се разтоварваше от задължения, пък и служителите достигаха до решения, които той често недоглеждаше.
— Какво предлагаш, Уорън? — попита тихо.
— Можем да използуваме някоя от товарните ракети, базирани на Луната, за да изкачим на орбита десет мегатона лунна скала. Работата ще бъде дълга и продължителна и ще трябва да разгърнем широкомащабна космическа операция, с цел да уловим материала и да го насочим в желаната посока. Ще възникнат и някои психологически проблеми…
— Да. Мога да си представя. Не желаем втори Сан Луиз Доминго.
Сан Луиз бе малко, за щастие, селце, където бе попаднал отклонил се от предначертания път товар от обработен на Луната метал, предназначен за космическа станция, летяща на ниска орбита. Управлението на полета на металния къс бе отказало, в резултат на което се появи първият кратер на Земята, дело на човешка ръка. Двеста и петдесет души загинаха. Оттогава населението на планетата стана извънредно чувствително по отношение на практиката с небесните цели.
— По-благоприятният анализ посочва улавянето на астероид. Вече търсим такива с подходяща траектория. Открихме три многообещаващи кандидата. В действителност, нуждаем се от космическо тяло, състоящо се от въглища. Впоследствие, когато установим обработваща космическа фабрика, бихме могли да го използуваме като суровина. Ще свалим две птички с един камък!
— При това — голям — истинска канара! Но като че последната идея бе най-удачна. Забрави за лунната ракета. Трябва да се изстрелят един милион десеттонови пратки, което ще ни върже ръцете с години напред, а като имаш предвид, че някои няма да могат да бъдат уловени… Ако не намерим достатъчно голям астероид, ще изкачим необходимата допълнителна маса с помощта на самия космически подемник… въпреки че мразя да се пилее излишно енергия.
— Последната идея може да се окаже икономически най-изгодна. Последните изградени електроцентрали са високоефективни и издигането на всеки тон товар на орбита би струвало само по двадесет долара.
