благоприятни природни условия.
— Тази мисъл е внушителна! Наистина ли вярваш, че ще бъде работоспособна в продължение на хилядолетия?
— Не в първоначалната си форма, разбира се. Но по принцип — да. Каквито и технически нововъведения да донесе бъдещето, не вярвам, че някога може да се появи по-ефикасен и по-икономичен способ за достигане на Космоса. Представете си кулата като особен вид мост, който води към звездите или поне — до планетите.
— Нека повторим още веднъж — ти искаш от нас да го финансираме. А същевременно ще изплащаме „Гибралтарския мост“ още двадесет години. Но космическият елеватор няма да бъде на наша територия, нито пък — от пряко значение за нас.
— Но аз вярвам, че ще е, господин президент! Вашата република е част от икономиката на Земята и цената на превоза на товари в Космоса сега е един от факторите, ограничаващи растежа. Ако погледнете бюджетните предвиждания за петдесетте и шестдесетте години от нашия век…
— Вече го направих. Много интересно! Но въпреки че не е точно да се каже, че сме бедни, не можем да повишим и на йота необходимите фондове. Какво пък, проектът ти би погълнал целия съвкупен световен продукт в продължение на няколко години!
— И ще се изплаща на всеки петнадесет завинаги след това!
— Ако изчисленията ти са верни.
— Бяха правилни, що се касаеше до „Моста“. Но вие сте прав, разбира се, и аз не очаквам от АСАР да направи нещо повече от това да започне практически изпълнението на проекта. Ако вие веднъж покажете вашата заинтересованост, ще бъде многократно по-лесно да се получи подкрепа и от други.
— Например?
— От Световната банка, планетарните банки, федералното правителство…
— А от твоя работодател, „Теран Констракшън Корпорейшън“? Какво възнамеряваш в действителност, Ван?
„Започна се! — помисли Морган и едва не въздъхна с облекчение. — Сега най-накрая мога да поговоря откровено с доверено лице, което стои над незначителните бюрократични интриги, но може да оцени тяхната деликатност.“
— Цялата работа по новия проект свърших през свободното си време… В момента съм във ваканция. По случайност, така се роди и идеята за „Моста“! Не зная дали ви споменах, че веднъж получих официално нареждане да забравя проекта… През последните петнадесет години научих няколко полезни урока.
— Твоят доклад трябва да е отнел много компютърно време. Кой го заплати?
— О, разполагах със значителни, неограничени фондове. А от друга страна подчинените ми непрекъснато правят изследвания, които никой не би могъл да разбере. В интерес на истината, под мое ръководство малък колектив обмисляше идеята в продължение на няколко месеца. Те са такива ентусиасти, че прекарват повечето от свободното си време в допълнителна работа. Но сега трябва или да се посветим на проекта, или да го напуснем!
— Твоят уважаван председател знае ли за всичко това?
Морган се усмихна невесело.
— Не, разбира се. Не бих желал да го информирам, преди да съм подработил окончателно и подробностите.
— Разбирам някои от усложненията — каза проницателно президентът. — Едно от тях е, предполагам, да се осигури, че сенаторът Колинз не е изобретил първи.
— Не може да присвои идейния проект, дори да пожелае! Идеята е на възраст двеста години! Но както той, така и други могат да забавят осъществяването й. А аз искам да я видя реализирана, докато съм жив!
— И разбира се, възнамеряваш да отговаряш за… Е, добре, какво предпочиташ да направя за теб?
— Нека считаме въпроса ви само за предложение, господин президент. Вие бихте могли да имате по- добро виждане. Трябва да се формира консорциум, който да включва, може би, властите на „Гибралтарския мост“, корпорациите на „Суецкия канал“ и Панама, Компанията на подводния канал „Великобритания — Франция“, корпорацията на „Беринговия язовир“… След това, когато всичко е в кърпа вързано, може да се сезира „ТКК“ с молба за фундаментални изследвания. На този етап инвестициите ще бъдат пренебрежимо малки.
— От какъв порядък?
— По-малко от милион. Особено след като аз съм свършил деветдесет процента от работата.
— А по-нататък?
— С вашата подкрепа, господин президент, мога да действувам според обстоятелствата. Мога да остана на работа в „ТКК“ или да напусна и да се присъединя към „Консорциума по астроинженерство“, нека така да го наречем. Всичко ще зависи от условията. Ще направя най-доброто за реализацията на идеята!
— Този подход ми изглежда разумен. Мисля, че ще можем съвместно да придвижим проекта!
— Благодаря ви, господин президент! — отговори прочувствено и искрено Морган. — Има само една досадна пречка, с която трябва да се справим веднага… може би, дори преди да положим основите на консорциума. Необходимо е да сезираме Световния съд и да установим своите пълномощия върху най- ценния имот на Земята!
Глава 20. Танцуващият мост
Дори в днешната епоха на мигновени комуникации и бърз транспорт в глобален мащаб бе много удобно човек да разполага с място, което можеше да нарече „офис“. Не всичко бе възможно да се съхрани под формата на електрически заряди. Все още имаше вещи като добрите стари старомодни книги, професионални удостоверения, награди и почести, инженерни модели, проби на материали, художествено представяне на проекти (не толкова прецизни като компютърните, но но все пак достатъчно нагледни) и, разбира се, килимът от стена до стена, от който всеки висш бюрократ се нуждаеше, за да смекчи влиянието на окръжаващата го действителност.
Офисът на Морган, в който присъствуваше средно десет дни в месеца, бе на шестия етаж (отдел „Сухопътен“) на просторната главна квартира на „Теран Констракшън Корпорейшън“ в Найроби. Долният етаж се заемаше от отдел „Морски“, а следващият — от администрацията, тоест от председателя Колинз и неговата империя. Архитектът, изпаднал в настроение на наивен символизъм, бе посветил най-горния етаж на отдел „Аерокосмически“. Дори на покрива имаше малка обсерватория, снарядена с тридесетсантиметров телескоп, който неизменно биваше повреден, тъй като го използуваха по време на гуляи, при това — за съвсем неастрономически цели. Стаите на хотел „Трипланетари“, отстоящ само на километър, бяха любима цел, тъй като там често се появяваха някои странни форми на живот или поне — на поведение.
Тъй като Морган поддържаше връзка с двете си секретарки — едната от плът и кръв, а другата — електронна, той не очакваше никакви изненади, когато влезе в офиса си след краткия полет до АСАР. Според стандартите на отминали епохи, организацията, която ръководеше, бе необичайно малка. Под негов пряк контрол се намираха по-малко от триста мъже и жени, но компютърната власт и тази за обработка на информация на тяхно разположение, бяха най-мощните на цялата планета.
— Е, как се разбра с шейха? — попита Уорън Кингзли, негов заместник и дългогодишен приятел, щом се оказаха сами.
— Много добре. Мисля, че сключихме сделка. Но все още не мога да повярвам, че ни спъва такъв глупав проблем. Какво е мнението на юридическия отдел?
— Определено ще се наложи да получим „Определение“ от Световния съд. Ако съдиите приемат, че въпросът засяга значителни обществени интереси, на нашите преподобни другари ще се наложи да се попреместят… Въпреки че ако решат да проявят инат, ще се получи неловка ситуация. Може би ще трябва да им изпратиш едно малко земетресение, което да им помогне да решат по-бързо!
Фактът, че Морган бе от ръководството на „Дженерал Тектоникс“ бе отдавна предмет на подбив между двамата. Но засега, може би — за щастие — този отдел не бе успял да изнамери начин за контролиране и насочване на земетресенията, нито пък се очакваше такова нещо в близко бъдеще. Най-много можеха да полагат усилия да ги предсказват и да пренасочват тяхната енергия в безопасна посока, преди да нанесат
