— Знаеш ли, че наскоро се провъзгласих за контраадмирал на Сахарската флота? — попита шейх Фарук Абдулах.
— Не бих се учудил, господин президент! — отговори Морган и хвърли поглед към искрящите сини простори на езерото Саладин. — Ако не е морска тайна, колко кораби командувате?
— В момента — десет. Най-големият е тридесетметрова плаваща платформа, стопанисвана от „Червения полумесец“. Всеки уийкенд спасява некомпетентни моряци. Моите хора все още не са добри на вода. Погледни само онзи непохватен моряк, дето се опитва да прибере такелажа! В края на краищата двеста години не се оказаха достатъчни, за да превключим от камили на плавателни съдове!
— Междувременно разполагахте с „Кадилаци“ и „Ролз-Ройсове“. Несъмнено те са улеснили този преход!
— Все още са в автомобилния ми парк. Моят пра-пра-пра-прадядо „Силвер Гоуст“ е като нов. Но трябва да бъда честен — само чужденците-посетители срещат проблеми, когато им се наложи да се борят с местните бури. Ние предпочитаме моторни катери. А следващата година ще се сдобия с подводница, която гарантирано ще достига най-голямата дълбочина на езерото от седемдесет и осем метра.
— За какво е нужно това?
— Сега се чуват твърдения, че Ерг бил пълен с археологически съкровища. Разбира се, никой не се тревожеше за тях, преди да бъдат потопени.
Нямаше смисъл да опитва да кара да бърза президента на АСАР — Автономната Северноафриканска Република — и Морган прояви предпазливост. Както и да гласеше Конституцията, шейх Абдулах разполагаше с много повече власт и богатства, отколкото който и да е на Земята. И най-вече — той разбираше полезността и на двете.
Президентът произхождаше от семейство, което не се страхуваше да поема рискове и рядко имаше повод да съжалява за това. Първата известна и много рискована постъпка (която им навлече омразата на целия арабски свят поне за половин столетие) бе да инвестират изобилието от претродолари в науката и технологията на Израел. Тази предвидлива постъпка доведе до превръщането на Червено море в огромна мина, до победа над пустините и доста по-късно — до „Гибралтарския мост“.
— Не е нужно да те убеждавам, Ван, колко съм възхитен от новия ти проект! — възкликна накрая шейхът. — И след всичко, което преминахме заедно, докато „Мостът“ бе в строеж, зная, че ти можеш да го осъществиш… ако разполагаш със средствата.
— Благодаря ви!
— Но аз имам няколко въпроса. Не съм наясно по какви съображения е предвидена „Междинна станция“… и защо се намира на височина двадесет и пет хиляди километра?
— Причините са няколко. Нуждаем се от главна електроцентрала приблизително на такова равнище, конструкцията на която и без това ще бъде доста масивна. Тогава изведнъж ни хрумна, че седем часа е прекалено дълго време за човек да бъде затворен в тясна кабина, следователно разделянето на пътешествието на две би довело до редица преимущества. Няма да става нужда да даваме храна на пътуващите при транзитното преминаване, тъй като те биха могли да похапнат и протегнат крака в станцията. Освен това можем да оптимизираме дизайна на превозното средство. Само капсулите, пътуващи в долната част на кулата трябва да имат аеродинамична форма. Изминаващите най-горния участък биха били по-прости и леки. Междинната станция би служила за преминаване на пътници и товари и като център за управление и контрол, а също, надяваме се — и в качеството на главна туристическа атракция и самостоятелна почивна станция.
— Но тя не се намира посредата на пътя! Тя е почти на… две трети от разстоянието до стационарната орбита.
— Вярно! Средната точка би била на осемнадесет, а не на двадесет и пет хиляди километра. Но тук се намесва още един фактор: сигурността! Ако секцията отгоре се откъсне, „Междинната станция“ няма да падне на Земята!
— Защо не?
— Ще е набрала достатъчно инерция, за да поддържа стабилна орбита. Разбира се, ще пада в посока към Земята, но — бавно и няма да навлиза в атмосферния слой. Затова ще бъде достатъчно надеждна. Просто ще стане космически спътник на Земята, движещ се по десетчасова елиптична орбита. Два пъти на ден ще преминава през първоначалното си място и евентуално би могла да се свърже отново. Поне на теория…
— А на практика?
— О, уверен съм, че може да се направи. Положително хората и екипировката на станцията биха могли да се спасят. Но няма да имаме дори тази възможност, ако я разположим на по-малка височина. Всичко, паднало под границата от двадесет и пет хиляди километра, ще навлезе в атмосферата и ще изгори за не повече от пет часа.
— Значи ли, че предлагаш този факт да се рекламира всред пасажерите, пътуващи до „Междинната станция“?
— Надявам се, че ще бъдат достатъчно заети да се възхищават на гледката и няма да се безпокоят за това.
— Описа го като елеватор на театрална сцена!
— А защо не? Единствената разлика е, че най-високата сценична постановка се е издигнала само на три километра! А говорим за нещо, десет хиляди пъти по-високо!
Шейх Абдулах обмисли продължително.
— Пропуснахме златна възможност! — промълви накрая. — Можехме да имаме петкилометрово пътешествие нагоре по пилоните на „Моста“!
— Това бе предвидено в първоначалния проект, но ние ги намалихме поради тривиална причина — икономията!
— Може би сбъркахме! Вероятно биха се изплатили. А току-що осъзнах и нещо друго. Ако тази… хипернишка… я имаше на времето, предполагам „Мостът“ би могъл да бъде изграден на половин цена!
— Не бих желал да ви лъжа, господин президент. Би струвал по-малко от една пета. Но строежът щеше да се забави с двадесет години, затова не сте загубили!
— Трябва да обсъдя това с моите счетоводители. Някои от тях все още не са убедени, че идеята е била добра, въпреки че нарастването на трафика изпреварва предвижданията. Но аз все им повтарям, че парите не са всичко. Републиката се нуждае от „Моста“ в психологическо и културно отношение, а също — и в икономическо. Знаеш ли, че осемнадесет процента от хората преминават само заради преживяването? А след това се връщат веднага обратно, въпреки че трябва да платят двойна такса!
— Струва ми се, посочих ви подобни аргументи преди доста време! — отвърна сухо Морган. — Не можах да ви убедя лесно.
— Наистина! Спомням си, че „Оперетният театър“ в Сидни бе твоя любим пример. Обичаше да изтъкваш колко пъти името е изплатило себестойността — дори ако ставаше дума за пари, а не само — за престиж.
— Не забравяйте пирамидите!
Шейхът се разсмя.
— Как ги бе нарекъл? „Най-добрата инвестиция в историята на човечеството“?
— Точно така! Все още изплащат дивиденти от туристическите посещения даже след четири хиляди години!!
— Сравнението не е справедливо, въпреки всичко. Текущите им разходи са несравними с тези на строежа на „Моста“… още повече с твоята бъдеща кула!
— Тя може да просъществува и по-дълго от пирамидите, тъй като ще бъде построена в много по-
