междувидова война за установяване на крайното притежание на новопридобитата собственост. Вдигаше се много врява, разнасяха се викове за надвиснала опасност. Обезпокояваха се както хората, така и човекоподобните маймуни, които скоро се завръщаха, тъй като отдавна бяха научили, че никой в действителност не ги заплашваше.
Тъкмо един знаменит залез в Тейпробейн започна да преобразява небето на запад, когато между дърветата тихо приближи електротрициклет и подкара нагоре покрай гранитните колони на откритата галерия. (Гениален стил на Чола от периода на Ранапура! Пълен анахронизъм. Но само професор Пол Сарат бе се изказал критично в обичайния си стил.)
Трупайки дълго горчив опит, Раджасингхе беше свикнал да не вярва на първото си впечатление, но и никога да не го пренебрегва. Донякъде очакваше, че Ваневар Морган щеше да бъде огромен, внушителен мъжага, подобен на постиженията си. Вместо това се оказа, че инженерът бе с ръст под средния и с почти крехка фигура. Стройното му тяло бе жилесто, а гарвановочерната му коса ограждаше като в рамка лице, значително по-младо за възрастта му — петдесет и една години.
Видеодисплеят от биографичния файл на „Ари“ този път не направи услуга на Йохан. Новодошлият можеше да бъде както романтичен поет или изнасящ концерти пианист, така и способен актьор, омайващ хиляди с таланта си. Раджасингхе разпознаваше властта веднага щом я видеше, тъй като на времето това бе негов бизнес. Озова се пред властен човек. „Внимавай с ниските хора — напомняше си често той, — защото те движат и променят света!“
След тази мисъл в душата му трепна мрачно предчувствие. Почти всяка седмица стари приятели и едновремешни врагове го навестяваха в затънтеното му жилище, за да разменят новини и да поровят в миналото. Той се радваше на тези визити, тъй като оформяха облика на живота му. Въпреки всичко предварително знаеше почти всичко относно истинската цел на посещенията или темата на предстоящите разговори.
Раджасингхе усещаше, че двамата с Морган нямаха общи интереси. Можеха да си разменят само празни приказки относно времето и здравето. Никога не се бяха срещали преди, нито пък пътищата им бяха се пресичали. Дори с труд разпозна името на госта. Още по-необичаен бе фактът, че инженерът го бе помолил да запази срещата им конфиденциална.
Раджасингхе бе се съгласил, но с чувство на презрение. В мирния живот, който водеше, вече нямаше нужда от секретност. Най-малко желаеше някоя важна мистерия да се намеси в добре подредения му живот. Беше приключил с тайните завинаги. Преди десет години (или дори повече?) бе освободил личните си телохранители.
Разстрои го не толкова ненатрапчивата тайнственост, колкото собственото му объркване. Главният инженер на „Сухопътния отдел“ на фирмата „Теран Констракшън Корпорейшън“ едва ли би изминал хиляди километри, само за да го помоли за автограф или да го обсипе с традиционните за турист баналности. Най- вероятно бе дошъл с определена цел, а домакинът не можа да се досети каква бе тя, въпреки че напрегна ума си.
Дори на времето, когато все още изпълняваше обществена длъжност, Раджасингхе не бе имал работа с компанията ТКК. Трите й отдела — сухопътен, морски и аерокосмически — колкото и огромни да бяха, фигурираха с най-оскъдни новини в специализираните бюлетини на Световната федерация. Само когато по света прогърмяваше крупна техническа неизправност или пряк сблъсък с обществена група, защищаваща околната среда или историческото наследство, ТКК се появяваше иззад сенките. В последното противопоставяне от подобен род бе замесена фирмата „Антарктик пайплайн“, която използуваше инженерен метод, чудо на двадесет и първия век, за да построи станции и изпомпа втечнени въглища от обширните полярни находища и да ги препрати по тръбопровод към електрическите централи навсякъде по света. В проекологическа еуфория ТКК беше предложила да се разруши и последната секция на тръбопровода, с цел да се възстанови първоначалното обиталище на пингвините.
В миг възразиха викове на протест от страна на промишлени археолози, ядосани от проявения вандализъм, както и натуралисти, които посочиха, че пингвините просто заобичали изоставения тръбопровод. Последният им осигурявал подслон, с което стандартът им на живот се повдигнал неимоверно, като по този начин допринесъл за експлозия на тяхната популация, с която косатките едва успявали да се справят. ТКК беше се предал без бой.
Раджасингхе не знаеше дали Морган имаше нещо общо с този незначителен неуспех. Нямаше никакво значение, тъй като името му сега се свързваше с най-големия триумф на ТКК…
„Най-дългият мост“! Бе най-големият в света. Раджасингхе бе наблюдавал заедно с половината свят как последната му секция се издигна бавно в небето от „Граф Цепелин Втори“, цепелин, сам по себе си едно от чудесата на века. С цел да се спести от теглото, от въздухоплавателния съд бе премахната луксозната мебелировка, дори прочутият плувен басейн бе пресушен, а реакторите напомпваха допълнително топлина в газовата обвивка, за да се повиши подемната сила. За пръв път в историята на човечеството бе издигнат мъртъв товар с тегло над хиляда тона на три километра в небето и всичко мина гладко за голямо разочарование на милиони зрители.
Отсега нататък нито един кораб нямаше да премине Стълбовете на Херкулес, без да поздрави най- внушителния мост, сътворен от човешка ръка. Двете кули-близнаци на пресечната точка на Средиземно море и Атлантическия океан представляваха най-високите технически съоръжения в света. Отстояха една от друга на петнадесет километра свободно пространство, изпълнено с невероятната, изящна дъга на „Гибралтарския мост“. Всеки би счел за привилегия да посрещне в дома си инженера, в чийто ум бе се родила техническата идея… въпреки че бе закъснял с цял час…
— Приемете моите извинения, Посланик! — каза Морган и се изкатери навън от електротрициклета. — Надявам се, че закъснението ми не ви е създало неудобства!
— Ни най-малко! Разполагам напълно с времето си! Надявам се, че не сте гладен?
— Не. Когато отмениха полета ми до Рим, поне ме гостиха с отличен обяд!
— Вероятно храната е била по-добра от тази, която сервират в хотел „Якагала“! Намира се на километър оттук. Там ви ангажирах стая за през нощта. Опасявам се, че ще се наложи да отложим разговора ни за утре след закуска.
Морган даде вид на разочарован, но сви рамене в мълчаливо съгласие.
— Е, имам достатъчно работа, с която да оползотворя времето си. Предполагам, че хотелът е снабден с всички удобства, в това число — и стандартен компютърен терминал.
— Не бих гарантирал за електронно пособие, по-сложно от телефон! — Раджасингхе се разсмя. — Но имам по-добро предложение. След малко повече от половин час ще отведа неколцина приятели до Скалата. Предстои представлението „Звук и светлина“, което горещо ви препоръчвам. Добре дошъл сте, присъединете се към нас!
Морган се поколеба. Опита да измисли извинение в учтива форма.
— Много сте любезен, но наистина трябва да се свържа с офиса ми.
— Бихте могли да използувате моята компютърна конзола. Но ви обещавам: ще оцените постановката като забавна, а от друга страна ще ни отнеме не повече от час… О, забравих… Не желаете никой да узнае, че сте тук! Е, в такъв случай ще ви представя като „доктор Смит от Университета в Тасмания“. Убеден съм, че приятелите ми не биха ви разпознали.
Раджасингхе не желаеше да обиди своя гост, но нямаше как да сбърка краткия изблик на раздразнение на Морган. Инстинктите му на бивш дипломат автоматично влязоха в действие. Така или иначе запомни реакцията му в случай на бъдещи контакти.
— И аз съм сигурен в това! — рече с тон на нескрита горчивина в гласа инженерът. — Името „доктор Смит“ ми приляга. А сега бихте ли ми позволили да използувам вашата конзола?
„Интересно — помисли Раджасингхе, докато въвеждаше госта във вилата, — но може би не е чак от такова значение. Работна хипотеза: Морган е неудовлетворен, може би дори — разочарован човек. Трудно ми е да разбера защо, тъй като е един от лидерите в професията си. Какво още би искал да постигне?“
Липсваше очевиден отговор. Бившият посланик разпозна безпогрешно симптомите, най-малко защото същата болест разяждаше и него самия отвътре.
„Славата е подтик за… — издекламира наум. — Как беше по-нататък? (Ах, тази неувереност, присъща на благородния ум!)… Да презрем удоволствията и да изживеем дните си в тежък труд…“
Да, така можеше да се обясни скритото неудоволствие, което доловиха сетивата му, чувствителни като
