Не особено силно, наистина, но последствията били трагични. Няколко дена по-късно Хануман била отровена — несъмнено по заповед на царицата. Това сложило край на детството на Калидаса. Разправят, че в бъдеще никога не обикнал и не се доверил на човешко същество. А приятелството му с Малгара се превърнало в люта вражда.
От смъртта на маймунката последвали и други злини. По заповед на царя за Хануман бил изготвен специален гроб във формата на традиционния ковчег за мощи на светци — дагоба.
Било твърде необичайно и с това царят си навлякъл гнева на монасите. В дагоба поставяли само тленните останки на Буда, а този акт им се сторил като нарочно извършено светотатство.
Вероятно такива са били и истинските намерения на цар Паравана, който попаднал под влиянието на индуските идоли и се обърнал против будистката вяра. По това време принц Калидаса бил твърде млад, за да бъде въвлечен във възникналия конфликт, но омразата на повечето от монасите се изляла върху него. Започнала междуособица, която през следващите години довела до разпадане на царството…
Както и за много други сказания, записани в хрониките на Тейпробейн, в продължение на почти две хиляди години нямало доказателства, че историята на Хануман и младия принц Калидаса не била само заинтригуваща легенда. През две хиляди и петнадесета година, обаче, група археолози от харвардския университет открили основите на малка урна в земите на древния дворец в Ранапура. Повидимому, урната била умишлено разрушена, а зидарията на надстройката липсвала.
Обичайната култова камера, поставена в основите, била празна. Вероятно съдържанието й било ограбено преди векове. Но студентите разполагали със съвременни средства за изследване, за които търсачите на съкровища от древността можели само да мечтаят. Направили анализ с неутрино и открили втора култова камера на по-голяма дълбочина. Горната очевидно служела само за примамка и изпълнила добре предназначението си. Долната камера още съхранявала бремето на любов и омраза, което пренесла през вековете до крайното местозначение — музея „Ранапура“.
Морган с основание имаше мнение за себе си като разумно песимистичен и несантиментален, неподдаващ се на изблици на чувства. Сега за негово най-голямо смущение очите му се напълниха със сълзи. Стаи надежда, че околните нямаше да забележат. „Колко смешно! — каза си ядно. — Някаква си сладникава музика и сълзлив разказ да окажат такова влияние върху чувствителен човек!“ Друг път не би повярвал, че би заплакал при вида на детска играчка!
После се сети защо. Като мълния паметта го върна към момент, потресъл душата му преди четиридесет години. Видя пак като на яве любимото си хвърчило да се спуска и издига над парка Сидни, където бе прекарал по-голямата част от детството си. Почувствува още веднъж топлината на слънцето и нежния полъх на вятъра върху голия си гръб… Същият този въздушен порив, който предателски утихна. Хвърчилото се гмурна към земята и се заклещи в клоните на гигантски бук, стар колкото света. Дръпна връвта при опита си да освободи хвърчилото. Получи първия незабравим урок по якост на материалите.
Връвта се скъса. Хвърчилото се издигна бързо в лятното небе и започна бавно да губи височина. Малчуганът изтича до брега с надеждата, че падането щеше да бъде на суша, но вятърът не се вслуша в молбите на бъдещия инженер.
Момчето плака дълго над поломените останки. Приличаха му на лишен от мачти платноход, който пресичаше на дрейф пристанището, за да се отправи към открито море, докато се изгубеше от поглед. Това бе първата тривиална трагедия от ония, дето формираха характера на момчетата, независимо дали после случаят се запомняше.
Тогава Морган загуби любима играчка. Сълзите му бяха повече поради неудовлетвореност, отколкото от скръб. Принц Калидаса бе имал много по-сериозна причина за терзанията си. Във вътрешността на златната карета, която все още изглеждаше така сякаш току-що бе излязла изпод ръцете на изкусния майстор, лежеше вързопче с малки бели кости.
Морган пропусна част от историята, която последва. Когато очите му се избистриха, бяха отминали няколко десетки години, бе започнала сложна семейна междуособица и той не бе много сигурен кой кого убиваше. Когато и последният нож падна на земята след сблъсъка на армиите, принц Малгара и майка му — царицата, избягаха в Индия. Калидаса завладя трона и затвори баща си в тъмница.
Узурпаторът не екзекутирал баща си, но не поради синовно посвещение, а заради предположението, че детронираният цар криел съкровище, което пазел за Малгара. Докато Калидаса вярвал в това, Паравана бил сигурен за живота си. Накрая, обаче, се изморил от измамата.
„Ще ти покажа моето истинско богатство! — рекъл веднъж на сина си. — Дай ми колесница и ще те заведа при него!“
Но по време на последното пътуване в своя живот, за разлика от Хануман, Паравана се возил в разнебитена волска кола. Хроникьорите даже записали, че едното колело било повредено, та скърцало през целия път — незначителен факт, който изглеждаше достоверен, тъй като историците не биха се потрудили да излъжат за такава подробност.
За учудване на Калидаса баща му заповядал да го откарат с каруцата до голямото изкуствено езеро, от което взимали вода за напояване на централната част на царството и завършването на което отнело по- голямата част от живота му. Тръгнал по брега на огромния язовир и се вгледал продължително в своята статуя с взор, отправен над вълните и двойно по-висока от боя му.
„Сбогом, стари приятелю! — промълвил на извисената монументална фигура, която държала в ръце каменна карта на изкуственото море и символизирала неговите загубени власт и слава. — Пази наследството ми!“
Подир туй, зорко следен от Калидаса и пазачите, се спуснал по стъпалата, вдълбани в преливника на язовира, и навлязъл във водата. Нагазил до кръста, загребал шепа вода и я хвърлил върху главата си. Обърнал се към Калидаса и с гордост и триумф извикал: „Ето, сине мой! — Посочил с жест чистата, животворна вода, разпростряла се на километри. — Това е цялото ми богатство!“
„Убийте го!“ — изкрещял Калидаса, луд от ярост и разочарование.
И войниците се подчинили…
И така, Калидаса станал господар на Тейпробейн, но на твърде висока цена. Както са записали хроникьорите, живеел непрестанно „в страх от задгробния свят и от своя брат“. Рано или късно Малгара щял да се върне и да потърси правата си върху трона.
Подобно на плеяда царе преди него, Калидаса се обградил с придворни. След това по причини, за които историята мълчи, напуснал царската столица Ранапура и се заселил на изолирания скален монолит Якагала, находящ се на четиридесет километра във вътрешността на джунглата.
Някои твърдяха, че търсел непревземаема крепост, безопасно от отмъщението на брат си място. В края на живота си, обаче, се отказал от защитата, която намерил. Ако предназначението на Якагала било да бъде цитадела, то защо била обградена от обширни градини на удоволствията, чието построяване изискало не по-малко труд в сравнение с крепостните стени и рова? И най-вече — каква била функцията на фреските?
Разказвачът поспря след тези въпроси. От тъмното се материализира цялата западна страна на скалата, но във вида отпреди две хиляди години. Лента, започваща на стотина метра над земята и минаваща през цялата ширина на скалата, бе изгладена и покрита с мазилка, върху която бяха изобразени множество красиви жени в естествена големина и от кръста нагоре. Някои бяха в профил, други — в анфас, но всички фигури се подчиняваха на един общ замисъл.
С кожа с цвят на охра и със сластни гърди, те бяха облечени или само със скъпоценни камъни, или с най-прозрачни воали. Някои носеха изискани накити за глава, други — корони. Повечето държаха купи с цветя или стискаха единичен цвят, щипнат между палеца и показалеца. Около половината се отличаваха с по-тъмна кожа от техните компаньонки и вероятно бяха прислужнички, въпреки това бяха със сложни прически и окичени с не по-малко скъпоценности.
— На времето фигурите са наброявали повече от двеста. Но дъждовете и ветровете през вековете са разрушили всички с изключение на двадесет, които са били защитени от надвисналата скална тераса…
Образът се приближи до тях. Една по една последните оцелели от мечтите на Калидаса изплуваха от тъмата под звуците на известната и много подходяща музика „Танцът на Анитра“. Нямаха лица поради превратностите на времето, разпадането на основата и вандалщината, но през вековете не бяха загубили красотата си. Цветовете бяха ярки и непотъмнели от светлината на повече от половин милион залеза.
