двадесет години!“
Дотук — добре! Но след това Морган продължи възражението си. Явно не бе възнамерявал то да получи гласност или вероятно само бе се пошегувал. Каза, че ако настъпело такова нещастно стечение на обстоятелствата, щял да бъде толкова по-доволен, колкото с по-голяма скорост би изхвръкнала колата надолу, за да не повреди красивия му мост…
Излишно за споменаване — „Мостът“ бе построен с дефлекторни кабели покрай най-външните пътни платна и досега никой не се бе гмурнал в Средиземно море от трикилометровата височина! Морган, обаче, явно бе решил да жертвува живота си по самоубийствен начин тук, на Якагала. Другояче човек трудно би оправдал неговите действия.
А сега — какво правеше? Коленичи отстрани на Слонския трон и извади малка правоъгълна кутийка с форма и големина на старовремска книга. Раджасингхе я зърна само за миг. Маниерът, по който я използуваше инженерът, не му се стори понятен. Вероятно бе някакво анализиращо устройство, въпреки че не му бе ясно защо Морган би могъл да бъде заинтересован от химичния състав на Якагала.
Може би възнамеряваше да отпочне строеж тук? Не че властите биха му разрешили, разбира се, но Раджасингхе не можа да се досети за никаква смислена атракция, която би предложила голата скална площадка — в днешни дни царете, страдащи от мегаломания нещо не достигаха… Така или иначе от реакциите на инженера от предишната вечер бе достатъчно сигурен, че гостът му преди да стъпи в Тейпробейн дори не бе чувал името на Якагала.
И изведнъж Раджасингхе, който се славеше със своето самообладание и в най-драматични ситуации, изпусна неволен вик на ужас. Ваневар Морган отстъпи неволно крачка назад извън ръба на скалата и полетя в бездната!
Глава 6. Художникът
— Доведете персиеца при мен! — заповяда Калидаса, щом пое дъх.
Изкачването от скалните стенописи до Слонския трон бе и лесно, и безопасно, тъй като стълбата надолу от върха на скалата бе оградена с предпазни стени. Но царят се измори. „Още колко години ще се изкачвам без чужда помощ?“ — помисли. Можеха да го носят роби, но това не подобаваше на царското му достойнство. Не понасяше мисълта, че някой друг освен него би могъл да погледне към стотиците богини и не по-малко красивите им придружителки, които допълваха свитата на небесния му царски двор.
Затова отсега нататък на входа на стълбата, водеща към фреските и небесния кът, сътворен от него, денонощно щеше да стои на пост страж. Мечтата му бе се сбъднала след десет години усилен труд. Както и да възразяваха завистливите монаси от отсрещния планински връх, най-после Калидаса бе станал бог!
Въпреки годините, прекарал изложен на тейпробейнското слънце, Фирдаз бе бледолик като римлянин. Днес при поклона пред царя изглеждаше още по-блед и неспокоен. Калидаса го наблюдаваше замислен и след това го удостои с една от редките си усмивки.
— Свърши добра работа, персиецо! Има ли друг художник на света, който рисува по-добре от теб?
Гордостта явно се бореше с предпазливостта, преди Фирдаз да даде колеблив отговор.
— Доколкото ми е известно, няма такъв, ваше величество.
— Добре ли ти заплатих?
— Предоволен съм.
„Едва ли ми отговори точно“ — рече си Калидаса. Бяха го обсипвали с безконечни молби за още пари, повече помощници и скъпи материали, които можеха да се доставят само от далечни земи. Но от художник не можеше да се очаква да разбира от икономика или да се интересува, че царското богатство бе пресушено от внушителната цена на двореца и околностите му.
— Сега, след като работата ти тук е свършена, какво ще си пожелаеш?
— Бих желал да получа позволението на ваше величество да се завърна в родния Исфахан, за да се видя с роднините си отново!
Точно този отговор очакваше Калидаса и затова искрено съжали за решението, което предварително бе взел. По пътя за Персия художникът щеше да мине през земите на твърде много владетели, които не биха изпуснали прочут майстор като него да се изплъзне измежду алчните им пръсти. А изрисуваните върху западната стена на скалата богини трябваше да останат безподобни завинаги!
— Има проблем — отвърна безизразно и Фирдаз побеля като платно, а раменете му хлътнаха. Но Калидаса му заговори не като цар, а като на сродна душа, посветена на изкуството. — Ти ми помогна да стана бог. Тази новина вече обходи царството ми надлъж и шир. Ако оставиш моето покровителство, ще се намерят други, които да искат същото от теб.
За момент художникът остана безмълвен. Чуваше се само стенанието на вятъра, който изрядко поспираше, за да се оплаче, когато срещнеше неочаквана пречка по пътя си. Тогава Фирдаз едва чуто промълви:
— Забранено ли ми е да напусна?
— Можеш да си вървиш, при това с богатство, което ще ти стигне до края на живота ти. Но само при условие, че никога не работиш за някой друг принц!
— Обещавам чистосърдечно! — отвърна необмислено бързо Фирдаз.
Калидаса поклати тъжно глава.
— Научих се да не вярвам на думите на художниците! Особено когато не са под моя власт. Затова ще ми се наложи да ти наложа със сила това обещание!
Изненадващо Фирдаз вече не изглеждаше несигурен. Сякаш бе взел съдбоносно решение и стана спокоен.
— Разбирам! — възкликна и се изпъна в цял ръст.
След това нарочно обърна гръб на царя, като че не съществуваше, и се взря в жарещото слънце.
Слънцето бе бог на персийците, а думите, които редеше художникът, може би бяха молитва, казана на роден език. Имаше и по-зли богове, а чуждоземецът знаеше, че ослепителният диск бе последното, което виждаше в живота си.
— Дръжте го! — викна царят.
Стражите се втурнаха бързо напред, но закъсняха. Въпреки че бе заслепен от ярките лъчи, Фирдаз се придвижи с голяма точност. Направи три стъпки, стигна парапета и го прескочи. Падна беззвучно по дълга дъга в градините, които дълги години бе проектирал. Когато архитектът на Якагала стигна основите на своето произведение на изкуството, не се чу дори ехо.
Калидаса бе покосен от скръб в продължение на много дни, но тъгата му се обърна в ярост, когато прихвана последното писмо на персиеца до Исфахан. Някой бе предупредил Фирдаз, че щял да бъде ослепен, когато свършел работата си, а това бе гнусна лъжа!
Така и не разкри източника на този слух, въпреки че мнозина умряха от бавна смърт, преди да докажат невинността си. Затъгува, че художникът бе повярвал на неистина — трябваше да се досети, че поклонник на изкуството като Калидаса не би лишил човек със сродна душа от божия дар на зрението.
Царят не беше нито жесток, нито неблагодарен. Щеше да обсипе Фирдаз със злато или — поне сребро, и щеше да го проводи със слуги, които щяха да го вардят до края на живота му.
Калидаса нямаше да се нуждае повече от помощта му и затова не след дълго щеше да го забрави.
Глава 7. Дворецът на бога-цар
Ваневар Морган не спа добре, а това бе необичайно. Винаги бе се гордял със своето самочувствие и контрол върху своите подбуди и емоции. Затова ако не можеше да заспи, искаше да знае защо.
Първият светлик на идващата зора затрептя върху тавана на хотелската му спалня. Чуваха се звънки крясъци на непознати птици. Инженерът започна да подрежда мислите си. Никога не би станал главен инженер на фирмата „Теран Констракшън“, ако не планираше живота си така, че да подминава изненадите. Въпреки че никой не можеше да избегне случайностите, които поднасяха щастието или съдбата, той предприемаше всички разумни стъпки, за да предпази кариерата си и най-вече — своята репутация. Бъдещето му се очертаваше безпроблемно дотолкова, що се касаеше относно неговото лично участие в събитията. Дори ако го настигнеше внезапна смърт, програмите, съхранени в информационната банка на
